Божидар Кунчев

Божидар Кунчев е литературовед, професор в СУ „Св. Климент Охридски“ до 2016 г. Автор е на книгите: „Един бял лист, едно перо“ (1981), „Александър Вутимски“ (1984), „Иван Пейчев“ (1986), „Александър Геров“ (1987), „Поглед върху поезията“ (1990), „Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров“ (2003, 2014), „Да отидеш отвъд себе си“ (2007), „Когато времето кристализира“ (2012), „Всичко мое“ (2015), „Насаме с Радой Ралин (2018).

Отломък от едно далечно бъдеще

Константин Павлов твърдеше, че „пътят към истината не е раят. От рая трябва да се тръгне към чистилището и в последния етап, ако човек си направи равносметка в чистилището, сам ще прецени, че мястото му е в ада. Остава да си избере кръговете“. Навярно повод са му дали и „нещата“, за които говори в една от записките си: „Убиват хора, а след това ги реабилитират. А? Как ви се струва? Ама няма дори помен на реабилитация, а ексхумация. Ама е само на тялото ексхумация. Реабилитирането е по-страшно от убийството“. [...]

Иван Теофилов на 90

Далчев, за когото писа неведнъж с преклонение и удивително разбиране, го освободи „от установените категории в поезията“. Благодарение на него той разбра, че „изкуството е друга екзистенция, в която всичко съществува в много по-сложен ред и придобива друг облик“. У Иван Теофилов не са едно и две признанията му относно същността на поезията и какво тя бе за него като спасение, като усилието да сътвори „един нов, неуязвим свят на мястото на несигурното ни битие“. [...]

Историята като живо тяло

Обсебени от настоящето, подвластни на онова, което е неспирният живот с напреженията му, с доброто и злото в него, малцина съумяха да разберат защо и как се стигна дотук, до състоянието на обърканост и неудовлетвореност. Потърсиха се причините къде ли не и особено в зададеното от тираничния режим, направил много с опита си да погуби нравственото начало в човека. Но мисля, че трябваше да се отиде по-надалеч, за да се осмисли сегашният и предишният живот с оглед на променливото и неизменното в човешката природа. [...]

Трагичната мъдрост на поета

Постоянните му опити да дефинира човека и живота, смъртта и любовта, самотата и щастието, познанието и изкуството – те бяха стремежът му да проумее загадката на човешкото съществуване. „Всеки има свой живот/и със нещо го запълва./Времето със бавен ход/всичкия живот погълва“ („Време“). Или пък това четиристишие: „Животът е така прекрасен/като дългоочакван гост,/когато е красив и ясен,/спокоен, радостен и прост“ („Раждане“). Какво повече може да се каже за човешкия живот? [...]