Култура / Брой 3 (2976), Март 2021

Далчев, за когото писа неведнъж с преклонение и удивително разбиране, го освободи „от установените категории в поезията“. Благодарение на него той разбра, че „изкуството е друга екзистенция, в която всичко съществува в много по-сложен ред и придобива друг облик“. У Иван Теофилов не са едно и две признанията му относно същността на поезията и какво тя бе за него като спасение, като усилието да сътвори „един нов, неуязвим свят на мястото на несигурното ни битие“. Споменах за възприетото и осмисленото от Далчев, но то щеше ли да бъде освобождение, ако Теофилов не бе с предварителната нагласа да тръгне не по някой друг път, а по Далчевия. В смисъл че и той бе поискал поезията му да се възприема като разширено и одухотворено битие, като синтез на мисъл, образи и чувства. Поискал бе като големия поет и неговите стихове да станат израз на истината за този „вездесъщ живот“, „познал добро/и зло – и винаги богат на време“ („Тераса“). Заради злото и неговите превъплъщения в живота Теофилов щеше да каже: „пиша, за да добия сили и намеря упование сред това разнебитено и обезверено човечество“. И „пиша въпреки абсурдността и смъртта“. Нали и Далчев бе творил по същите причини, терзан от мисълта за трагиката на живота и за „вечната разбойница“, както бе нарекъл смъртта.

Понечил да отбележа накратко спецификата на едно ярко и запомнящо се творчество, трябваше да цитирам някои от признанията му в неговите книги с есета, спомени и „предизвикани мисли“. Те бяха органична част от света на Иван Теофилов, едно допълнение, което на свой ред показваше колко истина и красота има в него. Написани бяха от поет с дарбата и на критик, от вдъхновена личност с етика, на която не измени нито веднъж, от един човек, преминал през дългия си живот, за да го насити със смисъл, който ни вълнува и приобщава. Той бе възкресил с прозата си преживяното през детството, юношеството и младите си години, разказал ни беше за атмосферата на някогашния Пловдив, разлистил в него „невероятни усети, представи и състояния“. Написал бе страници за чужди градове и култури, за паметни епизоди в живота му на драматург, режисьор и преводач. Много и различни бяха техните внушения, които се запомняха веднага. Като това например, „че човек се изморява по-скоро от всичко друго, отколкото от живота…“. И като другото – че „все стоим в преддверието на истината“.           

А сега по-конкретно за стиховете на Теофилов, които са „вярност към духа или значението на нещата“, както е заглавието на една от книгите му. Те са един щастлив живот на сетивата („Пролет“), размисъл за нетрайното, за историята и времето, за крушенията на човека. Но още и за това, че

Светът е отзивчив и всеотдаен,
когато укротим бъбривата си същност
и безобидно
се преселим в него.

(„На дюните“)

Ето какво бе същественото в мисленето на поета: светът би могъл да бъде и по-друг, стига да се променим, а това ще означава да загърбим досегашните рецепти за „нормален“ живот. Заради всичко това е съкровеното пожелание, с което Теофилов се обръщаше към човека във великолепната си поема Sursum corda:

С най-мъдрите си сечива
да разградим основите на болката,
докато нейната постройка
не е добила окончателен завършек.

Нека сред мъждеещите очертания
на духовните руини
да съберем останките на благородството,
за да възкръсне Триумфалната му арка.

Творбите му, открояващи се с художествена изящност, с лаконичните си внушения, бяха фактически съдържанието на една философия, пронизана от светлина, но и от безпокойства, от размисъл за уродливото в съвременния свят. Контрапункт на този свят бяха и стихотворенията, тематично свързани с Пловдив. „Градът с огромно време“ – такъв е родният му град с неговото антично минало, с разкопките, с онези „провинциални дворчета“ („Ортамезар“), където е преминал животът на много поколения и където поетът е открил „движението чудно на нещата“ („Градът“). За него този град бе „Книга на познанието“ за отминалите столетия, за някогашния бит, за различните обичаи, за хората с души, които са възприемали съществуването с мъдрост, която вече не ни е присъща. Древните етажи на този град „са между звездите“ („Старият Пловдив“). Стъпките на поета го отвеждаха до ателието на един художник, и той гледаше „ как залезът в прозорците на „Ламартин“ /прибира златното ковчеже на знаменията, / за да го вмести между вечните неща“. „В ателието“. „Небеттепе“, „Мигове“ и колко още от стихотворенията му за Пловдив бяха носталгично чувство, мисъл за неумолимата преходност, спасяване на това, което вече го няма. Те бяха още едно разбиране на духа и „значението на нещата“, една „друга екзистенция“, придобила облика си заради дарбата на Теофилов да чете знаците на предишния и сегашния живот. Това бе преоткриването, което е направил, за да го назове „Върховен миг“ („Алфа и Омега“). И пак в същото стихотворение се казваше:

Хилядолетните превъплъщения
на неуморния човешки дух:
вглъбен и зрящ, и много по-висок
от себе си, и винаги за себе си
сам – Алфа и Омега. 

„Капана“, „Джумаята“, „Възрожденската къща“, „На главната улица“… И тези стихотворения бяха пореден пример за „освобождението“, за изкуството като съчетание на обикновеното и делничното с възвишеното. Колко пъти поетът бе тръгвал от конкретния факт, от името на някой град или от имената на Кафавис или Алън Гинзбърг, за да изтъкне, че автентичното ни съществуване е възможно само като „опит за освобождение“, като непрестанното желание „да изпитаме чувство на пълнота“.

Всеки път, посягал към перото, Иван Теофилов заставаше „пред сфинксовете на Аза и Лабиринта“. Пред лабиринта, за който говори и Дюренмат, осмисляйки го като „символ на нашия страх или като рамка на екзистенциалния проблем“. Лабиринтът, пак според Дюренмат, като „една картина на света“ и като човешката съдба, която е „хилядолетната конфронтация на човека с лабиринта“. Животът като тайна и лабиринт, настоятелният опит да се разгадаят „Човешките мистерии“ („Песничка наум“), убеждението, че „в човек живеят сто човека“ („Пътеката е същата пътека“), „пропуснатите стойности“, които „все повече ме поразяват („Стол“), и най-сетне стихотворението („В природата“), където Теофилов казваше, че „в промеждутъците на просторния живот / едва ли някой ще узнае за дъха / на мравката и детелината, / които са една и съща изповед, / и озарена мисъл, и трептяща болка, / и знойни кръгове на любовта…“. Ето ги доказателствата за сложното съзнание на този поет, който като Чеслав Милош е разбрал, че поезията е обител на „върховните неща“. Че тъкмо за тях трябва да се пише, а не за тривиалното и пошлото в живота. Тези върховни неща са така различни от онова, което похабява живота („Няма“). Те са постижими и разбираеми само за онзи, който иска „да надмогне безпаметността, да коригира поне отчасти съдбата, да се опита да възстанови опорите на всичко, което рухва в него и край него, да предложи друго отношение към любовта, да придаде други стойности на свободата, да създаде друг образ на родината, ако щете“. Иначе казано, това бе повелята, на която Теофилов остана верен независимо от факта, че му се случи да изпита немалко от издевателствата на тираничното време. Независимо от факта, че с години не го издаваха и премълчаваха.

Думите, както го признаваше в една от книгите си, бяха и си остават единственото му богатство. С тях той си създаваше своите утопии, както го споделяше на същото място. И заради тях можеше да понася по-леко „психодрамата на това наше прокълнато време“. Той бе разбрал отколе, че „всеки между нас е с две души: / в едната – скупчената болка, / а в другата – далечината, песента… ( „По пътя“). Измъчвало го бе „празнодумството на тоя свят“ („Към Иван-Цаневите архитектурни разкопки“). Но „издайническите видения“ на неговата горда замисленост, „фактът на самото съществуване“, мъжеството и стоицизмът, които не го напускаха, го превръщаха в спасител. Той бързаше да спаси в поезията си своите издайнически видения, измисляше им въздух, „в който да живеят“.

Отдавна, през 1993 г., поместих в периодиката едно интервю с поета. Ще ми се да завърша краткия си текст, цитирайки фрагмент от това, което Иван Теофилов ми бе казал: „Литературата, в частност поезията, не е бойно поле, а одухотворена… автономна действителност. В тях няма нищо войнствено и нищо алтернативно. По-скоро те ни приобщават към идеята за светостта на живота и ни откриват чудния обхват на съзиданието. При всички случаи те подлагат чувствата и мислите ни на проверка и събуждат у нас божествения сатир – въображението. В този смисъл литературата, поезията са чудесна подготовка за едно по-добро бъдеще, предполагащо друга, нова хуманност“.

Творчеството на големия поет ни приобщаваше към „светостта на живота“, апелираше за „нова хуманност“. Ще го прави и занапред…