На 19 декември 2024 г., в РЦСИ „Топлоцентрала“ беше премиерата на новия спектакъл на Ива Свещарова, носещ предизвикателното заглавие „Ако Афродита е чудовище“
Концепция, хореография и режисура Ива Свещарова; изпълнители Ана Петкова, Василия Дребова, Ива Свещарова; драматург Ангелина Георгиева, музика Цветан Момчилов; костюми Пола Попова, осветление и сценография Ралица Тонев; снимки и графичен дизайн Теодора Симова (Луноход Студио); комуникации Културна фондация А25; продукция на Ива Свещарова, Брейн Стор Проджект.
За познаващите творческата индивидуалност на Ива Свещарова този спектакъл не е неочакван, той е естествено и закономерно кулминиращо артистично себеразкриване, което удивлява, но не изненадва. Нейният интелектуално напрегнат артистичен почерк е винаги силно провокативен в идейните си открития и естетически крайности. Ива Свещарова има свой специфичен път на развитие като достойна ученичка на проф. Николай Георгиев, когото наскоро изпратихме във вечния му път. Тя, както и други негови ученици демонстрират красноречиво в изявите си неограничената свобода на мисленето и търсенията, която техният любим учител им е дал, и по този начин продължават неговата мисия в изкуството.
Разглеждайки новия спектакъл на Ива Свещарова, преди всичко се изправяме пред въпроса какво всъщност представлява той. Защото това сценично „действо“ излиза от рамките на общоприетото разбиране за спектакъл, представлявайки сложна комбинация от движение, слово, звуци, картини и музика, в която са напластени множество естетически и идейни кодове и внушения (драматург Ангелина Георгиева).
Спектакълът е фрапиращ като въздействие и сложен за разчитане – проникването в женската същност е толкова разностранно и многоизмерно, че той може да се тълкува от театрална, изобразителна, психоаналитична и политическа гледна точка като една необвързана с никакви шаблони и правила сценична акция. Като в съвременна джазова импровизация отделните сцени сменят начините на изразяване, преминавайки през силно стилизирани, екстатични, агресивни и конвулсивни движения, произвеждане на звуци пред микрофон, говор, екзалтирани стонове и викове, агресивни, предизвикателни и хармонични телесни съчетания.
Ива Свещарова и нейният екип навлизат в дълбини, които поразяват със своята откровеност. Въображението на артистите кръжи около образите на Афродита и Медуза като два полюса на архетипната женственост, присъстващи в изкуството от хилядолетия. Трите момичета на сцената – Ана Петкова, Василия Дребова и Ива Свещарова, са ефектни със своите леки костюми (костюми Пола Попова), съчетаващи примитив и модерност, и с грим, който носи гротесковия характер на спектакъла, с устни, изрисувани встрани от устата – една „изместена“ уста. Момичетата се движат леко и дисциплинирано, сластно и разюздано, произвеждайки различни кинетични образи, напомнящи антични скулптури, стилизирани фрески, вилнеещи жрици и горгони, за да стигнат на финала до спокойствието на хармонизирани грации.
Единственият монолог, произнесен от авторката, е посветен на Медуза, чудовищния женски образ, способен да вледени всеки, който го погледне. Този монолог, който е идейна кулминация, се поднася по силно впечатляващ начин – с разголени и изрисувани задни части, които са насочени и „втренчени“ към зрителната зала… Съдейки по общото звучене на спектакъла, в който всяка сцена е екстремно провокативна, това не е само желание зрителят да бъде шокиран, а е опит да бъде отведен „…там, където гърдите на Афродита имат поразяващата сила на очите на Медуза“. Целта не се заключава единствено в желанието да се създадат оригинални и силно провокативни образи, а да се изгради една изцяло нетрадиционна трактовка на женското тяло и женствеността. Чрез последователно наслагване на визии и действия биват разбити всички установени разбирания за женското начало, изследвано през сексуалността и нейните проекции. Те, тялото и женствеността, са иронизирани, преекспонирани и хипереротизирани и по този начин лишени от есенциалната си чувственост.
Спектакълът е силно интелектуално отстранен от общоприетите норми и модели, в които разглеждаме Античността, митовете и изобщо насложените в културното съзнание представи за жената. Авторите разрушават не само клишираните схващания, но се потапят в непознаваемата бездна на женската чувственост, разтягайки я в абсурден шпагат между смразяващата Медуза и пленяващата с красотата си Афродита.
В цялостната картина на спектакъла силно присъствие има сценографията на Ралица Тонева. Тя сама по себе си е модерна инсталация – едно релефно осветено пано от сребърно фолио, от което постоянно се стича някакво трудно определимо прозрачно вещество, образуващо красиви, блестящи струни до пода. Същото вещество се стича на финала върху разголените тела на момичетата, произвеждайки безброй асоциации и аналогии от Античността до днес.
Музиката на Цветан Момчилов присъства също напълно органично в този съвременен, аналитичен прочит на архетипната женственост, озвучавайки отделните етапи от самонаблюдението, представянето и самоиронизирането. Тя подплатява действието с дълбочина и внушителност, засилвайки визуалното въздействие до краен предел.
И така: ако Афродита е чудовище, тя се нарича Медуза. Ако Медуза се укроти, тя се нарича Афродита. Но и в двете жената присъства по свой избор и подобие.
Представлението се реализира с финансовата подкрепа на Столична програма „Култура“ и Министерството на културата, в партньорство с РЦСИ „Топлоцентрала“ и Гьоте-институт България.
