„Опашката“, Захари Карабашлиев, издателство „Сиела“, 2021 г.
Заглавието на моя текст е предпоследното изречение в романа на Захари Карабашлиев. Само то е достатъчно за дълги самотни нощни размисли, оживени интелектуални разговори, научни конференции, основа на фейлетони и… какво ли не още.
А щом един само израз може като камъчето да разплиска водата в интерферирани концентрични кръгове, значи е важен и обществено значим. Случващото се във времето и пространството между планктона и звездите Карабашлиев надгражда като вариации на основна музикална тема. А тази тема е заявена в две изречения на Жан Бодрияр, които са като „надвиснали над мислите“ на автора: „Заличаването на Бог ни изправя пред реалността. Срещу какво ще ни изправи заличаването на реалността?“.
В книгата ме грабна и друго – още в началото. Че едно изречение може да изчерпва цяла глава. Първа глава на романа на Захари Карабашлиев се изчерпва от изречението: „Свободни сме били, ала не сме го знаели“. И ето че семантиката на това изречение е толкова всеобхватна, че може да обема цяла глава. В този ред на мисли – една глава може да бъде и от една дума. Например, ако думата е Бог или Любов, или Нежност, или Насилие, или Смърт, или Свобода. Такива думи с екзистенциално значение ни се откриват на много места в книгата. Още в началото наративът на Карабашлиев говори за нестандартност. Нестандартност във фабулата, която ни сварва неподготвени, в изказа – филигранен и наред с това безпощаден, във философското осмисляне – дълбоко промислено, и в приливната вълна на чувствата, в които да отпаднат защитите ни и да се осмелим да се доверяваме.
Това е роман-метафора. Роман, отразяващ една фикционална реалност или може би иреалност. Срещу какво наистина се изправяме при заличаването на реалността?
Как да приемем това, че на любимата жена Невена ѝ израства опашка? И мъжът я вижда, докосва я за пръв път малко преди телата да се преплетат в любовен екстаз. Що за ситуация, при която и съзнанието е леко приглушено от алкохолно и общо опиянение. Това прави моментите като на забавен каданс и съзнанието бяга от възможността да достигне до реалистичен отговор. Може би писателят прибягва до сюрреализма, защото сетивата и усетите не са достатъчни за проумяването на тази реалност.
Трябва ли Невена да мисли, че това е някаква аномалия, или е по-добре да го приеме спокойно като част от темата за различността, като нещо, което не пречи на кариерата и служебните ѝ задължения в Страсбург като управляващ директор по общата политика за сигурност? Това не ѝ пречи да планира и сватбата им.
И тогава се промъква в главaта ти въпросът кое е нормално и кое не. И къде, на кой бряг си ти. Кое наричаме нормално и кое ненормално, без да етикетираме другия? Нормалността или ненормалността е която ни свързва…
Това, което ни връща в софийския делник и действителност, е тази паралелна реалност, в която се развива действието – втората вълна на пандемията, политическите протести, битуването ни зад медицинските предпазни маски на лицата ни. И тук, в тази ситуация, като че ли маските от битов артикул добиват и преносно значение, обозначавайки маските, които сваляме само нощем в самотата си, която крием през деня.
Фройд има такава фраза, че фасадата, зад която се крием през деня, не е нашето истинско Аз. Така авторът ще направи каламбур от „бунта на маските“ и „бунта на масите“ (Хосе Ортега-и-Гасет). И един нюанс – едва сега мъжете започнаха да се вглеждат и оценяват очите на жените, които са само открити над маските!
Захари Карабашлиев бавно наслагва цветовете, като художник, който с всяка мазка върху платното доизвайва образа, който полека-лека започва да изплува и напористо да изскача от мизансцена.
Авторът умее пестеливо, с един шрих да индивидуализира героите. Братът на героя го е накарал да обуе калцуни в зъболекарския си кабинет и постоянно изключва звука на телефона си, майката свива уста и образувалите се бръчки-скоби като че затварят всичко – най-вече пътя им един към друг, синът му от дете не се е научил да поздравява. Диалозите на героя с брат му, с майка му, със сина му неусетно доуплътняват образа на протагониста. Можем психодраматично да ги наречем помощни Азове. Ако погледнем психодраматичното действие при Яков Леви Морено, бащата на психодрамата, социометрията и груповата анализа, ще си припомним, че там помощните Азове способстват протагониста да се свърже с различни части на self-a.
Българското случващо се е разгледано в контекста на световното и общочовешкото. Ето, по улиците се срещаш с група маски, с факли и лозунги; с група маски, а не с група хора. По телевизията вечерните новини отразяват световни протести, палежи, безредици. Обществото и у нас, и по света е чувствително към посегателството и ограничението на личната свобода и тази чувствителност надделява над страха от пандемията.
Има един пасаж от романа, който ми е любим: „Това, което чувствам насъбрано в тялото си, сега е не някаква моя, лична умора, а голямата умора на света, който сякаш всеки един момент може да издъхне в ръцете ми… И самотата неусетно изпълва жилището ни като сълзотворен газ… Всяко движение на ръцете ми ме отвежда по-настрани от грохналите ми мисли, от защо-тата, от какво-ако-тата, от а-сега-какво-тата“. Колко близо е това колебание до емблематичния Датски принц. За него Фройд ще каже: „С това само пренасям в съзнателната сфера онова, което се таи в несъзнаваното, в душата на героя. Ако някой нарече Хамлет истерик, ще реша, че това е извод от моето тълкувание“[1]. Тази вселенска тъга и меланхолия сродява главния герой на Захари Карабашлиев с всички велики предчувствия в света. В цялата условност, в която минава животът ни, винаги има едно ако.
И тогава идва предложението, което Патриция, старата позната и съмишленица, прави на героя: да издигнат кандидатурата му за президент. Невена не го подкрепя. Появява се нов герой – генералът с петте лични карти. Павел се съгласява на срещата пак по молба на Патриция. Както казва той, сякаш изрича сентенция: ако кажеш не, ще трябва да обясняваш. По-лесно е да отговориш да. Това дали има нещо общо с проблема да поставяш граници? Но си мисли: „Всяко приятелство след време се превръща в токсично!“ Тук е мястото да кажа, че много от фразите на героя са толкова общовалидни, че звучат като сентенции, сякаш извадени от контекста.
Карабашлиев създава великолепно една класическа сцена на въвличането на Павел от боса в политическите машинации срещу конкуренцията. Бурята от усети при миенето на автомобила в автомивката – всички тези звукови, зрителни, тактилни усещания и преживявания – великолепно отразява аналогичните душевни турболенции на Павел в този момент, когато светът е де факто разклатен, подобно на миещата се кола – физически и метафизически.
Кинематографичността на наратива оживотворява картините пред очите ни. Като оазис в напрегнатата политическа и пандемична обстановка е палатковият лагер в градинката пред Националния театър, където са младите хора и където звучи Канонът в Ре Мажор на Йохан Пахелбел. Това, което бе Бийтълс за децата на цветята през 60-те и 70-те години, е сега Пахелбел за младите. И тогава, в един миг… идват камионетките и тежковъоръжените. И всичко се плисва. Сирените на линейките и смутът сред протестиращите.
Романът изследва и психологията, и социологията на случващото се, на хората с маските, които през деня са в своите офиси и прочие работни места, а вечер застават рамо до рамо на протестите, непознати, но обединени от една идея и кауза. Какво кара тези хора да застанат един до друг? Какви чувства изпитват и ги движат в тези часове на мълчалива или прекалено шумна среда, когато се смесват високите звуци на свирки, вувузели, сирени на линейки и дори гонг, звучащ апокалиптично? Каква е тази солидарност? Романът на Карабашлиев поставя и друг важен въпрос – не се ли е провалил като баща. И тогава просветва мисълта: „Искаш да ставаш баща на нацията, а…“ Постепенно го обхваща и параноята от силует на мъж, който го преследва. И в един момент, бягайки, се успокоява, че се е отървал от опашката си. Ето я и новата, усложнена метафора за опашка.
„Опашката“ е многопластов, полифоничен роман – утопичен, екзистенциален, философски, алигоричен, метафоричен, политически, любовен, с доза хумор… може да се продължи още. Но едно още може да се каже със сигурност – това е роман за човешките отношения. Защото отношенията са всичко, което имаме. Ние сме потопени в тях още преди раждането си (в пренаталния период). И тази фино прокарана хуманистичност озарява цялостния процес на романовата фикция.
Кредото на Павел е, че той е независим претендент за високия държавен пост и е изразител на всички прогресивни сили, които най-сетне трябва да победят и поведат напред държавата. Така се раждат и редовете за лидера на маските. С неговия образ Карабашлиев ще заговори за сомнамбулизма на масите. Сомнамбулът имитира живот. Дали това не е една метафора за цялото човечество? Дали този статус не е по-удобен за контрол?
Павел достига до извода, че едва когато загубим нещо, започваме да го ценим – дотогава сме го приемали като даденост. С всички важни загуби в живота ни е така.
Когато посреща Невена на летището, си дава сметка, че тези, които се обичат, „трябва да бъдат разделяни поне веднъж – от болест, от война, от глупост, от обсада“. И тогава идват веселостта и екстазът в леглото. Павел ще констатира: „Вярвал съм, че сексът и смехът не може да се случват по едно и също време. Колко съм грешал“.
И още един аспект. Дали можем да разглеждаме появилата се опашка като намек за дяволското или въобще за двойствеността. Коя е истинската Невена? Дали е една? Дали са двама? Дяволът като „сянка”, „двойник” на човека отдавна битува и като фикция, и като литературен образ. Погледнато през психодраматичното, дяволът или двойникът може да бъде и alter ego на протагониста ни. В реалния ни свят, с катадневните ни преживявания, със социо-културната детерминираност съзнавано и несъзнавано се преливат и ние често насън и наяве прекрачваме тази граница. Кога сме ние и кога сме нашето alter ego? Този въпрос не е пряко зададен от Карабашлиев, но присъства в срещата с отец Кирил. Като камбанен звън ще отекват в главата на Павел думите на свещеника, брат Кирил: „Най-големият дяволък на дявола – да ни накара да мислим, че дявол няма“. И, разбира се, брат Кирил апелира за смирението. Но толкова е трудно. Съблазните са навсякъде. И когато се поддадеш, се усещаш „изтрещял, уморен и тъжен“.
Но фактът с израсналата опашка не дава мира на Павел – дали не е някакъв атавизъм или нова приспособимост, с която да се очертава дистанция. От тази пандемия може де се очаква всичко. Карабашлиев за пореден път доказва, че умее да фабулира и да развива темата. Дърпащият конците Статев казва в прав текст на Павел, че народът няма да избере президент, чиято жена има опашка.
И събитията се развиват стремглаво. Цинични са думите на Статев: „Като си нагазил в таз река, момче, няма как да не се наквасиш“. Карабашлиев не се побоява да извади на светло цялата мръсотия в политическото пространство.
Павел живее в някакъв кошмар – спомен, в който халюцинира, че пуска като дете хвърчило с баща си. Хвърчилото има опашка, която помага, балансира. Павел се чувства мъртъв от дни. Авторът избира такава съдба за героите си, че всеки от тях скъпо заплаща правото да отстоява себе си.
Романът на Захари Карабашлиев е сложен наратив. Фактът, че началото му е преди седем години, отново ни убеждава, че истинският творец, с отворени сетива за актуалното, с интуиция за живота, с усет за анализ на детайлите, като че ли предусеща събитията. Това, което прави романа „Опашката“ събитие, е дълбокото вникване в генезиса на събитията, умението да се виждат каузалните връзки, да си почтен към себе си и читателите. И не на последно място бих казала – на тази хуманистична приглушеност, която присъства през цялото време на романовото развитие и която все още е в житейската ни врява между планктона и звездите.
Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000).
––––––––––––––––––
[1] Зигмунд Фройд, „Тълкуване на сънищата“, изд. „Колибри“, София, 2020 г.
