Начало Галерия В търсене на светлината
Галерия

В търсене на светлината

Гергана Минкова
15.04.2024
1113
фотография Bram Mónster

Деница Тодорова за изложбата си „Образ на ръба на материята“ в галерия „Сариева“ и за новите посоки в един момент на равносметка

Деница Тодорова определя живота си като „доста динамично-драматичен“. Завършва Художествената гимназия в Пловдив, учи сценография, а после учи живопис в Антверпен, в една от най-престижните европейски академии за изкуство. Първите си срещи с европейската съвременна арт сцена тя определя като шок, но проявите на артистичния ѝ талант скоро ѝ отреждат заслуженото място сред чуждестранните артисти. Днес някои биха я определили като белгийска художничка, но тя не забравя България, макар да има малко изяви на родна земя, в сравнение с блестящата си кариера в Европа. Изложбата „Образ на ръба на материята“ в галерия „Сариева“ в Пловдив е едва втората ѝ проява у нас, което превръща събитието в специален момент за нея.

Прекарала едната половината си живот в България, а другата в Белгия, Деница си дава време за равносметка с изложбата „Образ на ръба на материята“. Експозицията представя „азбуката“ на нейното творчество, което се променя и усъвършенства постоянно. Творбите ѝ на пръв поглед са монохромни и хаотични, но при по-задълбочено анализиране те се обективизират като хармонична сплав от енергия и елегантност в ефирен танц на линии и петна. Процесът на създаването им е по-скоро перформативен, изпълнен с много случайност и поддаване на вътрешни енергии, които рефлектират върху зрителя.

По време на срещата ни Деница звучи готова за „едно ново начало“, както сама го определя. Тя със сигурност създава впечатление на човек, който винаги се променя и търси нещо различно. Художничката признава, че в живота и изкуството прави много грешки, но не се страхува от тях. Къса или хвърля листа и продължава напред.

Деница споделя, че повечето хора възприемат творбите ѝ като тъмнина, но за самата нея те са по-скоро тържество на светлината, защото всичко видимо се поражда от нея. Авторката разделя тъмата чрез светли и жизнени линии – понякога категорични, а в други моменти нежни и плахи.

Може би именно в това се крие енергията на творбите ѝ, които са олицетворение на нейния житейски път – приемане на грешките и прокарване на светлината отвъд тях.

фотография Ванеса Попова, Sarieva Gallery

За втори път показвате творби в България. Какво ви донесе този проект на родна земя? Имате ли различно усещане от подготовката за многобройните ви изложби в Белгия, Нидерландия и т.н.?

Навърших 40 години преди няколко дни, на практика това са 20 години в България и 20 години, през които живея в Белгия. Получи се символичен момент. Важно е да се пътува и да се виждат различни изложби. Но когато някой ме попита за арт бизнеса и пазара в България, винаги давам за пример галерията на Веселина Сариева. Тя е единствената в България, която работи по европейски модел, репрезентира по различен начин художниците, има изключително жива програма. Аз винаги съм искала да работя с нея, така че тази изложба беше еуфория и радост за мен. Бях изключително щастлива, че имам тази възможност. Аз ѝ казах дори на шега, че десет години съм я чакала, но кажи-речи си е така. Много исках да имам изложба в България и се надявам в бъдеще да имам още, и конкретно със „Сариева“. Искам да се завърна по някакъв начин и да показвам творби на българска сцена, но досега не съм имала възможност на практика. 

Да започнем от самото начало на изложбата „Образ на ръба на материята“. За какво говори името ѝ?

Името на изложбата бе избрано заедно с Веселина. То е заглавие на поема, която тя е писала. Повечето изображения и творби изглеждат на пръв поглед абстрактни, но голяма част от вдъхновението идва от природни феномени и снимки, които аз съм правила. Има игра с реалистичното и абстрактното, и онова, което зрителят може да си представи. Това представлява ходене по ръба между двойното значение и интерпретацията на смисъла на видяното. Моята идея е да анализирам не това, което публиката вижда, а онова което тя чувства. Идеята ми е да хвана зрителя за ръка и да го заведа в едно несъществуващо пространство.

фотография Bram Mónster

В изложбата „Образ на ръба на материята“ представяте монохромни творби, отличаващи се с голям емоционален заряд, който се дължи на перформативния и спонтанен творчески процес. Бихте ли разказали повече за начина си на работа?

Първоначалното вдъхновение идва от сграфитото. Творбите са вид сграфито на хартия, дълбаене в „тъмнотата“, отнемане на черното и търсене на светлина. Много хора са ми казвали, че може би моите рисунки са тъмни, но всъщност те не са свързани с тъмнината, а точно обратното – те са търсене на светлината. На практика все повече се замислям, че самият процес е по-скоро почти пърформанс за мен. Започва се с натриване на черната графитна пудра върху листа хартия и се продължава с отнемане по различни начини. Много често съм се замисляла, че използвам прости материали – графит, шкурка, натриването става с гъба, парцали. Мога да го сравня с начина, по който примитивните хора са драскали по пещерите и са рисували. Все повече мисля за този процес, в него има изключително много енергия, концентрация, наслагване. Понякога си мисля, че моята енергия рефлектира върху хартията, а тя обратно рефлектира върху зрителя и се получава нещо като един затворен кръг. Може би така го чувствам, надявам се и зрителят да го усеща. За всеки артист е важно публиката да получи емоция.

Начинът ви на работа е изпълнен с много спонтанност, улавяне на моменти и мигове, но има ли някакви вдъхновения, които ви водят? 

След толкова много години художествено обучение и много рисунки винаги започвам от някаква снимка, която намирам или аз правя. Преди нещата ми бяха по-геометрични, вдъхновявах се много от блясъците на камъните и диамантите. Имах цяла такава серия с двойствено значение – хората са привлечени към тях от алчност, но пък те все пак са нещо красиво. Преди 4–5 години баща ми почина, започна пандемията от ковид и тогава стана обрат. Започнах да ходя много сред природата, да гледам и анализирам всичко, което виждам. Това се отрази доста активно на процеса ми на работа. Нещата станаха много по-пейзажни и спокойни, меки. Винаги присъстват кръгът и спиралата – символ на вечността, нещото без начало и край. Почти винаги по някакъв начин се връщам към тях във всяка картина. 

Пак споменахме рисунката. Завършили сте живопис, но се занимавате с изследване на рисунката. Какво ви носи тази медия? 

Трябва да споменем, че имаше един въпрос, който много се дискутираше по време на изложбата „Образ на ръба на материята“. Рисунката е истински жанр, макар много често да се смята, че не е такъв. С нея започва всичко. Всички художници и скулптури я използват. Тя е изключително подценена като цяло, но има много артисти, които се занимават единствено с рисуване на хартия.

Съществуват панаири само за рисунки. Лятото в Белгия имаше много значима награда, която се присъжда на девет години, само за рисунка. Аз също бях сред селектираните артисти, не спечелих, но съм лауреат. Тогава имаше и селекция от 12 художници от различни възрастови групи. Най-възрастният може би беше около 55 години. Бяхме от три поколения. Беше много интересно, защото могат да се видят различни методи на рисунка от хора, които се занимават само с това.

За мен рисунката наистина е жанр. Почувствах, че това е моето изразно средство, а и може би си изградих мой начин на работа. Забелязах, че рисуването много вълнува хората, кара ги да питат как е направена творбата. Пробужда се интерес дали тя е принт, снимка… Получава се игра със зрителя. Когато започнах с тази техника, се почувствах много вдъхновена и работех с огромно желание. Донесе ми нов заряд. Това е най-важното за художника. Той не трябва да се страхува да сменя медии, трябва да следва интуицията си. Всичко това бе като едно завъртане на 180 градуса от живописта към нещо съвсем различно.

Завършили сте бакалавърска програма по сценичен дизайн в Нов български университет. С какво ви привлече сценографията и проявява ли се тя по някакъв начин в творчеството ви?

В интерес на истината в последните години се замислих, че между творчеството ми и сценографията има пряка връзка. Когато учех в Нов български университет, имах страхотната възможност да асистирам на много колеги и да помагам на известната сценографка Елена Иванова. Основното правило в театъра е, че всичко започва от светлината. Сцената и залата са тъмни и без светлина нищо не се случва. Започнах да си мисля, че това е пряко свързано с начина, по който аз търся идеята за светлина. Може би някъде преди 5–6 години започнах да конкретизирам процеса си на работата. Преди това може би беше по-спонтанно, без много анализиране. Наскоро всичко получи по-специфична и конкретна структура.

фотография Мария Джелебова, Sarieva Gallery

Пазарът и художествената сцена в Белгия са много по-различни от тези в България. Какви отлики ви правят впечатление?

Мисля, че в България за съжаление нямаме достатъчно много колекционери, които купуват съвременно българско изкуство. Една от идеите на Веселина Сариева е да помогне това да се случи, да мотивира българските колекционери. Хората, които колекционират, са фокусирани главно върху старите майстори или известни имена. В последните години нашата сцена в България се е променила към добро – има много повече съвременни млади български художници. Те могат да бъдат видени в София, в галерии като „Структура“ и други нови пространства, които показват съвременно изкуство. Аз следя активно случващото се. Разбира се, за да има съвременно изкуство, трябва да има кой да го купува и гледа. Все пак ние, артистите, живеем от това. В Белгия и цяла Европа има много по-големи възможности, галерии, колекционери.

Преди двайсет години заминавате за Белгия, където учите живопис в Кралската академия за изящни изкуства в Антверпен, една от най-престижните художествени академии в Европа. Днес сте приемана много повече като белгийска художничка. Мислите ли, че кариерата ви щеше да се развие различно, ако бяхте в България?

Аз съм учила в Художествената гимназия в Пловдив. Баща ми беше скулптор и винаги съм си мислела, че ще се занимавам с изкуство. После бях в НБУ, по-късно заминах за Белгия по програма „Еразмус“. Това бе абсолютен шок, защото нивото на колегите в Академията беше на световно ниво. Съвременното изкуство в Белгия, галериите, музеите, динамиката – никога не бях виждала нещо такова. Дори не си бях представяла, че може да има съвременно изкуство на такова високо ниво. Тогава осъзнах, че сценографията не е за мен, и започнах с живопис. След като завърших след четири години, се оказа, че това не е точно моята медия и се завърнах към рисунката. Ако бях останала в България, не знам дали въобще щях да се занимавам с изкуство в момента. Виждам колко е трудно на моите колеги, как всеки се бори. Не знам как щяха да се развият нещата. В Белгия според мен има повече възможности. Разбира се, не е така за всеки. От моя курс само двама души имат активна кариера.

Деница Тодорова и Веселина Сариева, фотография Ванеса Попова, предоставен от Sarieva Gallery

По какви проекти работите в момента? 

Имах изключително интензивна година. Поддържам контакт с галерия „Сариева“ от 2016 г. Пращам картини на Веселина, а винаги, когато тя идва в Белгия или в Ротердам, се виждаме. Участвах в Националните есенни изложби в Пловдив и тогава тя успя по-задълбочено да се запознае с мои творби. Говорихме по принцип, но не очаквах, че толкова бързо ще се осъществи изложба. Предполагах, че може би ще се състои догодина. Всичко се случи за няколко месеца на изключително напрежение, денем и нощем, тъй като исках да направя нови работи. Почти всички картини са специално създадени за изложбата.

Имах две самостоятелни изложби, участвах на „Арт Ротердам“ и в Националните есенни изложби в Пловдив. В Белгия арт сцената е на сезони. Единият свършва в края на май, а новият започва през септември. През лятото няма много изложби, освен в музеите. Вече е момент за равносметка и ретроспекция. Стават десет години, откакто съм се фокусирала върху жанра на рисунката, и преди тази самостоятелна изложба в Пловдив се чувствах в момент на ретроспекция. Много ми се иска да опитам някакъв различен жанр. Говорихме си с Веселина, че паралелно с рисунката могат да бъдат представяни скулптури. Усещам някакво вдъхновение за нова посока. 

Споменахте, че сте в период на ретроспекция, каква е равносметката? 

Все още не знам, честно казано. На последната самостоятелна изложба имам серия от девет малки картини. Те са като азбуката на моята техника през последните десет години. Някак съм ги съчетала в тази изложба. Опитах се да покажа почти всичко, което ме вдъхновява и ме е вдъхновявало през тези години. Ще опитам някаква различна техника. Това е едно ново начало и нова енергия.

Споделяте, че в изкуството си позволявате грешки. Прощавате ли грешките си и в живота по този начин? 

Аз правя много грешки в живота… Когато съм в ателието и работя, нямам милост към рисунките. Унищожавам ги, хвърлям ги, започвам наново. Позволявам си да сгреша. В живота започвам да се чувствам по-улегнала и да правя по-малко грешки. Но иначе, моят живот е доста динамично-драматичен.

Изложбата „Образ на ръба на материята“ може да бъде видяна до 19 май 2024 г. в галерия „Сариева“, Пловдив.

Гергана Минкова
15.04.2024