0
6099

Габриела Георгиева след 20 години на сцената

Габриела Георгиева в „Бал с маски“ в операта в Цюрих, снимки личен архив

На 19 март сопраното ще отбележи двадесет години на сцената със спектакъл на „Норма“ от Винченцо Белини в Софийската опера   

Двадесет години на сцената. Спомням си първата ми среща с нея през 2004 г., когато се яви на Международния конкурс за млади оперни певци. Оттогава следя кариерата ѝ и често се срещаме, за да разговаряме за следващата роля, която подготвя, или за някоя успешна изява по света. С глас като нейния никак не е трудно да бъдеш забелязан. Първата роля на сцената Габриела представя във Варна – Леонора от „Трубадур“ на Верди. Следват Амелия от „Бал с маски“, отново Леонора и Мадалена от „Андре Шение“ на Джордано, но вече в София. От 2006 г. е щатна солистка в Софийската опера и е там до днес. Ролите следват една след друга – Аида, Тоска, Дидона, Джоконда, Абигаиле, Сестра Анжелика, Елизабет, Тоска. Редуват се и поканите от престижни театри в Европа и в Америка. Но ми се струва, че тя се чувства най-прекрасно на родна сцена. Само през последните години събра възторга на софийската публика с няколко грандиозни постановки. Едва ли някой ще забрави яркото ѝ присъствие като Абигаиле от „Набуко“ в постановката на Пламен Карталов на площад „Александър Невски“. Тя беше величествена, могъща и същевременно ранима и крехка. Вълнуваща беше като Норма, разкъсвана между дълга на жрицата воин, жрицата майка и влюбената жена. Страстната ѝ „Каста Дива“ контрастираше ярко с финалната саможертвено тиха и разтърсваща молитва за спасение на децата ѝ. След това дойде и „Силата на съдбата“. Странен, обречен образ е този на Леонора – образ без изход, предопределен от съдбата. Трудно е да го изградиш, да не бъдеш примирен от самото начало. Спасяват го само двете изумително красиви арии и неземната красота на молитвата La Vergine degli аngeli. И когато Габриела запя, приела отредената ѝ присъда – тихо, с глас, разкъсван от мъка, и последното пианисимо заглъхна, в залата май нямаше човек, който да не е проронил сълза. Отново затвърди присъствието си в ярката продукция на „Трубадур“ на Верди, като добави нови, още по-живописни акценти в образа на жертващата се благородничка. А какво да кажа за Яна от „Янините девет братя“ на Любомир Пипков, където богатият, драматичен глас на Габриела допълнително оцвети раздираната от любов и жажда за отмъщение героиня. Друг много специален образ в кариерата ѝ е Турандот. „Жестоката принцеса, която се страхува да живее“. Габриела признава, че е много емоционален човек, често емоциите я настигат и тя не винаги успява да ги овладее.

„Докато работех Норма, колко пъти сме спирали с Поли Чернева, защото аз съм обляна в сълзи, стяга ме гърлото. Много се страхувах от Норма, сложен, тежък образ. Страхувах се емоцията да не надделее. В „Турандот“ при смъртта на Лиу се опитвам да не слушам какво се пее, защото този текст е толкова философски, толкова дълбок, красив и поетичен. След като вече е умряла, когато Тимур започне да говори, след него и хорът – как опяват чистия и светъл образ на Лиу, там вече гърлото ми е стегнато и затова не слушам текста… В Мексико намерих своята Турандот. Всички я виждат като студена, озлобена жена, наистина демонична, която без да се замисля, убива двайсет и седем принца. Там открих, че Турандот е слаба, крехка, ранима жена, която до такава степен е изплашена, че се е свила в себе си, затворила се е. Това е защитна реакция. Тя се страхува да живее. Едва накрая се разкрива. Преобръща я не Калаф, а Лиу, която ѝ показва какво е любов.“

На 19 март Софийската опера ще отбележи двадесет години на сцената за Габриела Георгиева със спектакъл на „Норма“ от Винченцо Белини. „Като се обърнах назад, си дадох сметка, че са излетели много, много бързо. Не се приемам за човек, който се е научил, който е с толкова опит зад гърба си. Имам чувството, че имам още много неща да разбера, да прибавя.“

Как се стигна до първия оперен спектакъл?

Той беше следствие от първия майсторски клас на Калуди Калудов. На пулта беше Христо Игнатов. През март дебютирах във Варна, а праз април дебютирах и на сцената на Софийската опера в „Бал с маски“. Дирижираше Методи Матакиев. Това е единственият ми спектакъл с него.

Щом обявявате честване, направихте ли си някаква равносметка? Колко са ролите, къде сте пели, нещо липсва ли в репертоара ви?

Винаги има какво да се направи. Аз обичам да се предизвиквам. Но засега това, което съм искала, съм успяла да го направя. Голямата ми мечта беше „Макбет“ и успях да я направя. Привличаха ме силните, демонични жени. Харесвах ги като образи, като мислене, като психология. Странното е, че с годините искам да изпълня нещо по-леко, по-лирично, не тези героични роли, които правя до момента. Обикновено става обратното. Певците тръгват от по-лиричните роли и понеже гласът при жените с годините пада, минават към по-тежките партии. Но аз си мисля, че с добиването на техника бих искала да направя например Дездемона („Отело“ на Верди). Мисля, че нося в гласа си лиризъм и светлина, с която бих могла да я покрия. И винаги се сещам за Гена Димитрова, която казваше: „Цял живот съм си мечтала да изпея Лучия“. Всъщност когато веднъж ти предложат Турандот, забравят, че можеш да изпееш и други неща.

Вие ли избрахте Норма за честването?

След като обсъдихме, се спряхме на заглавието, защото това, което аз бих искала да представя, го няма в репертоара. Искаше ми се софийската публика да ме чуе в „Макбет“. Мислихме за концертно изпълнение, но ни се стори, че не е подходящо. Норма е емблематична, сериозна роля, а и спектакълът е много хубав.

Напоследък често пеете в София, но все в стари постановки. Приехте ли предложение за нещо ново?

Така се случи, защото, както знаете, планираната за миналата година премиера на „Ариадна на Наксос“ на Рихард Щраус се отложи. Сега има дати за края на април. Работата с режисьорката Вера Немирова беше много интересна. Поработихме доста време, но след това няколко колеги се разболяха, дори и самата Вера. Дано сега излезе това чудесно заглавие. Дори видях, че на 15 май ще пея Ариадна. Това много ме вълнува, защото е нещо ново. Никога не съм пяла на немски. През април, преди Великден, ще пея в Реквием на Верди с Емил Табаков. Това е заглавие, към което периодично се връщам –  изключително, неземно красиво.

Предимство в кариерата ви има Верди.

И от Пучини съм изпяла доста роли. Не искам да направя „Мадам Бътерфлай“ – имам проблем с емоционалността. Така се случи и със „Сестра Анжелика“. Първо я направих в Загреб през 2008 г. Беше трудно с преодоляването, особено след като родих детето си. Много съм емоционална и се потапям в образа, сякаш ставам част от него. Любимата ми роля е Манон Леско. Много красива музика.

Когато подготвяте роля, как подхождате към нея?

Първото е да си преведа текста. Дословно. Музиката е много красиво нещо, но когато добавиш и текста, вече става изключително въздействащо. След това започвам да го уча. Слушам записи, но не много, докато не усетя образа. Една партия в процеса на работата ако не ме развълнува, ако не се разплача, значи не е моята партия. След като приключа с текста, се опитвам да спазвам ремарките на автора. Търся и допълнителна информация. За себе си винаги имам изградена концепция за образа. Но след това работата с диригента и режисьора допълва изграждането му.

Споменахте няколко имена на диригенти. С кои други сте работили?

Имах шанса да работя с едно звездно поколение – Нело Санти ме дирижира в Цюрих, работила съм с Борис Хинчев, с Георги Димитров, когото обожавам. Работила съм много с Борислав Иванов, той ме откри и ме назначи в Софийската опера. Той ми предложи много от тези драматични роли, защото имаше хора, които не вярваха. Спомням си, когато направих Абигаиле, Георги Нотев дойде и ми каза: „Габи, моля за извинение. Аз бях от тези, които мислеха, че няма да се справиш с тази роля. Ролята е твоя. На добър час!“. Тогава имаше художествени съвети, на които се решаваше кой да пее на премиерата. И Григор Паликаров ми се извини. С него често работим заедно, с доверие подхождаме един към друг. През 2018 г. направихме на „Аполония“ концерт, на който той ми акомпанираше като пианист. Беше безценен опит, който може би трябва да повторим.

Започнахте и да преподавате. Имате ли добри студенти?

Имам – добри деца с красиви гласове, много мотивирани. Но трябва да кажа, че все по-често идват недобре подготвени студенти. Когато ние кандидатствахме, го правехме с репертоар и знания – по солфеж, по теория. А сега идват деца, които никога не са пели. Пеенето се учи трудно, бавно, трябва време, за да съзрееш. И когато след четири години завършват, те са на нивото, на което ние влизахме. Тепърва пропяват. Рядко има някой ярък талант с поставен глас, който веднага да направи това, което искаш. При мен има един мецосопран и един бас, които се развиват много добре. Мисля, че ще им се чуват имената.

Габриела Георгиева завършва Държавната музикална академия „Панчо Владигеров“ през 1998 г. в класа на проф. Руско Русков. Същата година заминава на специализация по оперно пеене в Българската академия за изкуство и култура „Борис Христов“ в Рим. Работи с двама от големите български оперни певци Калуди Калудов и Гена Димитрова. Габриела Георгиева започва професионалната си кариера през 2002 г. с дебют като Леонора от „Трубадур“ във Варна. Веднага следва и появата ѝ и на сцената на Софийската опера в ролята на Амелия от „Бал с маски“, последвана от Леонора от „Трубадур“ и Мадалена от „Андре Шение“. Две поредни години гостува с концерти на Международния музикален фестивал на световноизвестния чешки тенор Петер Дворски. Пее в Болшой театър на гала концерта в рамките на Дните на българската култура в Москва, както и в Белгия при откриването на „Европалия“. Поканена е на Първия международен оперен фестивал в Кипър с ролята на Аида. През 2004 г. има поредица от успешни спектакли на „Бал с маски“ във Франция и Испания. На следващата година е ангажирана за серия от представления на „Трубадур“ в Германия и две концертни изпълнения на „Аида“ в Двореца на музиката в Барселона и в Националната аудитория в Мадрид. Дебютира като Джоконда на сцената на операта в Риека, Хърватия. През 2006 г. след премиерата на операта „Съдба за двама“ от Александър Йосифов, в която изпълнява ролята на Анастасия, става официално част от трупата на Софийската опера. Поканена е и за гост-солистка на операта в Загреб, където участва в постановките на „Набуко“, „Трубадур“ и „Бал с маски“ от Верди и „Сестра Анжелика“ от Пучини. През 2007 г. гостува на Летния оперен фестивал в Сплит, Хърватия, където пее Абигаиле и Елизабет от „Дон Карлос“. През 2009 г. дебютира в Грац в една от своите коронни партии на Абигаиле. Получава ангажименти и в операта в Берн за поредица от спектакли на „Бал с маски“. Ще се завърне там за новата продукция на „Тоска“ през 2010 г. Забележителният ѝ дебют като Турандот на сцената на Софийската опера е през 2009 г. През 2011 г. пее Амелия от „Бал с маски“ в операта в Цюрих. През същата година е и дебютът ѝ в Рим, на Терми ди Каракала, където е Аида. През 2012 г. прави дебюта си като Манон от „Манон Леско” от Пучини в Риека. На следващата година с Амелия стъпва и на сцената на виенската Щатсопер. Две години по-късно за първи път пее на сцената на Театър „Белас Артес“ в Мексико сити в „Турандот“. Последната роля в творческата биография на певицата е от 2021 г. – лейди Макбет във Варна.
Габриела има записи за БНР с Велизар Генчев, Георги Димитров и Григор Паликаров. Носителка е на втора награда от международния конкурс „Христо Бръмбаров“ (2002); Първа награда от националния конкурс „Катя Попова“ (2003); Втора награда от международния конкурс „Борис Христов“ (2004). Родена е във Видин.

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. До януари 2022 г. е главен редактор на програма „Христо Ботев“.
Предишна статияСпомени от негативи
Следваща статия„Тук са само думи, там е кръв!“