Разговор с Мартин Илиев след „Пръстенът на нибелунга“ и преди финалната част на Вагнеровия фестивал на Софийската опера през 2026 г., по време на който той изпълни ролите на Зигмунд във „Валкюра“, Зигфрид в „Зигфрид“ и „Залезът на боговете“ и Танхойзер
Първите ми срещи с Мартин Илиев бяха в Старозагорската опера, където той изпълняваше основния баритонов репертоар. Аплодирах го като Дон Карлос в „Ернани“, Яго в „Отело“ и др. Как можех да предположа, че Костадин Андреев, който тогава беше Отело, а Мартин – Яго след години ще делят едни и същи роли в Софийската опера.
Мартин е от Казанлък, където баба му е пеела в хор, майка му също е пеела и участвала в постановки в читалището. И той се включва в детския състав на театъра към същото читалище „Искра“. Завършва музикално училище в Стара Загора. Сценичният му път минава през оперите в Стара Загора и Русе, а сега е водещ тенор на Софийската опера.
Кога решихте, че трябва да изпълните трите тенорови партии в „Пръстенът на нибелунга“ в рамките на един фестивален цикъл?
Винаги съм искал да изпълня трите партии.
А какво ви спираше?
Не ми даваха да ги изпълня трите. Това е един вид застраховка, защото е много рисковано начинание. Както се вижда, не е невъзможно. Този път успях да убедя маестро Карталов, че ще се справя, и той ми се довери.
Справихте се превъзходно! Аплодисментите след спектаклите и това, което написаха критиците, го доказват. Сигурно сте много доволен.
Постигнах една от мечтите си. Естествено, доволен съм, но работата продължава, животът продължава. Надявам се, няма да спра дотук. И може да успея пак да изпълня някой път и трите.
Това надграждане на Вагнеровите партии как се случи?
Започна през 2011 г. с „Валкюра“. След това малко по малко тази музика, драмата и силният характер, който Вагнер изразява във всичко – в текста и в музиката, започнаха да ме привличат. Човек се увлича и в един момент му се иска да не свършва всичко това. И така продължавам.
Изпяхте големите драматични тенорови партии.
По принцип да, но бих могъл да изпълня евентуално и Лоенгрин. Може би по-нататък. В операта има някои партии, които пея само аз. Ако не ги изпея аз, трябва се викат гастрольори. Така че няма как да изпея и Лоенгрин, и Пръстена, и Танхойзер.
Така или иначе, в момента за Танхойзер сте сам, както и за Тристан, Зигмунд, Зигфрид. От тези образи има ли някой, който, както сам казвате, „увлича“ и с когото се идентифицирате като чувства, като излъчване?
Мога да се идентифицирам с всеки един и понякога изцяло, тъй като ние носим в себе си абсолютно всичко вложено в тях от композитора – любов, ревност, отчаяние, сила, жажда за отмъщение.
Толкова големи и хубави предложения имате в Софийската опера, толкова прекрасни образи направихте извън Вагнер. Как решавате дали да приемете някоя роля, защото има неща, които вероятно не бихте приели? Ето, в последните години участвахте в „Адриана Лекуврьор“, „Ариадна на Наксос“, „Дама Пика“.
По принцип всичко, което мога да изпълня и което е подходящо за гласа ми, няма да откажа. Всеки образ е предизвикателство, ново изживяване. Потапяш се в различна музика, в различни настроения. Композиторите също са различни. Няма място за двоумене. Мога ли да го изпълня, приемам. Естествено, първо опитвам дали подхожда на гласа ми.
На сцената наистина сте забележителен. Много спокойно, много достойно изграждате всеки образ, много премерено е всичко, което правите – точно толкова, колкото трябва и като Маурицио, и като Радамес, и като Герман.
По принцип винаги се старая да не преигравам, да дам точно толкова, колкото трябва, да бъда героят такъв, какъвто е, а не да го преекспонирам. А щом казвате, значи се получава.
В Софийската опера с маестро Карталов имате дългогодишни отношения. При останалите режисьори съобразявате ли се с това, което те искат, или намирате своя начин да стигнете все пак до героя, както си го представяте?
Честно казано, винаги се опитвам да постигна моето виждане за героя. Но не винаги може да се види отстрани какво се получава, какво не се получава. Понякога е възможно идеите ми да се бият с концепцията на режисьора и тогава просто приемам концепцията и я трансформирам според това какъв трябва да бъде образът. А с маестро Карталов винаги сме се разбирали много добре, защото той вижда нещата почти така, както и аз ги виждам. Той успява да ме убеди, че всъщност неговата идея е правилна за цялостната концепция на това, което правим. Почти не съм имал разногласия с други режисьори. Може би не съм попадал на някакви ексцентрични режисьори, които обръщат всичко с главата надолу, само и само да бъде нещо по-различно. Което за мен е пълна безсмислица.
Преди години за мен бяхте изключителен баритон. Скоро попаднах на няколко предавания, които съм правила от Старозагорската опера, където бяхте солист и където съм ви гледала в различни заглавия. Веднага се сещам за „Ернани“. Никога няма да забравя вашия великолепен Скарпия. Вече също толкова години следя и кариерата ви като тенор и никога не съм имала смелостта да ви попитам защо станахте тенор. Посъветвахте ли се някого?
Да, имах някои партии, които наистина ми се получаваха много добре, но не във всички се чувствах така. Усещах, че нещо не ми достига, че има още нещо, което може би го нямам в гласа си. Все пак изключителни баритони преди мен е имало страшно много. Не, не съм се съветвал. Още когато кандидатствах в ансамбъла на Строителни войски, отидох на няколко урока при Стоян Кисьов. Той ме разпя. Но аз дълги години бях работил преди това като бас. В музикалното училище в Стара Загора изпях почти всички басови арии, които имаше записани по плочите. А Кисьов ми каза: „Ти си тенор. По принцип всички мъжки гласове са тенори“. Точно това негово изказване, че всички мъжки гласове са тенори, сложи бариера да не му повярвам. След това в ансамбъла Валентин Бобевски ми даваше да пея някои сола и като ме разпяваше, ми каза: „Ти, момче, си драматичен тенор, според мен. Познавам един импресарио. Ако изпееш един Отело, може да купиш целия ансамбъл“. Но аз отново не повярвах и продължих да работя като баритон, докато в един момент покрай мои колеги тенори, които имаха някакви проблеми в партиите си, не започнах да се заслушвам какво не правят, както трябва. Тръгнах уж да им показвам как да го изпеят и се оказа, че мога да го изпея. Така си казах, че може наистина да успея като тенор. Реших да пробвам. Имах любими тенорови партии: Отело, Радамес, Манрико. И така тръгна. Благодарение на диригента Божидар Бонев, който ми се довери тогава и ми даде възможност.
Коя беше първата тенорова партия, която изпълнихте на сцена?
Пинкертон изпях първо. В Стара Загора изпях Дон Карлос, Радамес. След това имах неразбирателство с новото ръководство. Отидох в Русе, където ме откри маестро Карталов. Той ми каза, че търси изпълнител за ролята на Зигмунд и че му е трудно да намери.
Но Вагнер не бяхте пели преди това.
Не бях пял, но обичам да приемам всякакви предизвикателства. Обичам да пробвам това-онова и да преодолявам неща, които изглеждат трудни, понякога невъзможни.
А когато започвате една роля, работите ли с пианист?
Обичам да работя сам, но е много важно също така да си изработя партиите и с пианист, с диригент. При нас проблемът е, че няма как да се чуем отстрани. Много пъти си мислим, че го правим, както трябва, а всъщност не е точно така. Добре е да има едно ухо отстрани все пак, което ще ти каже къде грешиш. Понякога и записи си правим, но не винаги ни показват точно.
А слушате ли си записите?
Не обичам много, но когато нещо не излиза от главата ми, се налага. Пускам си ги, слушам, виждам какво не се е получило, кое не ми харесва. Опитвам се да го оправя.
На кое ухо вярвате?
Нямам човек, с когото постоянно да работя. Вярвам на записите, които си правя.
Слушате ли други изпълнители, когато подготвяте роля или след като вече сте я подготвили?
Всеки изпълнител може ти даде идея за някакъв конкретен момент, за нещо, което все още не си го осъзнал, не си го осмислил, защото всеки един от тези певци е работил с някой, който добре познава нещата. Ние работихме тук с Рихард Тримборн и той много подробно ни въведе във Вагнер. Липсва ни неговото знание. Сега идват различни специалисти, но такъв като него няма, който така задълбочено да работи с нас. Хубавото е, че ние придобихме някакво познание, навлязохме вече в тази музика, тъй като с него бяхме почти седем-осем години. Благодарение на това всички ние вече сме във Вагнеровата музика, вече я разбираме, до голяма степен можем да се ориентираме в усещането на композитора, в неговите идеи, в музиката му. Но с когото и друг да съм работил, не само тук, но и в Германия, не попаднах на такъв като Тримборн, който наистина изпипваше всеки детайл в музикално отношение.
Опитах се да направя статистика на ролите ви. Със сигурност са много. И все пак може би искате да добавите нови.
Имам такива партии, но си давам сметка, че човек не може да изпее всичко. Например за някои тенорови партии ми е минало времето. Но останаха други, които бих могъл да изпълня, но все още се разминавам с тях. Такава партия беше Канио от „Палячи“. Когато се подготвяше операта, аз се разболях. Имах дори една репетиция с оркестър, но не можах да направя нито една мизансценна репетиция. Има още една партия – Лорис от „Федора, трудна опера, която толкова рядко се поставя. Има такива партии, но дали ще ги изпълня? Божа работа.
Много сте ангажиран тук, включен сте във всички големи проекти на операта. Остава ли ви свободно време?
Общо взето, по-голямата част от свободното време, когато нямам активни репетиции, аз съм със слушалките и си възстановявам това, което предстои, а то не е малко. Винаги е много важно да се поддържа форма, да не се отпускаш, да не забравяш ролите. Така че общо взето свободното ми време минава в самоподготовка.
Сигурно търсите информация за образите, предварително проучвате?
Да, но като изключим основното, което се пише, аз винаги гледам да го преосмисля, за да стане мое. Иначе просто ще бъде нещо като илюстрация, а аз не обичам да илюстрирам. Предпочитам да изживявам самото действие на сцената. Предпочитам да се концентрирам в нещата, които ми предстоят в скоро време. Предпочитам и да не гледам много надалеч, защото няма смисъл. Понякога планирам, че трябва да направя нещо, и едно разболяване може да ми попречи.
Партньорствата на сцената със сигурност са важни.
Партньорствата тук, с моите колеги са изключителни! Те всички са страхотни и като певци, като партньори, като колеги, като приятели. Щастлив съм, че имам такива колеги!
Отзиви на критици
Грегор Таси за „Пръстенът на нибелунга“:„Мартин Илиев изкусно изигра ролята на Зигмунд („Валкюра“) – една от най-предизвикателните роли за героичен тенор в „Пръстена“.
„Мартин Илиев в главната роля на Зигфрид („Зигфрид“) беше зашеметяващ от начало до край – като егоистичен тийнейджър в началните сцени, докато не се трансформира в страстния възлюбен на Брунхилде.“
„В „Залеза на боговете“ Мартин Илиев остана верен на ролята на Зигфрид и доминираше с величествения си глас и игра.“
Еманюел Андрийо за „Пръстенът на нибелунга“: „Мартин Илиев е Зигмунд, едновременно героичен и уязвим. Неговата Winterstürme wichen dem Wonnemond е момент на чисто вокално блаженство: сияйни високи тонове и гъвкава вокална линия. Илиев притежава онзи ясен метален тембър, който е идеално подходящ за ролята, а дуетът му със Зиглинде е един от върховете на вечерта“.
„След изпълнението си на Зигмунд във „Валкюра“– аплодирано преди два дни – Мартин Илиев приема предизвикателството да изиграе Зигфрид с поразително майсторство. Неговият тенор, звънък и бляскав, притежава онази яснота, която идеално подхожда на образа. Той не форсира дори и в най-главозамайващите височини – сцената в ковачницата с повтарящо се „Нотунг! Нотунг!“ е образец за овладяна сила. Но Илиев истински затрогва слушателя в лирични моменти като откриването на птицата или пробуждането за любовта в трето действие. Тембърът му се омекотява, зазвучава почти по младежки и човек сякаш вижда как очарованият и непознаващ страх юноша върви по пътя на съдбата си.“
„След вече паметните си роли като Зигмунд и Зигфрид (в „Зигфрид“) Мартин Илиев завършва Тетралогията с грандиозно изпълнение на Зигфрид. Теноровият му глас, ясен и великолепно носещ се, притежава забележителна лекота във високия регистър – особено в разказа за ловната сцена в трето действие, когато споделя миналото си с Гюнтер и Хаген. Но най-вече смъртта на Зигфрид – прошепнатото Hörst du mich nicht? преди да угасне, е наистина сърцераздирателна. Легнал върху катафалката, Илиев модулира гласа си с болка, която оставя публиката безмълвна.“
Даниел Лара за „Танхойзер“: „Съставът, изцяло от български певци, бе воден от тенора Мартин Илиев, на когото винаги може да се разчита. Във взискателната роля на неспокойния главен герой той поднесе забележително изпълнение с качеството на своя спинтов тембър с героични акценти, солидна вокална продукция, брилянтен висок регистър, който се проектираше като тромпет, и изразително красноречие, позволило му мощно да пресъздаде различните психологически дилеми на героя си, без да изпада в мелодраматични крайности. Отчаяният му разказ за поклонението в Рим, прочутата ария Romerzählung. Inbrunst im Herzen, изпята със забележителна драматична сила, бе разтърсваща и един от най-добрите му вокални моменти, както и измежду най-аплодираните от публиката пасажи“.
За Маурицио в „Адриана Лекуврьор“: „Що се отнася до мъжките гласове, друг от триумфиращите тази вечер беше тенорът Мартин Илиев, който изгради един вокално великолепен Маурицио. Владеещ всички крайности в регистъра на антипатичната партия на политика, граф на Саксония, Илиев блесна в най-добрата си светлина със своето съблазнително, героично и енергично лирико-спинтово пеене, на което съумя във всеки един момент да придаде точната интензивност и цвят и което моделира с фразиране altri tempi и бликаща емоция. В арията La dolcissima effigie… и особено в L’anima ho stanca… изпълнението му беше пример за изтънченост и изразителност“.
Клаус Биланд за Танхойзер: „Мартин Илиев, който отдавна е утвърден на тази сцена като Зигмунд, Зигфрид и Тристан, отново беше изключително въздействащ в емоционалното изграждане на главната роля. Изпълнението му беше силно и дълбоко. Той подкрепи това с убедителни качества на героичен тенор, като същевременно успя впечатляващо да разкрие вътрешната борба на образа“.
