0
3467

Галерията като място за срещи

Лили Владимирова и Емил Чушев

Разговор с Лили Владимирова и Емил Чушев за политиката на галерия „Нюанс“, за отговорността към младите таланти и за фалшификаците в изкуството.

2019 беше една от годините, богати на събития за българското изкуство, откроиха се и процеси, за които си заслужава да поговорим. Някои водещи софийски галерии достигнаха достатъчно „зряла“ възраст, за да можем да поразсъждаваме за професията на галериста в нашата среда. Затова се обърнахме към водещи галеристи и изкуствоведи с едни и същи въпроси: как се изгражда галеристът, как се поддържат отношенията галерист–артист, как се противопоставят на фалшификатите…

Основателите на галерия „Нюанс“ – художниците Лили Владимирова и Емил Чушев, откриха в края на годината своята първа съвместна изложба „Икони“. Оттам започва разговорът с тях, за да премине към петгодишния им опит като галеристи, като инициатори на конкурс за съвременно изкуство за млади български автори и на международна акварелна изложба. 

Обикновено галеристите стоят в сянка, но преди празниците вие показахте собствени произведения в галерия „Нюанс“. Тя е необичайна, защото днес иконите от съвременни автори отстъпват пред старите образци. Защо решихте да направите такава некомерсиална изложба?

Лили Владимирова: Идеята се роди съвсем спонтанно и се осъществи много бързо.

Емил Чушев: Обсъждахме с Лили, че обикновено от 15 декември и през целия януари редим „Зимна изложба“. Но някак си ми стана скучно – отново да вадим картини и да правим сборна изложба. Както си седяхме, си помислихме защо да не си направим наша обща изложба, тъй като досега не сме го правили. За изминалите пет години сме представили стотици автори, но наши работи – не. Всъщност с икони на Лили Владимирова открихме галерията, но това беше единствено за самото откриване. Освен това миналата година тя откри изложба със свои икони във Венеция.

Л.В.: След изложбата във Венеция много хора ме питаха няма ли да я покажа и в България. Отговарях категорично, че не смятам да го правя, защото там концепцията и идеята бяха други, но иконите от Венеция ни дойдоха добре, защото имахме готови работи.

Е.Ч.: Установихме, че може да съберем икони за цяла експозиция. Много бързо успяхме да се организираме, направихме и хубав каталог, който се разпространява безплатно. 

Знам, че рисуването на икони е трудоемък процес. Колко време ви трябваше за подготовката на подобна изложба?

Л.В.: Отне ни повече от година. Някои от иконите – със сложни житийни сцени, ги рисувах няколко месеца. Един-два месеца не са достатъчни.

Е.Ч.: Много бавно е създаването на икони, защото това е доста сложна технология. Като се започне от подбора на дървения материал, от който се прави дъската, следват обработка, грундиране, шлайфане. Това са все процеси, които изискват време. Подготвителната работа е много бавна. Може да не стигне и седмица, за да се подготви една дъска за рисуване. Не е като да купиш платно от „Шипка“ 6  и да седнеш и да рисуваш. Нашата работа е по-трудоемка.

Освен това вие трябва да познавате добре иконографията, каноните.

Л.В.: Точно така, ние не си позволяваме да променим нищо, спазваме канона.

Е.Ч.: От доста време сме заедно и през това време успяхме да изучим житията на светците, кой как се изобразява. Освен образци от старите икони, всеки от нас прави авторски икони. Те са нови, но са в канона, показваме от тях в изложбата. Старите образци са много хубави и е доста примамливо човек да ги копира, защото по този начин влизаш в духа, в стила и в мислите на художника, който го е направил преди теб, да не говорим за технологията. И става много интересно – дали ще успееш да го повториш. Това си е предизвикателство. И на двамата ни прави страхотно удоволствие да работим в тази посока, а същевременно и да създаваме нови икони, които понякога се приемат по-радушно от публиката и от ценителите.

Л.В.: Благодарение на това, че не копираме изцяло старите образци, нашите икони имат по-силно послание към съвременния човек и се възприемат добре от него. Въпреки че някои харесват старото изкуство, но ние не го имитираме, а създаваме ново.

Как подбирате образците и сцените?

Л.В.: Чисто емоционално.

Е.Ч.: Има хора, които ни помогат да се справим с технологичните проблеми по подготовката на дървото. Като се стигне до позлатяването, ние поемаме нещата. Всички икони, които показваме в изложбата, са с позлата, с 22-каратово злато, което е доста сложна технология и не се владее от много хора. Години наред съм се мъчел да стигна до истината как се прави и как да не се допускат грешки, защото традицията беше прекъсната и нямаше кой да предаде как се изработва позлатата. Даже изпратих двама колеги на специализация в Германия в ателие за рамки, където се ползва тази технология, и те я усвоиха много добре.

Л.В.: А когато има и дърворезба, нещата ставата още по-сложни.

Има ли интерес към подобен вид изкуство?

Л.В.: В България има големи традиции благодарение на нашите предци. Българите са свързани с християнството дълбоко и през последните години имаше сериозно възраждане на интереса към иконата. От отзивите за нашата изложба виждам, че всички се възхищават на нашата идея да покажем авторски икони.

Е.Ч.: Рядко се правят такива изложби, защото трудно се организират и се изискват години труд. Трябва да се обречеш на години бедност, за да имаш възможност да ги създадеш.

Сигурно намаляват и майсторите, които могат да рисуват икони?

Е.Ч.: Има хора, които се занимават с правене на икони като ширпортреба. Правят се пластмасови отливки, оцветяват се, с бърза възвращаемост. Пазарът е залят с подобни неща, продават ги дори и в цветарски магазини като подаръчета. Но ние държим на традицията и на това, което сме наследили. Стремим се нашите икони да не се отличават по качество от оригиналните. Задължително следваме канона, технологията. Ако отидете на пазара около „Св. Александър Невски“, едва ли ще видите позлатена икона, с истинско злато.

По какво се различава изкуството, което вие показвате в галерията, от това, което се предлага в магазините за сувенири?

Е.Ч.: Хората, които се занимават с рисуване на икони, масово не използват качествени материали, тоест когато една икона не е направена от добро дърво, не се използват класическите технологии – грундиране, позлатяване, яйчена темпера или масло, самите икони нямат достатъчно добра визия. И съответно цената отговоря на това, което е вложено в тях. Тоест нещо, което струва 100–200 лв. в магазина, не може да е изработвано за няколко месеца, а е направено по най-бързия начин, за да е по-евтино. Но явно има хора, които купуват такива неща. Все пак това е пазар. Някой, който разчита само на пенсията си, не може да си позволи да даде 1000 или 2000 лв. за една качествено направена икона.

Л.В.: Много непрофесионалисти започнаха да се занимават с икони, защото се видя, че има интерес към тях. И с цел по-бързо реализиране се бълват подобни лоши образци. Галерията е мястото, където ние можем да подберем това, което показваме, за да възпитаме усещане в зрителя – да разбере разликата между двете неща. Това е нужно – да се възпитава вкусът.

Това ли бяха мотивите ви преди пет години, когато открихте галерията? Въобще какво ви водеше тогава и какво се промени днес?

Л.В.: Идеята за създаването на галерията бе да имаме уютно местенце, където да се срещаме с колеги и приятели, които обичат да се наслаждават на изкуството. Смятам, че вече сме напреднали в това първоначално начинание. Всекидневно срещаме хора, които се радват, че ни има и че имат възможността да се докосност до това, което ние сме решили да подберем и да покажем.
Открихме галерия, защото и двамата сме художници и имаме усещането какво би докоснало нашата публика. Вече почти не се колебаем какво трябва да излагаме. Решенията се раждат спонтанно, без някакви противоречия.

Е.Ч.: Не се колебаем да покажем нещо, което може да не се хареса на всички. Но в края на краищата искаме и да експериментираме, тоест няма го това: „Дай да си правим изложби и да си вървят нещата“. Същото е и с конкурсите, които ежегодно организираме. Това е къртовски труд за нас и за художниците, но ето, появяват се млади автори, които излизат на пазара и стъпват доста сериозно. Ние ги толериме в това отношение.

Как откривате нови таланти?

Е.Ч.: Конкурсите са един от начините да се открият талантливи млади хора, но конкурсите за съвременно българско изкуство и за млади автори не са много.

Л.В.: Въпреки че през последните десет години доста се раздвижиха нещата.

Е.Ч.: Да, така е, но се изисква и смелостта да го направиш. Ангажиращо е да събереш 150 автори и да ги журираш, това е изключително отговорна мисия.

Л.В.: Ти може би определяш съдбата на някого, който вярва в теб, а ти му казваш: „Не“, особено в случаите, когато авторите са направили по няколко картини за един конкурс.

Е.Ч.: Другият начин е правенето на изложби на по-млади и по-непознати художници, което си е и експеримент от наша страна. Показваме ги на широката публика, защото те няма как да го направят. Каним ги при нас, говорим, защото подготовката на една изложба е сериозен ангажимент. Тя се подготвя от половин до една година. За младите художници е трудничко, ако разчитат само на това. И когато изложбата стане, отговорността пада върху нас – дали ще има реализация, как ще се развие самата експозиция. Така че галерийната политика е много сериозна и отговорна дейност. Ние не сме единствените, които правим изложби на млади ходужници, важното е да създадеш усещането, че те наистина се развиват и има бъдеще в това, което правят. Това е изключително трудно – да се вдъхне надежда. Голямо удоволствие е, след като е минала изложбата на финалиста на конкурса, неговите работи да са откупени на 100 процента. Виждат, че има шанс.

Как се изгражда отношението галерист–творец у нас? Знаем, че в страните в развита галерийна среда определени художници се представят само от една галерия. Тук каква е практиката?

Л.В.: Много би ни се искало, но това е дългосрочен ангажимент, със сключване на  договор, в който двете страни се задължават. В България няма колекционери, които да поддържат едни и същи автори.

Е.Ч.: Нашият пазар не е толкова добре развит. Има още много отживелици, които пречат на развитието на подобни отношения между галериста и автора. Хубаво е да имаш трима или петима автори и да ги менажираш, но това означава да ги осигуряваш целогодишно. Това е изключително отговорно и според мен не е по силите на нито една от галериите, които работят в момента в България.

Може ли да направите прогноза – като откриете даден млад автор, който става „популярен“, дали ще бъде търсен след 20-30 години? И обратното –  някой не толкова атрактивен за публиката художник да получи признание след години? Или такава прогноза не може да се прави?

Л.В.: Как ги откриваме? По усет, не може да се претегли. Важното е да са талантливи и да работят. Тук е нашата роля, влагайки в един автор – възлагайки му изложба, купувайки негови картини, ние разчитаме на това, че той ще се развива, и се стараем да го поддържаме в това, за да не прекъсне да работи. Защото много от младите се хващат на случайна работа и рисуването остава на заден план, а това спира развитието им като художници. Нашата идея е да ги стимулираме да работят само това, стараем се да ги продаваме. Дали ще се развият, е свързано с това дали ще продължат да работят само това.

Има ли „мода“ при класиците – по едно време се говореше много за Димитър Казаков, после за Дечко Узунов и за Златю Бояджиев?

Л.В.: Това вероятно е било свързано с някакви събития – изложби на тези автори и медийния шум около тях.

Е.Ч.: Ако говорим за по-старото ни изкуство, мода там няма. Има интерес към определени автори и това е открай време. Цените могат да варират, но в малки граници. Все пак зависи от икономическата обстановка. Преди кризата 2007–2008 г. цените на някои художници като Златю Бояджиев, Ярослав Вешин, Мърквичка, Цанко Лавренов бяха по-високи от тези, които са в момента. Явно тогава имаше повече свободни пари и хората влагаха. Сега цените на тези автори се покачват непрекъснато. Може би поради икономическата обстановка, може би има повече ценители. За съжаление понякога големият мерак и недобрите консултанти водят до големи грешки.

Кой купува изкуство? Това един и същи кръг от хора ли е? Заможни хора, художници, приятели на художниците, колекционери? Млади или по-улегнали? Променил ли се с нещо този кръг от купувачи през годините?

Е.Ч.: Галерията се намира на доста оживено място. Лично за мен е интересно да се види как хора от улицата, които и не са чували за галерията, просто минават, надникват вътре, виждат какво има и доста често купуват. Това не е типично за галерийната дейност, защото ние повече разчитаме на нашите контакти с ценители и на хора с интерес към определени художници, които на всяка изложба каним. 
Иначе бих казал, че се задълбочава и се повишава интересът не само към старото изкуство, но и към съвременните автори. Аз например от всяка изложба си купувам по нещо. От една страна, по този начин все пак помагаш на хората, от друга – да купувам изкуство, това е моя лична потребност.

А защо се купува – от потребност или на изкуството се гледа като възможна инвестиция?

Е.Ч.: На всички търгове извън България се постигат невероятни резултати, и то с картини на автори, които аз понякога дори не познавам. Дават се много милиони за съвременно изкуство, дори за графитите на художника Банкси. Явно влагането на средства в покупката на определени автори е световна тенденция, интересът върви нагоре. Факт е, че все повече играчи се включват в този процес, както извън България, така и тук. Влизат нови хора, които ние не познаваме, и купуват. Не са само традиционните ценители.
Нашата мисия е да повишаваме цените на произведенията, така че да дойде време, когато един български автор ще струва колкото френски или италиански художник, и ще може да живее от това. Естествено, в България има такива художници, но не всички успяват да се изхранват от изкуството си. От векове е така, например Ван Гог приживе не е продал нищо.

Л.В.: За щастие младите художници са доста добре образовани, но за наше съжаление се ориентират към пазара в чужбина. И това ги поддържа. Имаме доста такива автори, които са добре приети в чужбина, но живеят и работят в България, така че и ние можем да им се порадваме.

Е.Ч.: Има и доста съвременни художници, които излязоха в чужбина и там дори станаха по-популярни, отколкото са тук. Сега се връщат и правят експозиции тук. Говорим за Хубен Черкелов, който дълги години работи в САЩ, Николай Панайотов, Тео Ушев, който рисува, а не прави дигитална анимация, което е много ценно. Както и Нина и Иво Петрови, за които споменахме – те са си създали свой собствен, разпознавамем стил, което е много добре. И се цени от колекционерите.

Нашето съвременно изкуство конвертируемо ли е по света?

Л.В.: Не може да се говори обобщаващо. Да речем, Атанас Мацурев е изключително ценен в Китай, където е меката на акварела, в България – също.

Е.Ч.: Цените на неговите работи непрекъснато се повишават, може би и защото се продава много в чужбина. Заради това спокойно може да не продава в България. Но въпреки всичко той прави изложби тук, ние сме правили негова експозиция. На международната изложба за акварел, която направихме в „Нюанс, той беше абсолютно на нивото на останалите автори.

Л.В.: Една от нашите мисии е да убеждаваме клиентите, че инвестицията в изкуството е нещо, което е възвръщаемо в годините. Цените в никакъв случай няма да слязат надолу.

Е.Ч.: Има много интересна тенденция, която следя от години. Някои колекционери в началото трупат сериозно количество изкуство, купуват много картини, обаче в един момент сядат и започват да правят рекапитулация – какво съм купил, защо съм го купил и това ли трябва да бъде тенденцията. Някои купуват просто от страст, други искат стените им да бъдат от горе до долу в картини, няма значение какви. Трети влагат пари, и то сериозни пари в изкуство. Да не влагаш в десет картини, а само в една, която обаче струва десет пъти повече от другите. Тоест те преосмислят нещата, развиват се и започват да се освобождават от това, което вече не ги интересува. Това вече е вторичен пазар.

Защо тогава не можем да се конкурираме с това, което се показва във Венеция или на най-престижния артбазар за съвременно изкуство в Базел?

Е.Ч.: В никакъв случай не може да се каже, че нивото на българското изкуство е ниско. Напротив, ние имаме автори на световно ниво. Автори, които понякога сами се менажират и показват нещата си на много големи форуми. Не искам да коментирам Венецианското биенале и Арт Базел – какво отива там и защо отива, кой помага то да отиде, това понякога е държавна политика.

Тоест необходимо е още нещо освен талант?

Е.Ч.: По-сериозни средства трябва да се вложат, да се популяризира това участие чрез реклама. И държавата да поеме по-сериозен дял от тази дейност, защото освен името на художника, се популяризира и самата държава.

Л.В.: На Запад частните галерии са водещи на големите форуми, защото те имат развитата мрежа от хора с финансови възможности, които се интересуват от изкуство. Държавата на първо място би помогнала за медийното популяризиране на събитието.

Как се опазвате от фалшификати в изкуството и как се отразиха на галериите последните скандали?

Е.Ч.: Този проблем не е само български. Един от последните примери е картината на Леонардо, изобразяваща Христос, която се продаде за 450 млн.долара Там съмненията са много големи, но пък и тези, които стоят зад твърдението, че картината е на Леонардо, също са много сериозни хора. Скандалите у нас няма как да не рефлектират директно върху пазара на изкуството в България. Това се забелязва съвсем конкретно в търговете, които правят няколкото аукционни къщи, които оперират тук. Все повече расте незаинтересоваността към това да купиш публично едно произведение на изкуството, да наддаваш за него. Докато преди години това си беше почти като спорт. Днес по-сериозните купувачи не искат да се показват пред по-широката публика, а чакат, след като свърши публичният търг, да отидат да се спазарят за определена творба, никой да не ги види. Това винаги го е имало, но за съжаление тази тенденция се задълбочава. Съдя и по последните два търга на аукционна къща „Ракурси“. Изключително вяло участие и тежки пазарлъци след търга, което е негативна тенденция.
Оказва се, че оборотите на търгове на аукционни къщи в Австрия, в Чехия са милиони евро, докато тук правим търг за 200–300 хиляди, от които едва ще продадем 10–15 процента. Получава се оборот от 30–40 хиляди лева, от който печалбата е една пета, т.е. работи се за едни 20–30 хиляди лева печалба, а се работи цяла година, при това много сериозно.
Неприятна тенденция е увеличаването на фалшификациите. Има политика за ограничаване на фалшифицирането на произведения на изкуството, което вече се криминализира, има нови разпоредби. Това е положителна насока. Проблемът с фалшификациите може да доведе дотам, че оригиналът да се обяви за фалшификат. Според мен трябва да се криминализира такава дейност по опорочаване – обявяването на оригинално произведение за фалшификат.