100 български гласа пеят за Борис Христов: в пловдивския Дом на културата, носещ името на легендарния бас, на рождената му дата – 18 май.

Познатият български синдром – да почитаме мъртвите си повече от живите, пролича и този път – във всенародните чествания, ознаменували 100-годишнината на Борис Христов. Вината на комунистическите управници, превърнали един от най-великите певци на всички времена в изгнаник, заклеймили го като „народен враг”, в дните на неговия юбилей беше удобно забравена (дори чухме по телевизията колко много национални отличия бил получил „все пак”…). Лица от срамното минало незабравимо се кичеха самодоволно със заслуги за полулегалното завръщане на „блудния син” в родината, а в донейде истеричната събитийна шумотевица надпреварата за миг сияние покрай сияйния ореол на канонизирания отколе в сърцата ни за светец Борис нерядко изместваше фокуса от величавия образ на идола към присвоилите си го идолопоклонници. И въпреки всичко този юбилей, случил се по време на избори, когато афишите с лика на безсмъртния певец се губеха сред логата на кандидатите за кратка земна слава, отекна силно в душите на обикновените българи, живели с гордостта, че прочутият им сънародник е прогласил по света и заради тях онова „Достойно ест”.

През 1990 г., когато работех в издателство „Музика”, издадохме книгата на Ваня Правчанска-Иванова и Николай Правчански – „Срещи с Борис Христов”. Запомнила съм една фраза, с която легендарният бас дава тон на повествованието на мемоаристите си: „Описвайте ме такъв, какъвто съм – без никакви преувеличения и натъкмявания.” Помня и една случка, с дата 13 септември 1962, когато хорът на Софийската народна опера, по настояване на Борис Христов, е ангажиран да вземе участие в записа на Борис Годунов в Париж с Андре Клюитанс, за „Pathe Marconi”. Ваня Правчанска (член на оперния хор) пише: Оркестрантите настройваха инструментите. Насядали по местата си, ние очаквахме началото на репетицията. Към девет часа някой извика: „Идва! Идва!” Целият хор скочи и като неудържима вълна се втурна към входа на залата. Застанал на прага, Борис Христов беше вече сред нас. И в този момент, без ничий знак, екна: „Родна песен нас навек ни свързва…” Лицето му, познато ни от снимки, засия от възторг.(…) Френските оркестранти, техническите лица, наизскачали от кабините, стояха като вцепенени, а осветителите стърчаха до прожекторите, изумени от непознатата за тях приветствена „кантата” на българите, скупчени около Борис Христов. Нечувано в тази зала събитие! Невиждано, затрогващо зрелище! Изправени на крака, всички французи приветстваха големия българин, присъединявайки се към нашата радост. А той – възправен като планинска канара, със сълзи в очите и с широко разтворени обятия, прегръщаше всеки попаднал му хорист и обзет от велико чувство, повтаряше: „Ето ги моите българи славни!

Не е тайна, че неоспоримият Крал на басите в оперния свят цял живот тачи своите събратя – хористите. И че носталгията му по онова време, когато самият той членува в хор „Гусла”, под диригентството на Асен Димитров, останал негов скъп приятел и в раздялата, превръща вълнуващата среща в Родината със старите другари – гусларите, след едно тъй дълго отсъствие, в неописуем празник. Той никога не е спрял да се чувства един тях. Нещо повече – призовава ги да приемат и жена му Франка за „почетна гусларка”.

И точно тази съкровена нишка в биографията на Борис Христов – връщането към изначалните стъпки, свързани с хора и отечеството, белязали с най-чистите пориви на сърцето една безпримерна певческа кариера, е привлякла организаторите на V Международeн фестивал „Дни на музиката в Балабановата къща” – Пловдив. Щастливата и оказала се уникална идея – за юбилея на безсмъртния бас да се съберат четири хорови колектива, чието многогласие – „100 български гласа пеят за Борис Христов”, изпълнило Дома на културата с неговото име, на рождената му дата – 18 май, в родния му Пловдив, беше заредена със символика. Тя присъстваше и в избора на детските гласове – на Пловдивските и Софийските момчета. Да си припомним, че още като момче Борис е пял в църковния хор на храма „Св. Александър Невски”, че преди да постъпи в „Гусла” е членувал в училищния хор на Втора софийска мъжка гимназия, с диригент Драгия Тумангелов, а после – като студент по право – в Академичния хор на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Той е „расъл” с песента. Както раснат и днешните момчета – от детския състав, през младежкия, до мъжкия колектив, участници в Хоровата школа „Стефка Благоева” в Пловдив, чиито представители визуализираха пред очите ни тази еволюция.

100-те български гласа, както сочеше заглавието на юбилейния концерт, изглеждаха много повече. Те превзеха сцената в Дома на културата „Борис Христов” – този ден препълнен от народ, дошъл да почете легендарния си съгражданин и да се наслади на едно изкуство, което винаги е било наша гордост. И което в годините на най-масовите си проявления, а и днес не е преставало да разнася славата на българските хорове по света. Двата чаровни детски състава – Софийските и Пловдивските момчета, с великолепните си диригенти Адриана Благоева и Милка Толедова, поднесли отбрани бисери от амбициозния си репертоар – православни песнопения, фолклорни обработки, български композиции за деца, спиричуъли, части от кантатно-ораториални творби (като Benedictus и Agnus Dei от Малка меса на Г. Форе), популярни опуси на съвременни композитори (като Музиката е винаги с теб на химнотвореца Джон Рътър) и пр., респектираха с онова качество, което обхваща всичко – професионализъм. Тези бистри и звънки момчешки гласове преляха в една „пораснала” формация – Мъжкия хор „Стефка Благоева” с гост-диригент Пламен Първанов, която от своя страна ни припомни каква прекрасна характеристичност внасят свежите мъжки тембри в хоровото пеене. И, разбира се, както навсякъде в живота, и тук не можеше да се мине без вдъхновяващата женска сила. Камерният хор „Васил Арнаудов”, с диригент Теодора Павлович, избрал за поклона си пред Борис Христов Три канцони от Джоакино Росини (Вяра, Надежда, Милосърдие), отново показа колко сериозна е мисията на този елитен колектив, как всяка изява добавя по зрънце богатство в музикалната ни култура.

Борис Христов не бе допуснат да пее на родна сцена. Единствено българската опера и Метрополитън (през ерата на маккартизма) му отказаха достойния прием, който заслужаваше и който му бе засвидетелстван в планетарен мащаб. Дори записите с църковно-славянска музика, направени за „Балкантон” през 1976 г. в храм-паметника „Св. Александър Невски”, минаха тихомълком, под предпазливото благоволение на властимащите. Той беше и остана за нас – сънародниците, един блян.

Затова грандиозният хоров концерт в Пловдив прибави към живото присъствие и избрани архивни кадри с прочути изпълнения на големия бас. Прозвуча и лишеното от всякаква поза признание: „Всичко, което съм правил, е правено в името на България”. За да гръмне на финала онова разтърсващо „На многая лета”, където мощният, идващ сякаш от висините, закрилящ и молещ се за доброто на Отечеството бас на Борис Христов се сля с четирите хора на сцената. И със запялата ведно публика.