Начало Идеи Един забравен „баща на нацията“
Идеи

Един забравен „баща на нацията“

Милко Палангурски
24.07.2022
4774
Христо П. Тъпчилещов

На 13 юли 1922 г. в Националната библиотека бе представено фототипното издание „Христо П. Тъпчилещов – живот и неговата обществена дейност“ от Никола Начов. Изданието е спонсорирано от семейството на Константин К. Чипев в чест на 150-годишнината от Първия църковно-народен събор в Цариград и може да бъде закупено на регистратурата на Националната библиотека. Публикуваме предговора на проф. Милко Палангурски.

След първите две десетилетия на двадесети век, след тежките национални катастрофи, предизвикани от несполучливите военни опити за разрешаване на националния въпрос, сред повсеместната национална разруха и униние, българският народ и интелигенция започват да си задават въпросите какво се случи, защо рухна една национална мечта, защо саможертвата на хилядите герои не дава резултат и мечтите остават нереализирани. Но преди да се стигне до отговор на тези въпроси, всички историци и общественици бързо разбират, че преди това трябва да се направи опит да се изследва началото, времето, когато се „наливат основите“ на българската нация и се оформят онези стожери на нейната обществена тъкан, без които не е възможно дори да си помислим, че би могло да съществува някакво общо действие и развитие.

И тъй като тогава все още няма национални архиви, нито пък единна система за съхраняването на националната памет, съвсем логично авторите се насочват към онова, което познават – местната история, и така достигат до онези регионалните водачи, на чиито плещи се стоварва цялата тежест на целокупната модернизация на средновековния българин. Така се изследват и показват селище по селище, регион по регион, за да се възкресят и в националната памет да се появят онези фигури, които създават училищната мрежа, културната тъкан, църковната структура, която играе ролята на народностна организация, и разбира се, онези, които стоят в основата на финансовата стабилност на обществените структури – предприемачите. Те са от различни браншове на търговията и производството, хора, които имат различни параметри на икономическа мощ, но не само създават, но и гарантират условията за модернизационния тласък, на който е подложена нацията. Така историческата книжнина се обогатява с текстове, посветени на историческата и персонална съдба на отделни селища – Габрово, Враца, Сливен, Котел, Русе, Пловдив, София и разбира се, знаковите възрожденски градчета от двете страни на Балкана.

Не остава встрани от този творчески поглед и научен кипеж и Калофер. Градът има своя научен късмет в него да се роди авторът на тази книга – Никола Начов. Роден през 1859 г., когато неговият герой е в разцвета на силите си, рожба на българската образователна система, дълги години е учител в Садово и в София, с която е свързан и с развитието на университетската библиотека, и като всеки столичанин, роден някъде другаде, силен радетел за развитието на земляческите връзки. Основател на Калоферската културно-просветна дружба в София и член на Българското книжовно дружество, Никола Начов смята за свой дълг да популяризира наследството на своите земляци и издава фундаменталния си труд „Калофер в миналото“, където са обобщени и десетки биографии на отделни родове. Наред с това той е автор на учебници, биографии на революционери и църковни дейци, на екзархийската структура и др.

Но несъмнено най-близка до класическото разбиране за историографски труд е книгата му „Христо П. Тъпчилещов – живот и неговата обществена дейност“, появила се на бял свят през 1935 г., отново издание на Калоферската благотворителна дружба в столицата. Труд, който е написан благодарение на съхранения архив на Христо Тъпчилещов, което от своя страна дава възможност да се отсеят и представят огромно количество факти, като същевременно се очертаят обществената, културната и финансовата мрежа на видния търговец.

Без да има достъп до други исторически източници, освен тези, които сам е събрал, и на основата на архива, съхранен в семейството, което той убеждава да предаде на националната библиотека и архив, той написва книга, която има ясно изразена структура на историческо изследване. Авторът използва класическата формула за написването на биография – семейна и родствена среда, характеристика на местното общество, което спомага за сформирането на характера му, икономическите му дейности и разбира се, сърцевината на обществения му ангажимент – църковната борба и стимулирането на просветното движение. В тази рамка ни е показан един бурен и действен живот. Покъртителното е, че тази реконструкция се прави на основата на няколко хиляди документа, които Тъпчилещов е събирал през целия си съзнателен живот.

Христо П. Тъпчилещов е представител на онова поколение, което получава шанса да се роди в началото на XIX век и активният му живот да следва цикъла на реформи в Османската империя, които властта е принудена да прави под напора на историческия процес. Това поколение има няколко характерни черти – родители предприемчиви българи, които търсят своето място в необятния пазар на империята, получили образованието си в килийните училища обикновено към местната църква, започнали бащиния си занаят, обикновено в семейна среда, с упорит труд натрупали грош по грош, достатъчен капитал, за да преминат на по-високо ниво, постоянно самоусъвършенстване в избраната сфера на реализация и поглъщане на всичко модерно и научно обосновано, до което могат да се докоснат. Те следват своя личен път упорито, начертават и си поставят постижими цели, които могат да се осъществят само чрез труд и непреклонност, при използване на всичките си сили и ресурси, в съдружие и заедно със своето семейство, с невероятна пестеливост, премерен риск, реализъм и стопанска инициативност. Един триумф на протестантския дух на капитализма в средите на православната църква, което още веднъж идва да покаже, че и най-добрите европейски образци могат спокойно да се използват и да дадат забележителен резултат в Ориента.

Неслучайно Христо си позволява окончателно да се установи в столицата едва след като е преминал 40-те години, спечелил е достатъчно капитал, за да може да бъде самостоятелен стопански фактор. Повече от три десетилетия упорит труд в сектора на абаджийството са необходими, за да може да си позволи тази крачка на по-високо ниво. И натрупал опит и капитал, започва с брат си Никола разнообразни търговски дейности във всички мислими и немислими сфери на търговския обмен както в османската държава, така и в сферата на международната търговия.

Братя Тъпчилещови изграждат своя стопанска империя, равноправна и до голяма степен с първостепенна важност сред онези лица, които се определят като българи по етнически принцип. До тях по финансова мощ, търговско влияние и връзки се нареждат само братята Христо и Евлоги Георгиеви, с които те са родственици и дълго време заедно работят и практически играят ролята на български търговски банки и гаранти на почти всички български предприемачи, съсредоточени в двата града – Цариград и Букурещ. И за да стане ясно – те са в контакт и с третия център на търговци, покриващи българските земи – концентрираните в Одеса представители на фамилията Тошкови. Случайно или не, и те са родственици, което дава възможност за доверие и синхрон в различните стопански и обществени намерения. Постиженията на българската историография ясно показват – Тъпчилещови са не само търговска къща, а един от основните стожери и транслатори на идеите за модерното водене на сметки, налагането на различни търговски практики, многообразие на търгуваните продукти и обеми на дейност. Концентрираният капитал несъмнено се равнява, а може би е по-голям от този на Евлоги и Христо Георгиеви. Но това постижение е в среда, която е далеч по-токсична за стопанска предприемчивост и закрила на капитала. Едно е закрилата на Велика сила в свободен Букурещ, съвсем друго е да си представител на един все още непризнат от никого народ в бурните политически водовъртежи на османската столица, където гаранцията за капитала, договорите и дори живота не са особен приоритет за държава и общество.

Семейната среда, родствените мрежи, жилавите землячески връзки, личната религиозна монолитност и отговорност пред сформираните обществени групи са достатъчни белези на една добре функционираща среда за стопански и обществен растеж. Това поколение не е революционно по дух, няма амбициите да разрушава империи, а е готово да използва своите сили за лична, но същевременно и за „полза роду“, като овладява държавата „отвътре“, заема постоянно стопански, образователни, религиозни и административни позиции, които от своя страна да позволят на неоформената докрай нация да заеме своето историческо място на политическата карта на континента. В това отношение Хр. Тъпчилещов е несъмнено най-доброто, което ражда стопанският ни елит, който е съсредоточен в столицата на империята.

Крайната цел на тези хора е лека-полека да заемат, а ако може и с течение на времето да подменят движещите сили на имперската политика и административна структура, но преди всичко – на първо време да постигнат официално признаване на българския народ като равноправен на другите християнски народи. А това можеше да стане единствено чрез религиозна легитимация и по този начин да се постигне признаването на българите за отделен милет. Упорит до безкрайност, установявайки се в Цариград, Христо Тъпчилещов става един от стожерите на движението за църковна независимост. Той не само доживява до неговия триумф, но практически е движещата сила в този процес в продължение на повече от 20 години. Участниците често се сменят, някои преминават на заден план, но през цялото време той е на предната линия и е може би най-упоритият актьор в тази драма на политика, геостратегия и разбира се, все пак и на църковна и религиозна дейност. Самият Начов като че ли дава най-краткото и точно описание на своя герой – „останал само със своето нявгашно килийно образование, набожен, извънредно трудолюбив, пестелив, любознателен и голям родолюбец“.

Всичко това е включено в голямата дипломатическа битка. Той не е многословен – напротив, рядко се изказва по време на заседания и при взимане на решения. На църковния събор иска думата само един-единствен път – когато трябва да се вземе решение за финансирането на владиците, но всички знаят, че именно той е лицето, което придвижва нещата към отоманската бюрокрация, той е човекът за реалното действие, фигурата, която ще разчисти пречките там, където другите могат само да бъдат наблюдатели и никога няма да бъдат допуснати. Той не е от хората, чиито портрети ще бъдат поставени по стените в училищните стаи, но онези, които щe получат тази привилегия, нямаше да я имат, ако ги нямаше личностите като Христо Тъпчилещов.

Милко Палангурски е доктор на историческите науки, дългогодишен преподавател във Великотърновския университет, където през 1985 г. завършва „История“. Научните му интереси са насочени към политическата история на България, дипломатическите връзки на страната ни с Русия, стопанската история и конституционното ѝ устройство в ново и най-ново време. Автор е на повече от 20 монографии, учебници и учебни помагала, сред които Държавно-политическа система на България 1979–1919 (1995), България в балканската политика на Русия 1899–1903 г. (2005), Избирателната система в България 1879–1911 г. (2007), Стопанска история на България (2014),  Бащите на българската конституция. Мрежата на националната тъкан (2019).

Милко Палангурски
24.07.2022

Свързани статии