Разговор с пианиста Емануил Иванов. На 18 ноември в СГХГ, в рамките на фестивала „Културама“, той ще изнесе концерт „Mечтателят“, Клод Дебюси – 24 прелюдии
На 6 септември 2019 г. с огромна радост научихме, че за първи път в историята на един от най-престижните клавирни конкурси, „Феручо Бузони“, българинът Емануил Иванов печели Първа награда. С това невероятно състезание са свързани още имената на Иван Дреников, Божидар Ноев, Боян Воденичаров и Ралица Пачева. А първите победители в конкурса са Серджо Пертикароли, Йорг Демус и Марта Аргерич. Дори само от споменаването на всички тези имена става ясно, че за да спечелиш този конкурс, не е достатъчно да имаш само техника. Трябва душа, трябва ярка индивидуалност. Когато се срещнах за първи път с Емануил Иванов, открих точно това, въпреки твърде крехката му възраст. В следващите години той продължи с една възходяща и все по-изумителна кариера. Точно шест години след първия ни разговор се срещаме в зала „България“.
Виждаме се отново, след доста години. Току-що бяхте спечелили конкурса „Бузони“. Имахте толкова много ангажименти – концерти, свързани със самата награда, трябваше да продължите обучението си. Всичко ли се случи, както беше предвидено?
Разбира се, никога нищо не се случва така, както е предвидено. И в моя случай това не е изключение. Пандемията от ковид беше нещо непредвидено за всички нас. Много от концертите, които трябваше да имам след конкурса „Бузони“, срещнаха известни трудности при провеждането. За щастие, повечето от тях се случиха, за което съм благодарен на фондация „Бузони“.
Съвсем скоро завърших специализация в Кралската академия в Лондон. И в момента продължавам като аспирант в Кралската академия, което е нещо като хонорувана позиция и ми дава възможността да участвам в най-различни проекти и да свиря камерна музика. Пак имам концерт с оркестъра на Академията в Лондон. Това е страхотен начин да продължа да съм свързан с институцията по много пълноценен начин.
Скоро завърши поредното издание на конкурса „Бузони“. Следяхте ли развитието и наградените?
Не, аз от доста време не следя конкурсния свят по много причини.
Когато се видяхме преди шест години, трябваше да продължите обучението си. Какво допълнихте към уменията си, към техниката, към интерпретацията?
Безумно много, защото и в Бирмингам, и в Лондон имах възможност да работя със страхотни хора. С преподавателите и с моите колеги направихме различни камерни проекти. Мисля, че времето, което прекарах в Бирмингам и в Лондон, беше наистина безценно за моето развитие.
Промениха ли се възгледите ви за репертоара, който изпълнявате, за концертните програми, които подготвяте?
Възгледите ми за репертоара не мисля, че са се променили, по-скоро придобиха по-насочена форма, с по-ясна посока. За съжаление, все още не съм се научил как да планирам репертоара си, благодарение на което много често се оказвам в ситуация да свиря твърде много неща за много кратко време. Но вината за това е изцяло моя.
Поемате повече ангажименти, отколкото можете да изпълните?
Поемам повече репертоар, отколкото е здравословно.
Тази година май така се случи – рецитал на „Аполония“ в Созопол, концерт в рамките на „Челисимо“, откриване на сезона на Софийската филхармония, рецитал с Шостакович и след това с Дебюси.
Да, доста неща се събраха в тези месеци, но досега всичко върви добре.
Как успявате да ги подготвите? Много са различни тези програми.
Това е едно от главните неща в нашата работа – да сме като хамелеони и да сменяме облика си според всеки стил, според всеки автор. Това, според мен, основно изисква опит, за да се научи. Но ако човек не пробва и не си поставя подобни предизвикателства – не се развива в тази посока, не израства като творец в това да прескача от стил в стил с повече лекота.
Да, това е нормално за един изпълнител, но все пак ви е нужно време, защото търсите съвършеното изпълнение, което е изключително важно.
И което е невъзможно, но поне доколкото може да се приближим до него.
Да поговорим за отделните изпълнения. За Концерта за пиано и оркестър №1 от Чайковски, с който се откри сезона на Софийската филхармония, поканата дойде от нея.
Приех с удоволствие, защото този концерт не съм го свирил от много години. Мисля, че поне от девет. Трябваше да го възстановя, защото вече имам толкова различни възгледи.
Какво надградихте за това второ изпълнение.
Това е почти, като да го подготвям наново. Преди девет години съм бил с абсолютно различни методи на работа, много по-незрели, така че е изминат много интересен път.
Чух много бравурно изпълнение на репетицията.
Така беше и на концерта. Чудесно е, че можеше да се гледа в лайф стрийм, защото билети нямаше, което е прекрасно за начало на сезона.
На 24 септември изпълнихте в зала „България“ 24 прелюдии и фуги за пиано, оп. 87 от Дмитрий Шостакович.
Това е един много важен проект за мен. Първо, Шостакович според мен е един от най-великите, не обичам тази дума, но наистина той е гений в музикалната история и не само в нея. Човек, който наистина се откроява сред великите творци наравно с Бах, с Бетовен. Неговите прелюдии и фуги са като много личен, таен дневник, защото те са написани в може би най-трудното време за него, около 1950 г. След декрета на Жданов[1] през 1948 г., той се оказва в ситуация, в която нищо от неговите творби не се свири, всички са в черния списък. И въпреки това успява да намери сили и да напише тези 24 шедьовъра. Това е монументален цикъл с огромна сила, изпълнен на моменти с болезнено, трагично усещане, а в други – с утопично, оптимистично чувство. Той включва целия спектър от човешки емоции, които можем да си представим. Така че винаги съм имал мечта да направя този цикъл, защото според мен той функционира прекрасно и като цикъл. Има една наративна нишка от начало до край. Въпреки че съществуват различни мнения дали е предвиден като наратив, или не, но според мен има някаква посока. Шостакович е излял всичките си чувства в него, за това, през което е преминал, може би надеждите си за по-добро бъдеще. Това се усеща много ясно в някои от пиесите. Направих го за първи път през юни в Кралската академия в Лондон, а в София на 24 септември беше второто изпълнение.
Смятате ли да продължите с него и на други сцени?
Да. Имах предложение за концерт с цикъла на Шостакович в края на октомври в Бирмингам, а през месец март в Южна Африка.
Там ще имате голямо турне.
Да. Още не е напълно финализирано. Трябва да е около три седмици и това ще бъде едно от нещата, които ще изпълня там.
Настоящият ви проект – концерт с 24 прелюдии на Дебюси, е по време на фестивала „Културама“, организиран от Ина Кънчева, с която имате дълга творческа връзка.
Първо, искам да кажа, че Ина Кънчева е толкова невероятен човек, който през последните години, откакто се запознахме, ми оказва такава подкрепа, че аз съм ѝ наистина безкрайно благодарен! Имаме различни проекти.
Започнахте от програмата „С усилия към звездите“, включвате се във фестивала „Културама“, който тя организира.
Да. За пореден път благодарение на нея имам шанса да представя нещо така интересно като всички прелюдии на Дебюси. Дебюси за мен е много специален автор, още от детските ми години. Винаги съм обожавал неговата музика, винаги съм имал афинитет към нея и съм я свирил с голямо удоволствие. Много от тези прелюдии бяха в репертоара ми още в тийнейджърските години, но никога не съм ги свирил като интеграл. И ето, на 18 ноември в Софийската градска художествена галерия ще ги изпълня за първи път. Смятам, че галерията е перфектно място за тази музика, за разлика от една голяма зала. Много по-интимно пространство, подходящо за начина, по който тази музика звучи, въздейства и по който тя ни говори.
Казвате, че обожавате Шостакович, обожавате Чайковски, Дебюси. Има ли някой композитор, който да не обичате?
Все още не съм стигнал до Франц Шуберт, но може би след години…
Смятате, че трябва известно надграждане, за да стигнете до него, или просто така се е случило?
Просто в момента нямам някаква връзка с музиката му, не ми въздейства. Това е строго индивидуално. Шуберт, разбира се, е велик автор, велик майстор, но просто не усещам в себе си тази реакция, която ми е необходима, за да потърся творчеството му.
Имате много концерти, но всички те отминават във времето и не остават. Какво сте записали официално?
Преди няколко месеца записах една много интересна пиеса от американския автор, Фредeрик Ржевски за лейбъла Linn Records. Тя е 60-минутна, огромен вариационен цикъл върху тема от чилийска песен от 70-те години. Написана e през 1975 г., като реакция на военния преврат в Чили две години по-рано.[2] Много директна, с огромен емоционален заряд. Много е еклектична като стилистика и с интересни импровизационни моменти в нея. Преди връщането на темата в края, подобно на Goldberg вариациите на Бах, пианистът има възможност да импровизира напълно свободно. В партитурата пише около 5 минути, може да е повече, може да е по-малко. Но това е страхотна пиеса и нямам търпение да излезе, за да я чуя в моя запис. Ще излезе през декември. С Ина в момента кроим планове. Имаме идеи, все още не можем да ги съобщим, но каквото и да подготвим, смятам, че ще се получи наистина нещо интересно и стойностно.
Досега всичко, което сте направили, е просто бисерно. Предполагам, разширявате репертоара. В каква посока?
В този сезон доста нови неща влизат в репертоара ми. Интересувам се много от музиката на сър Стивън Хаф, който е много известен като британски пианист, но е и страхотен композитор. През миналия сезон изсвирих третата му соната за пиано. Сега, от януари 2026 г. нататък, имам рецитал с композиции, които са вдъхновени от нощта. И тъй като втората му соната е такава творба, това е нещо ново за мен. Също и Нощните пиеси на Шуман.
През този сезон се опитвам да намирам повече възможности и за композиция. На 8 ноември имах концерт с ансамбъл ClassicArt, в който всъщност включих и премиера на една ансамблова пиеса[3], наред със секстет от Кшищоф Пендерецки и квинтет от Роберт Шуман. Това е премиерно изпълнение за мен. Имам и други премиери през сезона, например, в този рецитален проект, за който споменах, също има включена моя сюита. Така че се опитвам да работя повече и в тази посока, защото за мен това е много ценно и важно. Човек оставя нещо, което е сто процента негово.
А какво ви вдъхновява? Какво изразявате в тези композиции? Нещо, което не ви достига като пианист?
Не съм сигурен как да отговоря, защото не съм съвсем уверен, че знам отговора на въпроса. Понякога идват идеи, които могат да бъдат свързани с нещо конкретно или са абсолютно абстрактни и всъщност второто е по-често. Просто абсолютно абстрактни линии, хармонии. Понякога записвам, старая се да оформям композициите в главата си, но и с пианото съчинявам.
Как определяте стила си? Свикнали сме да слагаме хората в някакви рамки, особено композиторите.
Не съм сигурен, той много се променя и аз се вдъхновявам от различни автори. Да, човек трябва да е напълно в крак с това, което се случва. Не за да върви в някакви релси, абсолютно не, но просто за да има представа каква е атмосферата. Вдъхновявам се много от творчеството на Томас Адес.
Не сте конкурсен тип. Май „Бузони“ ви беше достатъчен, но има и интересни композиторски конкурси.
Това е нещо, за което всъщност си мисля. По-скоро бих участвал в конкурс като композитор, отколкото като пианист.
[1] Андрей Жданов – секретар на ЦК на Всесъюзната комунистическа партия в СССР, през 1948 г. слага началото на репресии срещу културните среди, на съвещания, обсъждания и постановления, сред които декрет срещу формализма в музиката и влиянието на „съвременната буржоазна култура“. Б.р.
[2] Coming Together е клавирна композиция с 36 вариации по прочутата чилийска песен El pueblo unido jamás será vencido! („Обединеният народ никога няма да бъде победен!“).
[3] „Посоки“ от Емануил Иванов – за кларинет, цигулка, виолончело и пиано. Б.р.
