След финала на 57-ото издание на „Софийски музикални седмици“ ми се струва важно да обърнем внимание на няколко концерта в самия край на фестивала. Не защото само те заслужават, разбира се – тук няма случайни изпълнители и програми. А защото публиката, заемайки място в камерната зала „България“, все по-малко изпитва първично вълнение и учудване, докато присъстващите на 19 и 26 септември и 3 октомври 2026 г. чуха нещо извън очакваното.
Първо за двата солови рецитала на двама изключителни български музиканти – Емануил Иванов и Албена Данаилова. При наличието на множество разкошни камерни и симфонични концерти, соловите рецитали като че ли се превръщат във все по-голяма рядкост у нас. Поне тези с така грижливо избрана програма, която едновременно да бъде непозната или почти неизпълнявана, предизвикателна, лична в почерка на замисъла си, но и създаваща разговор между композиторите в нея, между солист и инструмент и неминуемо между двете страни на това крехко, невидимо, почти сакрално пространство между сцената и аудиторията. Именно общуването, създадено на тези два рецитала, е най-ценното, което софийската публика отнесе със себе си.
На 19 септември Емануил Иванов влезе в своите „Творчески превъплъщения“ като изпълнител и композитор. Да гледаме млад автор, който сам изпълнява музиката си, особено когато е брилянтен пианист и високо ерудиран, задълбочен и чувствителен човек, носи усещането, че ставаме свидетели на много специален момент, дори нескромно казано – исторически. Навява романтична носталгия към времената, по които класическата публика често се прехласва – когато са се състояли премиерите на любими днес заглавия, за чиито отзиви и спомени на присъстващи четем, свързваме писма и статии. Така тайнствените вечери и големите имена придобиват съвсем действителен облик и ни се струват почти живи – само да можехме да бъдем там. Рециталът на Емануил Иванов донесе такова непринудено вълнение, защото тайнството се случи сега. Премиерното за България изпълнение на неговия „Дневник“ (2026) показа на публиката как един млад творец, който не води истински дневник, представя темите, които биха попаднали в подобен ръкопис, в музикалния им превод на свободен съвременен музикален език в миниатюри, разнообразни като всекидневните мисли на хората. Понякога „бавни, много спокойни“, друг път „много бързи; импулсивни, но точни“ (по заглавията на първите две части от цикъла с десет пиеси). Следващ в програмата беше представен друг премиерен за нашата публика цикъл – 11 Хуморески (2007) от немския композитор, кларинетист и диригент Йорг Видман (1973), които – подобно на почитането на Дьорд Куртаг в деветата част от първия цикъл, намигват малко по-назад в историята към творчеството на Роберт Шуман. Във втората част на концерта Иванов представи още две нови за България произведения – Соната №3 Trinitas (2015) и Соната №2 Notturno luminoso (2012) от британския пианист, композитор и писател Стивън Хъф (1961), между които се състоя световната премиера на най-новата пиеса на Емануил Иванов – „Звездите на Винсент“ (2026). Създадена по покана на фестивала, тя разсъждава с безкрайни тремолни трептения по небезизвестната картина на нидерландския художник. Масивните звукови пластове, финото темброво и динамично прилагане на третия педал (почти забравен от съвременните пианисти!) и многолики ритмични движения, изпълнени с педантична точност и философска задълбоченост, триумфиращи във финала на рецитала, за пореден път представиха Емануил Иванов като най-ярката звезда сред младите пианисти на нашето време. А до следващата среща със софийската публика той ѝ подари още една своя пиеса като бис.
Соловият рецитал на Албена Данаилова на 3 октомври беше друго изключително събитие, първият такъв във впечатляващата кариера на цигуларката, известна и извън музикалната среда като концертмайстор на Виенската филхармония и първата жена на този пост в историята на престижния оркестър. Дълго очакван и приветстван със същото вълнуващо чувство за исторически момент, рециталът ѝ надмина всички представи за способности, прецизност и издръжливост, които публиката може да е донесла със себе си. В двучасовата програма разделена в две части, предизвикателство дори единствено заради времетраенето, Данаилова представи едни от най-виртуозните заглавия на ХХ век за инструмента: Соната за соло цигулка оп. 31 №2 „Навън времето е толкова хубаво“ (1924) от Паул Хиндемит, Соната за соло цигулка (1927) от Ервин Шулхоф, Капризи за соло цигулка (1999), създадени по спечелилия Оскар за музика филм „Червената цигулка“ на американския композитор Джон Кориляно, Соната за соло цигулка в ре мажор, оп. 115 (1947) от Сергей Прокофиев, посветения на Данаилова каприз за соло цигулка Vor dem Spiel (2026) от Георги Арнаудов, Ménétrier („менестрел“ – странстващ музикант) из цикъла пиеси „Впечатления от детството“ оп. 28 (1949) на Джордже Енеску и накрая – почти неизпълняваната Соната за соло цигулка №2, оп. 73 (1969) от Любомир Пипков. С изключително майсторство Албена Данаилова създаде стотици нюанси и образи чрез предоставената ѝ от Австрийската национална банка цигулка Страдивариус ex Hämmerle от 1709 г. и превърна двучасовия рецитал в разказ за едни от най-големите гласове на миналия век, предадени през нейния собствен индивидуален и богат артистизъм. Присъствието на композитора Георги Арнаудов в залата направи събитието още по-значимо и паметно, а след нестихващите аплодисменти в края на концерта публиката си пожела скоро пак да стане свидетел на подобен откъсващ от времето и пространството рецитал на артистката в очакване на първия ѝ компактдиск със същата програма, продуциран от „Софийски музикални седмици“.
Столичният фестивал представя концерти и събития, носещи смисъл в богато разнообразие – пазещи класическите традиции, честващи годишнини и юбилеи, разширяващи общуването между изкуствата, надскачащи рамките на епохи и стилове. Такъв беше случаят и в концерта Mozart in blue със сопраното Хрисо Макариу, пианиста Константин Костов и Духов квинтет „ПентаУиндс“ в състав Мартин Павлов, Симеон Гергов, Цветомир Коцев, Христо Захариев и Габриела Костова (оркестранти в Плевенската филхармония). След някои от най-известните Моцартови опуси, навръх рождения ден на Джордж Гершуин (26 септември) музикантите представиха централната пиеса в програмата – неговата „Рапсодия в синьо“ с оригинални каденци от джаз пианиста Константин Костов – още едно събитие, което държа публиката притихнала в очакване на незнайните завои на приковаващата вниманието мисъл на Костов. Соловите импровизации отвеждаха слушателите във въображението на изпълнителя неусетно и ги връщаха обратно със същия финес в света на Гершуин. Малко музиканти биха могли да го направят с елегантността, която Константин Костов постига, и тя се дължи на една прилика между двамата – съчетанието на пианистична кариера с композиция и дирижиране, които дават друг поглед над музикалната форма и функциите на непрестанно общуващите в партитурата инструменти. Той ни повежда на среща с непознатото, неочакваното и често – в случая на джаза, раждащото се в момента на слушане повествование. Именно това събужда искреното любопитство на слушателя, а Константин Костов блести тъкмо в креативното, благодарение на силната си индивидуалност, оригинална мисъл и неподправена естественост, които, както разбрахме по аплодисментите още при излизането му на сцената, са търсени и обичани от публиката.
При динамиката в календара от музикални събития си струва да се ослушаме, да си позволим да чуем непознатото и да не оставим да мине незабелязано покрай нас историята, която звучи днес.
Йоана Георгиева е диригент и пианист, завършила е Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“, а понастоящем работи като музикален продуцент в Българското национално радио. Съчетава изявите си на сцена у нас и в чужбина като солист, хорист и диригент със занимания с изобразително изкуство, литература и балет. През 2025 г. открива първата си самостоятелна изложба „Акорди“ в галерия „Графично“ в София.
