Няколко думи за 28-ия фестивал на документалното и анимационно кино „Златен ритон“, Пловдив, декември 2024         

Режисьорският избор на проблем, тема и герои е ключово важен при портретните документални филми още от зората на киното. Второ ниво на драматургията е точното представяне на обществено-политическия контекст, в който се развива действието, и конфликта на героя с него. Това са условията за успешен документален филм.

В документалното ни кино едни от най-добрите филми са портрети. Мога да изброя десетки, но това не е необходимо. Значението на филмите портрети е много важно. Често повтарям, че в много свои образци българското документално кино е неофициалната история на България. Това е така, защото официалната често е писана в интерес на победители, в угода на властващи и това я изкривява. Влади Киров, Юлий Стоянов, Светослав Овчаров, Костадин Бонев, Атанас Киряков, Анна Петкова и редица други чрез свой прочит се заеха изчистят имената на мнозина българи от силно политизирани, идеологически етикети – резултат от социалистическия реализъм. Това е едното ниво на документалните филми портрети.

На второ място е тревожно високото ниво на конформизъм и опортюнизъм у много нашенци, които гледат само откъм личната изгода. Филмите портрети представят българи, които в полза на народа си извършват запомнящи се дела. Дела, които променят статуквото в интерес на общото благо. В най-добрите образци герои в тях са значими личности от историята ни, които са изправени пред труден избор. Най-кратко и ясно го е казал Васил Левски: „Ако печеля, печели цял народ, ако губя, губя само себе си!“.

Трето, от средата на шейсетте години някои документалисти демонстрират стремеж да бъдат коректни към фактите от действителността. Всеки, който непредубедено е гледал техните филми, ще забележи тази особеност. На фона на господстващата доктрина за социалистическия реализъм сред много заглавия, показващи организирания ентусиазъм на трудовите маси и верността им към единствената партия, онези филми бяха бели лястовици. Поради тази причина проблемът за сложните отношения между творческите намерения и реализацията им, езоповският език като художествен похват, смелостта да се заяви позиция и да се отстои, са ключови за всеки документалист. Определящи за твореца са високата чувствителност по отношение на несправедливостта и неравнопоставеността на индивида, вечният конфликт между интересите на обществото и интересите на държавата, правата на личността.

Четвърто, голяма част от българите не обичат темата за колективна вина, стараят се да забравят злодеяния, извършени във и от нечие име. В България няколко автори като Атанас Киряков, Анна Петкова и Стойчо Шишков направиха филми за репресиите след 9 септември 1944 г., концлагерите, за садистичните убийства (като това на отец Стефан Тафров, архимандрит Ириней Константинов и хиляди други), за борбата на горяните. Все въпроси от историята ни, по които се мълчи. 40 години (26.12.1984 г.) след смяната на имената на българските турци и жертвите, дадени от тях, виновни и наказани няма. Следователно и вина няма… Злодеите са доволни, обществото спи като умряло, както пише Жак Превер. Да напомня и за настъпилата истерия през 1994 г. по повод филма на Румяна Петкова „Гори, гори огънче“, излъчен по Канал 1 на БНТ.

Рядко се напомня за проф. Антонина Желязкова и Блага Димитрова, които на 18.07.1989 г. внесоха в Народното събрание петиция, подписана от 121 интелектуалци (мнозина от тях от нашата Студия за научно-популярни и документални филми ВРЕМЕ) против смяната на имената на българските турци… Акт без прецедент по време на комунизма. Тогава тълпи, организирани от Лазар Стамболиев, манифестираха по софийските булеварди и скандираха: Съд и смърт за тези родоотстъпници… Кой днес помни това?

Пето, темата за хората, които стоят в периферията на обществото, особено на оставените за отглеждане в специализирани домове деца, е важна за всички нас. За нуждаещите се от утешение, малко внимание и жестове на солидарност самотничета се говори само по Коледа. И то от последните две десетилетия. За масата българи тези деца остават невидими. Защото обществото (друг въпрос е има ли у нас събудено гражданско общество) не иска да ги види. Покъртителният филм „Очи“ на Атанас Киряков (излъчен по Канал 1 на БНТ през 1994 г.) за скотските условия, в които съществуват умствено изостаналите деца, оставени от родителите си в домове за отглеждане, бе обруган от един популярен вестник тогава.

„Желанието на Гери“, реж. Тонислав Христов (Голямата награда „Златен ритон“  за документален филм на 28-ия фестивал на документалния и анимационен филм), напомня за предишния му филм „Животът на Вера“. И в двата героите „играят“ себе си. Те са автентични личности от живота, но с  дарба да представят проблемите на общността си като преживяване пред камерата, а не като регистрация и сухо изложение на факти. В този филм Тонислав Христов извлича точно това от героините си – Гери и нейната възпитателка. Младото момиче е абитуриентка от дом за изоставени деца, но не е от онези, които се оплакват. Единствено с брат си все си говорят за едно и също – защо ги е изоставила майка им. Защо наистина? В същото време за разлика от много други в нейното положение, тя има желание и се бори да влезе в университет, за да се грижи за деца със същата съдба.

Много добре е изведен образът на Възпитателката – педагожка, посветена на тези самотни деца, с подчертано внимание към Гери. Тя е Човекът близо до изоставените, до тези невидими за обществото клети създания. Не може да замести майките им, но е тази, която ги подкрепя, бърше им сълзите, дава им малко топлота. Колкото ѝ стигат силите. Дали има семейство? Едва ли. Тя обича Гери и се мъчи да я утеши и насърчи в борбата с живота, независимо че е изтеглила „късата клечка“. Двете героини от филма не играят роли – те живеят пред камерата, защото филмът за тях е мисия, вик за внимание към отхвърлените. Режисьорът има таланта да ги предразположи и развие като образи.  

На финала Гери пътува сама във влак към часа на истината за нейното изоставяне. Тези три епизода – пътуването, разговорът с майката и завръщането, са същевременно кулминация и развръзка. Режисьорът Тонислав Христов е изградил филма по всички правила на драматургията, която той отлично владее. Силно въздействаща е срещата с майката – смазана от живота, отрудена краварка, самата тя захвърлена като бебе. Двете седят на нещо като пейка на фона на порутена съборетина. На тази пейка и на този фон майката се изповядва, че не е била в състояние да осигури условия за живот на Гери и брат ѝ и затова ги праща в този дом, през който е минала и тя. В него условията за живот са несравними с нейните. Искало ѝ се е да бъдат на светло и чисто, да имат храна три пъти дневно, каквато тя не може да осигури. Да се изучат. Няма обаче да имат семейна топлина. В краткия ѝ разказ няма тъга, няма оплакване, но се надява Гери да я разбере. Направила е за тях каквото е мислила, че е за добро. Но дали е така? Поредната анонимна несретница, без шанс в живота, без късмет, без надежди. А накрая и без деца.

След тази среща във влака към Дома Гери е променена. Тя е разбрала, че проблемът не е неин, дори не на майка ѝ. Съдбата е такава – за едни добра, за други не, за трети жестока. И все пак някъде дълбоко в нея мъката от това, че е била изоставена ще трови живота ѝ, особено по време на празници, когато хора с нейната съдба се чувстват най-самотни. Тази изповед на майка ѝ, разбирането, че ги е обичала, колкото може, че е страдала от това решение и от факта, че не може да се пребори с мизерията си, още повече мотивира Гери да завърши начална педагогика, за да работи в този дом, който е нейното семейство.

P.S. Филмът е оптимистичен. Гери вече изучава начална педагогика в университет и кара своята практика в същия дом за радост на нейната възпитателка.

(Но и съдбата на тези деца, които трябва по закон да напуснат тези домове, когато навършат 18 години, също е крещящ проблем и никоя институция не мисли за него… А извън домовете ги чака улицата…)

Константин Занков самостоятелно (и заедно с Анна Петкова преди да почине) винаги е имал интерес към личности, които не се вписват в политическата конюнктура, хора, които имат ценностна система, която отстояват, знаят какво искат да постигнат и защо. Хора, които са убедени, че да създаваш изкуство е Дар Божий, който трябва да се пази и развива. Хора, които мислят повече за обществения, отколкото за собствения си интерес. Много често те остават неразбрани и държани в сянка. Шаманите на комунистическата манипулация ги обричат на тотална изолация от социокултурния ни живот, като разпореждат за тях да не се говори и да не се пише.

Във филма „Без компромис… в самота“ Константин Занков ни представя поредната скрита от обществото ярка личност. Любомир Савинов е художник със свое мислене, вътрешна свобода (рядко срещано качество в онези времена, та и до днес) и се бори за правото да показва света, както го възприема и рисува. Идеологическите пъдари на социалистическия реализъм мразеха такива талантливи творци с позиция различна от догмата. Те не разбираха от изкуство и това допълнително ги озлобяваше. Любо остава извън матрицата на класово-партийния подход и това го обрича на творческа забрава и на етикета неудобен. Основен лост на манипулацията тогава, а и сега, е да не се издават книги (Константин Павлов, Стефан Цанев), да не се включват картини в ОХИ (общи художествени изложби), примери много. Някои завършват трагично – Рембранда, Марго, други като Борис Денев, Славка Денева и още много рисуват в самота и забрава. Шаманите на комунизма забраняваха пиеси и филми, разсипваха човешки съдби. Медиите не се интересуват от тези невидими творци. И преди, и сега само някои документалисти с изострена съвест трудно намират подкрепа, за да направят филми за тях.

Константин Занков изгражда пред нас образа на творец с позиция, талант и сили да ги отстоява. Във филма изкуствоведът Красимир Иванов и художничката богослов Юлия Станкова картинно описват мъката на истинския творец да съществува в задушливата атмосфера на фаворизирана посредственост от конформисти, опортюнисти, нагаждачи, но не и артисти. Любомир Савинов не говори за трудния си живот, за трудния бит, не се оплаква. През цялото време разказва за картините си, които са смисъл на живота му, до степен на обсесия. Големият му проблем е, че и досега негови творби рядко се показват, стоят затворени в огромен склад, който предстои да бъде срутен. Проблемът се усложнява от това, че той изпитва огромна любов към тях и не желае да се разделя с творенията си. И тогава тези нежелани преди, а оказва се и сега, картини няма къде да бъдат приютени или пък да бъдат показвани…

Както ми казва мой близък, доктор по политология: „Ти не разбираш – целта на промените е била да се построи не демократична, а олигархична държава“. Прав ли е? Кой знае?

„Училище за надежда“ на Яна Алексиева е филм за много важен проблем. (Награди за дебют и на Съюза на българските филмови дейци). Той е за възрожденските усилия на Анимари и Златко (напомнят ми за Христо Г. Данов и неговата чутовна борба за просвета) да образоват деца, не от периферията, а от дъното на обществото. Тези деца обществото отказва да види, да припознае и се старае да забрави, че ги има. Двамата с огромни усилия създават училище пансион, в който децата получават шанс за образование. Бездушни чиновници в министерството на просветата пречат училището да се превърне в гимназия и техните деца да се дипломират. Тези чиновници цитират купища наредби, параграфи и алинеи това да не се случи. Във филма се разглежда конфликтът между държавата и нейните формални норми с възрожденския порив на двама души да помагат за образованието на деца, за които овластените чиновници не подозират, че съществуват. А тези деца отчаяно се нуждаят от помощ, за да се впишат в обществото. Засега всички редовни, служебни министри и прочие назначени по партийна линия креатури пречат. Оценявам, че режисьорката се въздържа да влезе в открит сблъсък с тях, защото от това най-вероятно ще пострадат Анимари и Златко и беззащитните деца. Тя поставя на първо място във филма постигнатото от двамата, тяхното посвещение да работят в полза на нуждаещите се в нашето общество. Единственият полезен ход на двамата е намирането на мощен филантроп или масово движение за събиране на средства. Филмът засяга много важна тема, но би могъл да бъде малко по-стегнат и по-кратък, което всъщност е проблем и на много други филми.

„Ива Ваня – целуната от съдбата, забравена от всички“ на реж. Диана Захариева е интересен и увлекателен филм за една пренебрегвана българка. Не само заради архивните кадри и присъствието на историка на киното проф. Александър Грозев, който ни разказва историята на една забележителна личност. (С този похват авторите подчертават, че разказът е негов прочит на живота и кариерата ѝ.) Ива Ваня е от типа герои, които Хемингуей описва като непобедените. Не са победители, но не са и победени. С малко пари, без да знае немски език, пристига в Берлин и започва да учи. Характерно е за много българи от този период. Проф. Александър Грозев и Диана Алексиева ни разказват чудната приказка на нейната кариера. Ива Ваня се издига в средите на нямото кино, дори и в звуковия период. Попада в светския кръг на Магда Гьобелс. Осъзнава коя е, знае цената си и си позволява да възрази на страховития д-р Гьобелс по повод негова реплика, че би могла да се натурализира. След разгрома на нацистка Германия тя по чудо остава жива със своя съпруг. Набързо заминават в Аржентина и там успява да се впише в шоу бизнеса. Връща се в Германия и става успешна сценаристка. Това е сюжетът. Авторите не показват Ива Ваня като творец от първа величина – тя самата го признава. Нейният път на „феникс“ обаче е впечатляващ. Каквото и да се случи в най-общ план, който засяга всички хора, тя успява да се изправи на крака и да продължи своя житейски път. Ива Ваня – жена с характер, непобедена от живота и обстоятелствата. И за това е интересно авторите да припомнят за нея…

„Бяло рамо за черен човек“ на Анри Кулев взе „Златен ритон“ за най-добър анимационен филм. Той е създаден по текст на Христо Ганев, публикуван преди повече от петдесет години. Това е сугестивен разказ за самотата на твореца, за нуждата от подкрепа, за бял човек, който подкрепя черния музикант. Той си има име – Рей Чарлс. Белият човек няма име, както милиони други като него. Той е знак на това, че човек може да има смислен, полезен за други хора живот, без задължително да гони успех. По-важно е да има хармония. Да се помага някому също е важно на този свят. А може би Христо Ганев е вложил в заглавието метафората за трудностите и самотата на твореца, за мрака, в който твори, неоновите светлини и грохота на шоубизнеса в големия град, трудния път към световната слава, през който го води белият човек. А може би е просто прекрасен разказ на тема „някой да ти удари едно рамо“ – всеки има нужда от помощ в трудни ситуации. И често се намира Някой, който да помогне. От този филм всеки може да направи своите изводи. Специално искам да отбележа композитора Стефан Иванов, създал великолепна партитура, която е в пълен синхрон с монтажния темпоритъм на филма. В анимационното кино музиката често има водеща роля и авторите монтират филмите си по дължината на музикалните фрази. Не зная дали и в този филм е така, но синхронът между картина и музика е чудесен. Зад кадъра гласът на Стефан Иванов е топъл и въздействащ. Той преживява това, което говори, има рядко срещано отношение към всяка дума, която изрича, и така допълва картината с най-различни инвенции.

Анимационният филм на Димитър Димитров „Истински хора“ оценявам като високо постижение в неговото творчество като тема, драматургия, режисьорска интерпретация и анимация. Режисьорът поставя проблема за тоталния отказ на талантлив поет да се впише в „нормалното“ живеене. Става дума за Дилян Еленков, сценарист на този, както и на други филми на Димитър Димитров. Самият той има издадени книги и е популярен особено сред младите, но категорично отрича това консуматорско общество, неговите правила, условия за съществуване и скучния, матричен живот, който водят хората. (Спомням си шедьовъра на Боривой Довникович-Бордо „Един ден от живота“.) Героят потегля към тоталното дъно на кварталните пияници, към най-лесния начин да бъдеш различен и да разрушиш личността си като вик на протест. Според него те са истински хора. Не зная по какви критерии са такива, зная само, че не всеки е Чарлс Буковски, Джек Керуак, Ремарк, Хемингуей и др., така че да може да пие алкохол и да успее да сътвори шедьоври. В това отношение посланието на филма е много дискусионно и затова е и важно.  „Истински хора“ обаче е успех за автора си.

Много чаровна, завладяваща приказка разказва анимационният филм „Градинарят на бурените“ на Ася Кованова (награда за сценарий) и Андрей Кулев. Този филм не се преразказва, той трябва да се види. Авторите разкриват свят на странни мечти, симпатични герои със странно приятелство и накрая вятъра на промените, които те очакват…

Андрей Цветков в своя филм „Човек и птица“ (Специална награда на град Пловдив) увлекателно разказва по приятен и симпатичен начин важни неща. За потребността и просветлението на един селянин, когато започва да се грижи за някой друг. В случая паднало пиленце. Разказът е важен, защото, когато човек започне да се грижи за друг, от обект се превръща в субект. От библейско време, та досега. Героят се заема да научи пиленцето да лети. На финала сам се научава да лети с него и това е метафора на максимата, че вършенето на добро ни прави по-добри…

Филмите на фестивала бяха много. Селекционната комисия (меко казано) е била снизходителна към всеки и всички – може би защото предстоеше Коледа. Имаше филми, за които Захари Жандов казваше: „Филмът отдавна свърши, но прожекцията продължава“. Това трябва да се промени. Въпреки доброто програмиране, пресконференциите се застъпваха с началото на прожекции и това е още един проблем. Студеното време е трети проблем. Преди време десетилетия наред този фестивал се провеждаше през пролетта. От години необосновано го преместиха в това неподходящо време. Защо?