Начало Филми Личности Изгуби се като мънисто
Личности

Изгуби се като мънисто

Петя Александрова
19.07.2022
15028
Иван Черкелов

Иван Черкелов беше преди всичко личност. От онези, към които някак веднага изпитваш респект, без нищо да са казали или направили. По-скоро дребен на ръст, без импозантната стойка на баща си, актьора Георги Черкелов, в чужда компания затворен, а на социални мероприятия направо темерут. Не съм чула някой да се обръща към него с умалителното Ваньо или Ванка, освен на шега. Изглеждаше дистанциран и критичен, почти непроницаем. Но не и с приятелите си, които облъчваше с толкова чар и всеотдайност, че те бяха готови по всякакъв начин да му помагат, без да се налага да ги моли – да играят, да продуцират, да асистират или просто да са на разположение в неговите филми, а и в живота.

Не съм сред най-близките му, макар че се познавахме от студентските години – те бяха блестящият режисьорски клас на Георги Дюлгеров. Докато Дюлгеров снимаше „Мера според мера“ и ги учеше, те дружно му асистираха и един по един изявиха своята индивидуалност: Людмил Тодоров и Светослав Овчаров, Иглика Трифонова и Росица Вълканова, Марио Кръстев и Милена Андонова. Още тогава Иван беше най-радикалният. Той категорично отхвърли сянката на знаменития си баща и успя да обърне така нещата, че да се знае кой е режисьорът: първо в документалния „Лексикон“, а после в „Търкалящи се камъни“ (1995) и „Стъклени топчета“ (1999). Въвлече в киното запомнящи се не-актьори, които ярко да изразят неговото алтер его – ще спомена само Александър Трифонов и Слава Дойчева. Написа сам всичките си сценарии, което също допринесе за тоталното усещане за авторство. Само с „Обърната елха“ (2006) експериментира със сърежисурата на Васил Живков.

Филмите му не са от онези, които се харесват на масовата публика, той пък не се и опитваше да ѝ се подмазва. Основните упреци към него бяха в неразбраност, елитарност, претенциозност, философстване. Понякога спекулираха и с религиозните му занимания с Изтока. За мен обаче Иван беше естет визуалист и притежаваше око за кино – нещо, чиято липса мнозина се опитват да заместят със значима тема, остър сюжет, политическа коректност или атрактивни актьори. В това отношение Черкелов беше безкомпромисен – той се занимаваше само с онова, което го вълнуваше лично. Залагаше на втория план, на недоизказаността, на метафоричността. И когато постигаше изповедалност, тя пролазваше в душата със съскането на капка вода върху горещ котлон („Раци“, 2009). Още от дебюта „Парчета любов“ (1989) и до края с „Не влизай в пререкание с персонала на банята“ (2021) Иван чегърташе с фин писец душичките на онези съвременници, които по чеховски провалят живота си.

И още едно качество, което будеше възхищение – той беше аскет. В битов план се задоволяваше с минималното, за да съсредоточи претенциите си към нематериалното. Не снимаше реклами, халтури, телевизионни формати, нямаше страничен бизнес или рентиерски доходи. Гордо не участваше в комисии, журита, интриги и всякакъв вид кинаджийски или обществен лобизъм. От време на време се оттегляше в къщата в село Яврово над Асеновград, където от високия зид съзерцаваше и се зареждаше. Не заемаше служба, нямаше пост, нито положение – „той може пепел да яде, но няма да се моли“. Приличаше на самотния човек от стихотворението на Борис Христов – и остави драскотина в паметта ни.

Петя Александрова
19.07.2022

Свързани статии