Иван Черкелов беше преди всичко личност. От онези, към които някак веднага изпитваш респект, без нищо да са казали или направили. По-скоро дребен на ръст, без импозантната стойка на баща си, актьора Георги Черкелов, в чужда компания затворен, а на социални мероприятия направо темерут. Не съм чула някой да се обръща към него с умалителното Ваньо или Ванка, освен на шега. Изглеждаше дистанциран и критичен, почти непроницаем. Но не и с приятелите си, които облъчваше с толкова чар и всеотдайност, че те бяха готови по всякакъв начин да му помагат, без да се налага да ги моли – да играят, да продуцират, да асистират или просто да са на разположение в неговите филми, а и в живота.
Не съм сред най-близките му, макар че се познавахме от студентските години – те бяха блестящият режисьорски клас на Георги Дюлгеров. Докато Дюлгеров снимаше „Мера според мера“ и ги учеше, те дружно му асистираха и един по един изявиха своята индивидуалност: Людмил Тодоров и Светослав Овчаров, Иглика Трифонова и Росица Вълканова, Марио Кръстев и Милена Андонова. Още тогава Иван беше най-радикалният. Той категорично отхвърли сянката на знаменития си баща и успя да обърне така нещата, че да се знае кой е режисьорът: първо в документалния „Лексикон“, а после в „Търкалящи се камъни“ (1995) и „Стъклени топчета“ (1999). Въвлече в киното запомнящи се не-актьори, които ярко да изразят неговото алтер его – ще спомена само Александър Трифонов и Слава Дойчева. Написа сам всичките си сценарии, което също допринесе за тоталното усещане за авторство. Само с „Обърната елха“ (2006) експериментира със сърежисурата на Васил Живков.
Филмите му не са от онези, които се харесват на масовата публика, той пък не се и опитваше да ѝ се подмазва. Основните упреци към него бяха в неразбраност, елитарност, претенциозност, философстване. Понякога спекулираха и с религиозните му занимания с Изтока. За мен обаче Иван беше естет визуалист и притежаваше око за кино – нещо, чиято липса мнозина се опитват да заместят със значима тема, остър сюжет, политическа коректност или атрактивни актьори. В това отношение Черкелов беше безкомпромисен – той се занимаваше само с онова, което го вълнуваше лично. Залагаше на втория план, на недоизказаността, на метафоричността. И когато постигаше изповедалност, тя пролазваше в душата със съскането на капка вода върху горещ котлон („Раци“, 2009). Още от дебюта „Парчета любов“ (1989) и до края с „Не влизай в пререкание с персонала на банята“ (2021) Иван чегърташе с фин писец душичките на онези съвременници, които по чеховски провалят живота си.
И още едно качество, което будеше възхищение – той беше аскет. В битов план се задоволяваше с минималното, за да съсредоточи претенциите си към нематериалното. Не снимаше реклами, халтури, телевизионни формати, нямаше страничен бизнес или рентиерски доходи. Гордо не участваше в комисии, журита, интриги и всякакъв вид кинаджийски или обществен лобизъм. От време на време се оттегляше в къщата в село Яврово над Асеновград, където от високия зид съзерцаваше и се зареждаше. Не заемаше служба, нямаше пост, нито положение – „той може пепел да яде, но няма да се моли“. Приличаше на самотния човек от стихотворението на Борис Христов – и остави драскотина в паметта ни.
