Начало Филми Фестивали Кан в надпревара със себе си
Фестивали

Кан в надпревара със себе си

Павлина Желева
07.05.2024
757

(Анатомия на един възход)

Тази година изданието е 77–о, а дните на неговото случване са между 14 и 25 май. На практика то е второто от т.нар. „нов времеви цикъл“ до 2027 г., когато най-бляскавият, но и най-съдържателен празник на световното кино ще чества своя 80-годишен юбилей. Първото беше миналата година, когато журито на провокативния швед Рубен Йостлунд изненада, но не сбърка с избора си и връчи Златната палма на „Анатомия на едно падане“ на французойката Жюстин Трие, а голямата си награда – на „Зона на интерес“ на британеца Джонатан Глейзър.

В резултат на тази вдъхновяваща интуиция Кан не спря да се гордее с главозамайващи резултати: девет филма от миналогодишната му официална селекция се пребориха за 26 номинации и три престижни награди Оскар; над 220 000 зрители посетиха фестивалните киносалони (за малкото градче с близо 70 000 жители тази цифра е впечатляваща!); над 3 милиона проследиха церемонията на закриването на живо, било пред малките екрани, било в социалните мрежи. Така Кан затвърди почетното си първо място, изпреварвайки (отново) Венеция и Берлин. И вдигна летвата си толкова високо, че не си остави друга посока, освен една – нагоре.

Тази година фестивалът реши да играе „ва банк“ и покани за председател на международното жури (и много, много ѝ благодари за съгласието) Грета Гъруиг, първата и единствена (засега) господарка на световния боксофис, чийто бонбонест „Барби“ успя да спечели почти милиард и половина долара. Според Ирис Кноблох, президент на фестивала в Кан, и Тиери Фремо – негов директор и главен селекционер, Гъруиг „смело въплъщава обновяването на световното кино, премахвайки граници и смесвайки жанрове, за да накара интелигентността и хуманизмът да възтържествуват“. Така, след новозеландката Джейн Кемпиън през 2014 г., Гъруиг става първата, при това най-млада американска режисьорка, натоварена с престижната светска роля на „глава“ на международното жури Кан. На изненаданите и в някаква степен „разочаровани“ от този „компромис“ Кан припомни, че освен създателка на блокбастъра на годината Гъруиг е и актриса, и сценаристка, и дългогодишна участничка в движението Mumblecore (нискобюджетно) кино, в което изпълнителите печелят симпатии най-вече с необработен талант и личен чар. И че от години работи и живее не с кого да е, а с режисьора Ноа Баумбах, когото, както заради еврейството му, така и заради влечението му към (между)личностните дисфункционалности, понякога наричат „новият Уди Алън“ („Историите на семейство Майеровиц“, 2017, „Брачна история“, 2019). Преди да стигне до първия си самостоятелен игрален филм, „Лейди Бърд“, 2017, Гъруиг вече е снимала с Баумбах „Франсис Ха“, 2012, и „Госпожица Америка“, 2015. Той пък си е дружил с небезизвестния Уес Андерсън.

С избора на Гъруиг за лице на тазгодишното си издание Кан не пропуска онези, които помнят неврозите на американското независимо кино, но се цели най-вече в милионите обожатели на умилителния Барбиленд. Това най-вероятно е така, защото тъкмо те са обичайните потребители на ТикТок, влиятелната социална мрежа, с която напоследък фестивалът активно си партнира. А там, както знаем, препускането към „абсолютния успех“ устремно се носи из розовите облаци на глобализма.

Тази година Кан се разтваря към още две големи имена на американското кино. Едното е на Мерил Стрийп, която се завръща на Кроазет 35 години след отличието си за най-добра актриса във филма на Фред Шепизи „Вик в тъмнината“. Второто е на Джордж Лукас, гост №1 на фестивала, успявал да го взриви поне два пъти: единия през 2005 г. с „Междузвездни войни“ и втория – през 2008 г. с „Индиана Джоунс“ 4. Допълнителен реверанс към Лукас ще бъде и специалната прожекция на „Невидима заплаха“, първия епизод от поредицата „Междузвездни войни“. Поредната поява в Кан на 79-годишния култов режисьор ще даде добър повод на пресата да напомни и за филма му „THX-1138“, показан още през далечната 1971 г. и удачно наречен „научно-фантастичния вариант на световно известната антиутопия на британеца Джордж Оруел „1984“. Мерил Стрийп ще получи своята почетна Златна палма на 14 май, когато ще е официалното откриване на фестивала, а Джордж Лукас – на 25 май, когато пък ще е официалното му закриване. 

АМЕРИКАНЦИ ВПОВЕЧЕ

Отделно от това първата част на мегапроекта на известния американски актьор и продуцент Кевин Костнър „Хоризонт, една американска сага“, състоящ се от четири филма с обща продължителност над 10 часа, е очакван с особено нетърпение. Това е така, защото се знае, че мистериозният уестърн за завладяването на американския Запад, върху който Костнър работи от десетилетия, е проектът на живота му. Действието се развива в рамките на петнадесет години преди и след Американската гражданска война от XIX век и се очаква да редува изключителни природни стихии с човешки жестокости от завоеватели към завладени. Ще успее ли Костнър да надмине успеха на някогашния си „Танцуващият с вълци“, 1990, донесъл му цели седем награди Оскар включително и за най-добър филм?

„Мегалополис“, реж. Ф. Копола

„Фюриоза: Сага за Лудия Макс“ на отдавна доказалия се Джордж Милър е другото култово заглавие, което без съмнение ще върне публиката към преживяното преди девет години неповторимо удоволствие от „Лудия Макс: Пътят на яростта“. (Милър, вярно е австралиец, но за сметка на това разпространителят на филма е Уорнър Брос). Най-продължителният епизод (148 минути) от най-шеметната приключенска, действена, смешна и иронична сага този път ще покаже младите години на невъобразимата жена воин, някога изиграна от Шарлиз Терон, а днес „върната във времето“ от не по-малко впечатляващата Аня Тейлър-Джой. 

В този смисъл, независимо от стачката на холивудските сценаристи и отложеното завършване на редица важни заглавия, тазгодишният Кан като че ли няма да страда от голям американски филмов дефицит. Още повече, че всички чакат

„МЕГАЛОПОЛИС“ НА ФРАНСИС ФОРД КОПОЛА

Филмът е сниман в продължение на пет месеца в Атланта и Ню Йорк, в него в най-общи линии става дума за евентуално възстановяване на един хипотетичен град след една (напълно) възможна катастрофа.

Вече е известно, че уникалната научно-фантастична приказка, погълнала над сто милиона долара от личните средства на режисьора, сблъсква две гледни точки за урбанистичното прераждане на „разрушения“ Ню Йорк: идеалистичната, представена от Адам Драйвър, чийто персонаж Цезар с помощта на модерни техники и материали мечтае да го прероди наистина, и материалистичната – „проведена“ от ретроградния и корумпиран кмет на града (в ролята Джанкарло Еспозито), който пък се стреми пак да го върне към старите корупционни практики. Между двамата естествено се появява млада, красива и влюбена в Цезар жена (Натали Джоан Еманюел). Няма спор, че между Копола и Кан съществува отколешна любов – той е един от първите режисьори на американското (авторско!) кино, успели да се сдобият достатъчно рано с две Златни палми – за „Разговорът“ през 1974 г. и за „Апокалипсис сега“ през 1979 г. Интригата днес е ще успее ли Копола да стане първият режисьор, в чиято колекция от награди ще се появи още една, трета, Златна палма?
В същото време дори и за режисьор от ранга на Копола няма нищо сигурно, защото тазгодишният официален конкурс е изграден от

ФИЛМИ НА ИЗКЛЮЧИТЕЛНИ АВТОРИ

Един от тях без съмнение е Йоргос Лантимос. Светът още не може да се начуди на всепоглъщащата „черна“ енергия на „Клети създания“, а феноменалният грък вече е класиран за най-престижната международна филмова сцена с последното си заглавие „Видове доброта“ (Kinds of Kindness отново с Ема Стоун). За филма не се знае много, освен че е сниман в Ню Орлиънс, щата Луизиана, в края на 2022 г. и че е своеобразен триптих от различни житейски казуси, при които героите трябва да направят правилния избор.

А Паоло Сорентино и неговият десети филм „Партенопа“? Според неподражаемия италианец това е името на сирена, която пък според гръцката митология е основала Неапол. Пак според него тя може би е сирена, а може би не е, защото е просто легенда. Така или иначе, очертава се очаквана „наслада за сетивата“ от 50-те години до наши дни. И нов/стар образ на единствения и неописуем Неапол, който Сорентино грижливо пази в сърцето си.

От своя страна, 81-годишният изтънчен майстор на хорър киното от Торонто Дейвид Кроненбърг е подготвил нова загадъчна порция, свързана с „живота след смъртта“. С „Плащеници“ (Shrouds) той обещава да покаже как една предизвикателна „нова“ технология би могла да помогне на внезапно овдовял мъж да потърси възмездие за поругаването на гроба на внезапно починалата си жена. Подобно на Копола и Кроненбърг е свързал много от себе си с фестивала в Кан – през 1996 г. „Катастрофа“ е отличен с Наградата на журито, а „Паяк“, 2002, „История на насилието“, 2005, и „Престъпление на бъдещето“, 2022, са заглавия, с които официалният конкурс на Кан винаги се е гордял.

Печално напусналият Русия и вече живеещ между Берлин и Париж Кирил Серебренников тържествено се завръща на Кроазет, където е познат още с филма си „Ученик“ („Особен поглед“, 2016), после с „Лято“, 2018, „Петрови в грипа“, 2021, и „Жената на Чайковски“, 2022, все участници в главния международен конкурс. Ясно е, че 2024 е годината на неговата адаптация на книгата на френския писател Еманюел Карер „Лимонов“, за дисидента политик, прекарал живота си в различни и различаващи се роли в Русия, Америка и Франция през втората половина на миналия век. Интересна подробност от реализацията на този филм е фактът, че първият режисьор, пожелал да го снима, е бил полякът Павел Павликовски („Ида“, 2013, „Студена война“, 2018). По-късно променил плановете си, за да остане съсценарист и изпълнителен продуцент на филма.

„О, Канада“ пък е най-новият филм на някогашния сценарист на шедьовъра на Мартин Скорсезе „Шофьор на такси“, 1976, Пол Шрейдър, който се изявява и като режисьор. Филмът, в който болен канадски документалист разказва истината за себе си в последното за живота си интервю, и то в присъствието на жена си, ще припомни актьорските умения на Ричард Гиър и Ума Търман.

Друг един американец, само че значително по-млад и с по-различни интереси в киното, на име Шон Бейкър ще покаже своята съвременна драма „Анора“, в която млада и нищо неподозираща стриптийзьорка от Бруклин не само се влюбва, но и се жени за сина на известен руски олигарх. И когато таткото решава да се намеси, става това, което става.

„Най-ценната стока“, реж. Мишел Азанависиюс

Карим Айнуз от Бразилия ще представи социалния си трилър „Мотел Дестино“, в който ще се разиграват всякакви странни и не съвсем законни неща (миналата година в официалния конкурс участва историческата му драма за шестата съпруга на крал Хенри VIII „Подстрекателката“, а като цяло различните програми на Кан са показвали пет негови филми).

Страхотната англичанка Андреа Арнолд, чиито по-ранни филми „Червен път“, 2006, „Аквариум“, 2009, „Американски мед“, 2015, и „Крава“, 2021, също са били показвани и награждавани в Кан, и този път е приета радушно от домакините заедно с филма си „Птица“ (за проблемите на подрастващите момчета, чиято съдба е да се отглеждат сами).

Уважаван заради специфичния си авторски стил, португалският режисьор Мигел Гомеш също се е записал в официалния конкурс с „Голямата обиколка“, чувствен филмов разказ за едно конкретно минало в Бирма през 1917 г. Екзотиката продължава с филма на китаеца Дзя Джанкъ „Уловен от приливите“ (Caught By the Tides), в който един от най-интересните режисьори на азиатското кино ще разкаже за близо четвъртвековната любов между мъж и жена, а заедно с това и за болезнените трансформации на огромната му страна.

И още: Мохамад Расулоф е иранският режисьор, когото страната му вероятно отново няма да пусне в Кан, за да защити филма си „Семето на свещената смокиня“, а Паял Кападиа е индийката, която с „Всичко, което си представяме като светлина“ ще покаже частици от прикриваните желания на две жени по време на едно непредвидено тяхно пътуване.

Магнус фон Хорн, роденият в Гьотеборг швед, учил кинорежисура в Лодз и понастоящем живеещ във Варшава, ще видим с „Момичето с иглата“, в който една убийца на бебета в Копенхаген през 1910 г. първо е осъдена на смърт, а после – на доживотен затвор. А роденият в Техеран и живеещ в Дания Али Абаси, който щом се появи в Кан, веднага успява да го побърка („Граница“, 2018, и „Свещеният паяк“, 2022)? Колко ли безпощадно смешен ще е „неговият“ млад Доналд Тръмп (Себастиан Стан) в „Стажантът“ с още по-младата си тогавашна съпруга Ивана Тръмп (Мария Бакалова)?

И КАКТО ВИНАГИ, ИДВАТ ФРАНЦУЗИТЕ

Жак Одиар с изненадващия си „Емилия Перес“, с който ще разходи публиката до подземно Мексико; Корали Фаржеа с възбуждащия любопитството (почти американски) хорър „Веществото“; Мишел Азанависиюс с „Най-ценната стока“, първият анимационен филм на носителя на Оскар („Артистът“, 2012) ще напомни за драматичното време на Холокоста; Кристоф Оноре с Marcello Mio, предоставил великолепната възможност на Киара Мастрояни да се превъплъти в образа на незабравимия си баща Марчело; Жил Льолуш с много френския си L’amour ouf ще върне публиката към носталгията на 80-те години в Северна Франция и най-сетне дебютантката Агат Ридингер със своя Diamant Brut ще я прати на юг, където две млади момичета не спират да мечтаят за бърза слава.

„Емилия Перес“, Жак Одиар

„ТРИ КИЛОМЕТРА ДО КРАЯ НА СВЕТА“

обаче е специалният случай на този фестивал. Третият игрален филм на режисьора, сценарист и актьор Емануел Парву отново праща Румъния в главния конкурс на Кан с впечатляващата ѝ делта на Дунава, където се случват събитията, смущаващи душата на 17-годишния Ади.
Когато едно национално кино е успяло да спечели първата си Златна палма в Кан още през 2007 г. („4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ на Кристиан Мунджиу), то има право да си мечтае за втора.
За него „най-хубавото“ винаги може да предстои!

Павлина Желева
07.05.2024

Свързани статии

Още от автора