Специално за Портал Култура
Игралният дебют на младата румънка Алина Шербан „Имам значение“ определено е филм за съзряването. За живота в една Източна Европа на оскъдица и покварени отношения. За лутането на прага на пълнолетието. За бъдещето на едно момиче, когато нищо не изглежда да е на нейна страна.
Кое го прави „нещо повече“? Това е първият филм на жена от ромски произход, който успява да надхвърли етническата си среда и да получи международно признание.
Дениса, която е израснала в дом за деца, празнува осемнадесетия си рожден ден. Радостта – нейната и на останалите младежи – е голяма. Но голям е и страхът от неизвестното. Дениса трябва да напусне относително сигурния си покрив и да заживее „навън“ – без средства и родителска подкрепа. За щастие, тя има талант и мечтае да стане актриса. Продължаването на обучението би ѝ осигурило възможност да остане в дома, където всичко е на всички.
Случващото се във филма предполага социален разказ, който лесно би могъл да се превърне и в мелодрама. Но не е. Защото Дениса е самата Алина. Във всичките си разнопосочни прояви – като писателка, актриса, театрална режисьорка, а сега вече и режисьорка на пълнометражно игрално кино – Шербан разказва себе си. Своя комплекс за малоценност, срама от бедността, трепета пред театралната сцена.
„Имам значение“ е стопроцентово автобиографичен филм. От онези, които не търпят фалш. Всичко в него е искрено – и колективното буйство на децата, и фанатизираната нервност на възпитателките, и лесното пропадане към социалното дъно. Съпротивата също е част от тази история – да се заявиш, но и да бъдеш забелязан.
Съдържанието и стилът на филма идват от характера на самата Алина Шербан. Тя е непокорна и упорита. Разчита на личния си усет за реализъм. Познава света, за който разказва, и себе си в него. Въпреки преувеличенията и увлеченията, филмът ѝ се нареди сред най-заразителните заглавия на Венецианския фестивал през септември 2026 г. „Имам значение“ бе наречен „наелектризиращ триумф“ и „разтърсващо автентичен, суров, но поетичен енергиен взрив“, който кипи от живот и дава глас на забравените деца.
Филмът има всички основания да продължи фестивалния си път в европейския контекст. Очаквам „Имам значение“ да бъде сред сериозно обсъжданите заглавия за престижната европейска филмова награда LUX Audience Award. А защо не и следващият ѝ носител?
АЛИНА ШЕРБАН: ИСКАХ ПУБЛИКАТА ДА РАЗБЕРЕ КАКВО Е ДА СИ РЕБЕКА
Разговорът с Алина Шербан е проведен на 9 септември по време на 83-тото издание на международния кинофестивал във Венеция преди филмът ѝ „Имам значение“ да получи наградата на публиката Armani Beauty Audience Award в паралелната секция Spotlight.
Премиерата на „Имам значение“ във Венеция мина изключително. Разкажeте ми малко повече за усилията зад нея.
Беше страхотна премиера. Беше страхотен червен килим. Помолиха ме да подготвя оркестър за церемонията и аз го подготвих. На видеото, което направихме и разпространихме, много ме радва лицето на директора на фестивала Алберто Барбера. Беше толкова щастлив. За всички нас това беше момент на страхотно празненство. Почти исторически момент.
Разбрах, че всички деца от филма са били с вас.
Успях да ги доведа във Венеция, да им осигуря това приключение. Шестнадесет млади хора с трима преподаватели. И други важни хора от екипа са тук. Плюс шестима от оркестъра. В началото искахме да са единадесет, но се наложи да ги намалим. Тези, които останаха, ми казаха: „Каквото искаш, сестро наша, правим го“.
Тези деца очевидно са важна част от живота ви. Откога работите с тях?
В театрални постановки – над четири години. Всяка година организирам галавечер „Имам значение“ в едно кино в Букурещ. Млади хора в неравностойно положение получават възможността да се изявят, да разкажат историите си, както желаят. Децата и юношите, които виждате във филма, отдавна са свикнали с мен.
Това определено се усеща.
Повечето от тях са сираци и живеят в специализиран център. Първо правихме представления, после ги поканих да участват във филма. Харесвам ги много. За мен те не са проект.
Показвате колко трудно става за тях, когато навършат пълнолетие и трябва да напуснат центъра. Наистина ли ситуацията в Румъния е толкова тежка?
По мое време беше така. Отскоро имаме промени в законодателството. Младите хора вече получават повече подкрепа, отколкото аз или други хора преди години. Това, което виждате във филма, вече не е съвсем така от гледна точка на закона. Не че в практиката всичко се прилага, както трябва, но поне има някои положителни промени. Малко по-добре е, отколкото беше за моето поколение.
Колко време ви отне подготовката на филма?
Над четири години. Снимахме го миналата година, през септември, на няколко места в Букурещ. Не сме излизали от града, но снимките съвсем не бяха лесни. През цялото време децата ми казваха, че за тях аз съм като по-голяма сестра. Имаме много силна връзка.
Така например, когато чух, че никога не са виждали море, започнах да събирам средства, за да ги заведа. През последните четири години винаги са на море. Преди да дойдем във Венеция, също бяха. Благодарение на спонсорите, които ми помагат.
А къде е това море?
В Мангалия, близо до Констанца.
Откога се занимавате с кино?
На този въпрос бих отговорила така – при мен всичко тръгва от самата мен. От 13-годишна съм по театралните сцени, а първият ми сериозен контакт с игралното кино датира от 2018 г., когато изпълних главната роля в белгийско-румънския игрален филм „Сама на сватбата ми“ на Марта Бергман. Премиерата му беше на фестивала в Кан.
В коя програма беше филмът?
ACID – програмата, зад която стои Асоциацията на независимото кино. Селекцията ѝ се прави не от критици или друг тип експерти, а от режисьори. Всяка година те избират по девет пълнометражни филма.
Да, това е малка, но важна паралелна програма в Кан, която търси нови таланти и се грижи филмите да намерят разпространител. Какво се случи след това?
През 2019 г. излезе филмът на Хюсеин Табак „Циганска кралица“, в който изиграх ролята на самотна майка с талант за бокса. Филмът беше немско-австрийски, а аз немски не говорех. А и не се бях боксирала. Но го заснехме на немски и с една от най-дългите боксови сцени в киното. Да не кажа най-дългата. Беше лудо приключение, невероятно предизвикателство.
И после?
През 2023 г. се появи „Домакинство за начинаещи“ на македонеца Горан Столевски, където отново бях актриса и отново трябваше да сменя езика. В началото малко се страхувах, но когато режисьорът ти има доверие, можеш да направиш всичко.
Филмът беше избран да се състезава в конкурса на паралелната програма на Венецианския фестивал „Хоризонти“. Дори взехме награда. Това беше първата ми поява на Мострата. Междувременно правех къси филми.
Учили сте за актриса. Как стигнахте до режисурата?
Учих театър за актриса, но когато завършвах, вече пишех свои истории и поставях свои театрални пиеси. Това, което исках да видя осъществено, беше разказването на истории. Не мислех, че ще бъда режисьор, по-скоро актриса. Освен това, от финансова гледна точка да се занимаваш с театър е много по-лесно, отколкото да се занимаваш с кино. Но определено се мислех за разказвач.
Как се случи преходът към киното?
През 2013 г. един мой приятел, който учеше за оператор в Лондон, ми каза: „Искаш ли да станеш режисьор на късия ми филм?“. По онова време учех в Лондон, в Кралската академия. Направих го и така тръгнах. Все пак, отне ми няколко години, преди да започна да режисирам собствените си късометражни филми. През 2020 г. заснех първия си къс филм „Билет за прошка“, в който се опитах да разкажа епизод от близо петвековното робство, под което ние, ромите, сме били.
Късометражен филм в историческа епоха – това е много трудно за първи опит в киното.
Така е, но темата дълбоко ме вълнува. На следващата година заснех втория си къс филм „Имам значение“, който на практика подготви днешния пълнометражен дебют, с който съм във Венеция. Вече не като актриса, а като режисьор. В него, в ролята на Ребека отново се снимах аз, докато за големия ми филм, който виждате сега, поканих ромската актриса Дениса Фаркаш. Така че започнах историята със себе си и я продължих с героиня, която напълно се покрива с мен.
Колко години делят късият ти филм от пълнометражния?
Пет. Но това, което виждате сега, беше в сърцето ми в продължение на десет години. Докато развивах личната си история, снимах кратки документални филми с млади хора от специализираните центрове. Имам поне девет такива. Повечето от тях са в игралния ми филм.
Освен децата с интересни лица и естествени реакции, има и други двама много силни изпълнители. Как ги открихте?
Със Сорин Михай, който играе бащата, имам дълга връзка, в която, както той казва, се учеше да бъде актьор. Запознахме се по време на снимките на един късометражен филм. В началото не знаеше нищо за поведението пред камера и аз го обучавах на самата снимачна площадка. По-късно играхме заедно в „Циганска кралица“, там той пак ми беше баща. А Дениса, която играе Ребека, се включи в процеса след кастинг. Това е първата ѝ важна роля след обучението ѝ в университета по специалността „Актьорско майсторство“.
Филмът ви е много личен. Какво искате да изследвате чрез Ребека?
Да, той идва от моята собствена гледна точка – на момиче от ромски произход, което е в центъра на различни идентичности. Така че наистина исках да направя пътешествие на изцеление, да премахна този срам, който обществото ти налага, защото си ромка, защото си бедна, защото си живяла в специализиран център. Това е различен вид идентичност, която тези деца получават поради постоянната дискриминация, с която се сблъскват в училище, този тормоз, на който не всеки може да издържи. Самата аз много добре познавам тези чувства. Затова исках да накарам публиката да разбере какво е да си Ребека.
Филмът ви показван ли е вече в Румъния?
Не, това предстои да стане догодина.
Според вас съществува ли, да го кажем по-меко, подценяване на ромите?
Расизмът спрямо ромите в Европа все още е голям и определено актуален въпрос. Политическият възход на крайната десница очевидно е притеснителен.
Мислите ли, че публиката ще последва филма?
Силно се надявам.
Поддържате ли връзка с роми от съседни страни?
По време на цялата ми работа през последните седемнадесет години имах късмета да усещам солидарността и любовта от ромската общност в международен план. В Унгария, в Италия хора идваха при мен и ме наричаха своя сестра. Това е истинска международна общност. Гордея се, че я представлявам, и съм щастлива, когато те са доволни от това, което виждат в работата ми.
Възможно ли е да се създаде международна структура за подпомагане на ромите във филмовата индустрия?
Ние сме най-голямото етническо малцинство в Европа и затова смятам, че е необходимо да има специален фонд за ромски филми. Подобно на саамите и ние заслужаваме да имаме такъв.
Има ли други представители на ромската общност, които се проявяват и стават значими, както сте вие сега?
Да, мога да посоча документалистката Каталин Баршони от Унгария. Наскоро беше селектирана за фестивал в Сараево. Саша Барбул работи в Австрия.
Как виждате бъдещето си?
Бих искала да продължа с доразвиването на късометражния си филм за робството над ромите. Искам той да се разгърне сериозно и да се превърне във втория ми пълнометражен филм.
