Поемата „Чернобил“ на Венко Марковски заема особено място сред литературата, посветена на чернобилската авария. Може би това е единственото произведение, което се опитва да говори за трагедията „от другата страна“: не от тази на жертвите и на противниците на загиващата комунистическа тоталитарна система в Източна Европа и Съветския съюз, а от позицията на защитаващата комунистическия режим идеология. Любопитно е, че това се случва във време – поемата е публикувана през 1987 г., – когато започваната от Горбачов „перестройка“ окончателно е деструктирала наративите и основанията на тази идеология. Поемата изглежда парадоксална и комична в своята напориста претенция: да „изрови“ от все повече изчезващата в историята идеология езикови, сюжетни и аргументативни възможности, за да се опита да „разкаже“ от нейно име за Чернобилската трагедия.
Тази претенция обикновено предизвиква като отговор у читателя насмешка. Друг повод за подигравателно отношение към текста е неговият език. „Чернобил“ е поема, съчетаваща крайно различни стилистични регистри и традиции. В нея ще срещнем напомнящи символизма изрази като „Ледено мълчание звъни“, „Лесове умират и трептят“, „Ветрове неспирен танц въртят“, „На душа е паднала тъма“, които съжителстват с подробна „трапезна“ лексика, която би ужасила символистите: „Пушена сланина и меса, / бито-сирене и боб, / и чеснов, марули и масла, / мами нюх пазар-въртоп“ и „И вина прочути надалек, / и луканка с аромат“[1]. Текстът постоянно се колебае между книжовната норма и нейното нарушаване, между стандартния речник и употребата му от страна на близките до автора македонски говори. Например, използва се „свет“ вместо „свят“, „хлеб“ вместо „хляб“, „звер“ вместо „звяр“. В поемата има заиграване с напомнящи фолклора изрази като „Не буди ме, мале, пред зори“, „Покажи ми, мале, татков дом“, „Не умира, мале, идеал“, „Ой, ти, моя ненагледна шир“. Поемата разчита на архаизми, както езикови, така и поетически, свързани с Вазовата стилистика („рат“, „ярем“, „дан“, „изпитни“, „джелат“, „бесней“, „витай“, „тлей“, „светлей“, „желай“, „живей“) и на собствени словесни нововъведения като „световърт“, „всичкояд“, „всесвят“, „самотей“, „знан“. Поемата е разделена на 13 части, състои се от четиристишия, като всяка част завършва с един допълнителен стих, римите са кръстосани, мъжки, като заради необходимостта от римово съзвучие понякога римата е непълна или неточна: например „земя“ – „димят“, „лют“ – „прочут“, „студен“ – „озлобен“. Понякога заради римата се изменя структурата на думата: „цветя“ – „плетят“ или ударението: „взривил“ – „Чернобил“, „надвил“ – „Чернобил“.
Внимателният читател неизбежно ще се запита „Как е организирана тази словесна маса?“. Какво събира фолклорните изрази със символистичната стилистика? Защо един модерен феномен като Чернобилската катастрофа е описан посредством предмодерен език, какъвто е фолклорният? Какво приближава разнопосочните литературни традиции и техники, които се срещат в текста? Например там освен фолклорния и символистичния пласт може да се открие и влияние от страна на Гео-Милевата авангардистка поетика с нейната наслоителна изброителност, с метонимичното напластяване на несъответстващи си смислови и стилистични детайли. Именно това съчетаване на елементи, които трудно могат да влязат в диалог, кара читателите да се подиграват на този текст, да го смятат за проява на литературна неадекватност или просто за обикновена глупост.
Всички недоумения относно поемата на Венко Марковски имат един източник: неяснотата на авторовата интенция. В произведението не може да се забележи единна организираща авторова концепция, средоточие, което да се стреми да подчини на себе си значенията. Ала неопределеността на авторовата интенция не предполага, че текстът е безсмислен, тъй като смисълът се съдържа в езика, а не в човешката воля за неговото управление и практикуване. Ако се вгледаме в произведението, ще забележим, че на мястото на авторовата интенция има друг център: идеологията. Един от значимите приноси на Луи Алтюсер към нейното тълкуване е разбирането, че идеологията няма общо със съзнанието, че тя е социален еквивалент на несъзнаваното[2]. Смисълът на идеологията е в това, че ние не забелязваме кога тя прониква в нашето поведение, кога действаме от нейно име.
Идеологията „влиза“ на много и на различни места в текста. Думата „враг“ се среща пет пъти, като един от стиховете гласи: „Класовият враг е мародер“. Врагът е наречен също „Милитарийски звер“ и противопоставен на пролетариата, с който недвусмислено се идентифицира и „азът“ (доколкото го има в поемата): „Ний ще спрем милитарийски звер, / ний воюващ пролетариат“. Внушаваната от идеологията представа за Запада като провокатор на бъдещата война, противопоставен на борещия се за мир Съветски блок, прониква и чрез стиха: „На война милитаризъм пей“.
Поемата формира кратък идеологически наратив, който „описва“ реактора в Чернобил като предупреждение за бъдещата война, подготвяна от Запада:
Изпитания надават вик.
Цял Съюз ведно се слял.
Чернобил е дързък паметник.
Чернобил смъртта е спрял.
Хирошима още вее креп.
Нагазаки смърт реди.
Чернобил познава миг свиреп.
Враг посреща със гърди.
На война милитаризъм пей.
Дири да размири цял Всемир.
Катастрофа ядрена ядрей.
Чернобил предупреждава мир.
Много важно в поемата е присъствието на „Април“ като време на катастрофата. Думата „април“, свързваща се с Априлския пленум, състоял се през 1956 г., когато диктатора Тодор Живков идва на власт, е натоварена в културата на Народна република България с огромен символичен багаж: тя означава „промяна“, „разрушаване на статуквото“, „прогрес“, „могъщ тласък“. Ето защо не са случайни стиховете:
Плам обгърнал нашите ръце.
Туй било е през април.
Априлският „елемент“ цели да преозначи катастрофата. От тежка разруха тя (иска да каже текстът) ще стане основа за бъдещо общочовешко процъфтяване. Чернобил ще демонстрира на света онова, което искат да направи „класовият враг“: да заличи живота на Земята в ядрената пепел. Хората ще видят колко страшен е ядреният взрив (предприет от самия Запад преди Чернобил – тъкмо поради това са споменати от В. Марковски Хирошима и Нагасаки в стиховете: „Хирошима още вее креп. / Нагазаки смърт реди“) и ще реализират една от важните идеологеми на комунизма: „новия човек“. „Виждам идва нов човек“ – заявява текстът. Всъщност Чернобил в поемата е алегория на пролетарската революция, която ще срине „стария ред“ и ще построи комунизма. Така текстът се стреми да направи онова, което обикновено е интенция на идеологията и човешкия език изобщо: да „всмуче“ реалното (катастрофата) в своите символически предели и да спомогне за неговото преживяване, като го изпълни със смисъл.
Успява ли поемата да постигне тази цел? По-скоро не. Въпреки своята фрагментарност и опит да побере теми, които трудно се съчетават, тя се „върти“ около една относително постоянна фигура – реактора. Ала той се оказва прекалено многозначен, за да се трансформира от символ на разрухата в алегория на процеса, който ще роди „новия човек“. Реакторът продължава да бъде източник на „леденото мълчание“ и „живо царство на смъртта“, въпреки натиска на идеологията, която трябва да промени знака му от „негативен“ в „позитивен“. Този неуспех всъщност е резултат от свързаността на поемата със своето време: едно време, в което идеологията на комунистическия режим се разпада и не може да „преработи“ реалното, да разкаже катастрофата като успех.
Морис Фадел е доцент по теория на литературата в Нов български университет. Той е автор на книгите „Пол де Ман: опити с невъзможното“ (2002), „Животното като литературна провокация: „анималистиката“ на Емилиян Станев“ (2010) и „Детективи, разузнавачи, Студена война: криминалната и шпионската литература в сравнителна перспектива“ (2021), както и на множество статии и рецензии в литературни медии и научни сборници. Ръководител е на департамент „Нова българистика“ в НБУ.
Текстът „Катастрофа и идеология“ е представен на международната научна конференция „The Radioactive Decay of the Iron Curtain: Re-Examination of the Chernobyl Catastrophe in Comparative Perspective“, организирана от департаментите „История“ и „Философия и социология“ към НБУ и състояла се в Нов български университет на 17 и 18 април 2026 г.
––––
[1] Всички цитати от текста на В. Марковски са от изданието: Марковски, В., „Чернобил“. София: Български писател, 1987.
[2] Вж. Althusser, L. „On Ideology“. London, New York: Verso, 2008.
