Начало Сцена Когато скръбта живее от парадокса и иронията
Сцена

Когато скръбта живее от парадокса и иронията

Петър Денчев
13.03.2018
4297
Петър Денчев

Режисьорът Петър Денчев пред Виолета Тончева за новата си постановка на сцената на Варненския театър – „Телефонът на мъртвеца“ от Сара Рул (превод Харалампи Аничкин, премиера за България). 

Виолета Тончева: Поет, белетрист и режисьор – тези трима в Петър Денчев са еднакво привлечени от мрачните истории и крайните стойности. В книгата „Истории в минало време“ имаш разказ, озаглавен „Чашата на мъртвата“, а един друг разказ, написан подчертано драматургично, „Мълчанието на г-н С.“ завършва с въпроса „Какво да правя с тялото?“. Тръгнем ли по тази тематична следа, може да добавим и тялото на политика, което едновременно знаково и забавно присъства в предишната ти варненска постановка „Едноокият цар“ от Марк Креует. Всичко това обяснява, макар и само донякъде, интереса ти към Сара Рул. Какво още?

Петър Денчев: Сара Рул е много любопитна авторка, защото се включва в традицията на женската американска драматургия – Пола Вогъл, Ани Бейкър, Ева Енслър и т.н. Самата Рул е била ученичка на Пола Вогъл. Интересното в случая е, че тази авторка въвлича многообразни театрални техники в писането си – натуралистичен диалог, фантазни видения, директни обръщения към публиката. Тя се занимава с темата за смъртта, любовта и самотата по един изключително любопитен и вълнуващ начин – търсейки път да изрази онова, което обикновено не може да изкажем направо в театъра.

Вълнува я атмосферичното, духовното, макабреното, опитвайки се да ни внуши, че действията ни винаги носят своите последствия, дори в „следживота“. Тя отваря неочаквани перспективи към това как да мислим за земното си битие и как да мислим за скръбта. Занимава се с това как човешките действия могат много повече да объркат живота, отколкото да го прояснят.
Освен това Рул пише в момент, в който всички идеологии на света са почти разградени. Ние, намирайки се на прага на дигиталната революция, се оглеждаме в същинския край на историята, такъв, какъвто го очаквахме много по-рано. Революцията на мобилността, на информацията и преобразуването на електронните сигнали в пари, в любовни послания, в топлина, в заповеди или пък в писма за раздяла са факт. Но какво правим с нашата сетивност, с нашата емоционалност, с това къде сме във всичко това? Пиесата не дава отговор, но задава тези въпроси.

Виолета Тончева: Мобилният телефон в постмодерния прочит на Сара Рул е натоварен с мефистофелската роля на дявола от времето на Ренесанса, който – знаем – се спазарява за душите на хората срещу известни демонични способности. Днес по света бродят безчет съвременни фаустовци, които срещу възможността да стигнат чрез мобилния си телефон във всеки един момент до всекиго и до всяка точка на света са продали душата си. И говорейки по джиесема с неприсъстващи събеседници, без свян излагат най-съкровените си тайни пред непознати присъстващи – на улицата, в кафенето, в театъра и къде ли не. Една тотална, но – оказва се – не непременно фатална зависимост от телефона, която Сара Рул изследва със средствата на парадокса и иронията в стил ноар. Как режисьорски овладяваш предизвикателствата на този едновременно драматичен, криминален и комичен контекст?

Петър Денчев: Доверявам се на текста. Това е едно от основните неща, които трябваше да свършим с актьорите – да се доверим на тази фантазия и на този сюжет, за да можем да го обживеем пълнокръвно. От друга страна, трябваше да намерим конкретните емоционални измерения на всичко онова, което се случва в този свят на пресичане на миналото и настоящето, на криминалното и допустимото, на циничното и поетичното едновременно. Парадоксът и иронията са всъщност същинският живот на пиесата, той зарежда ситуациите, взаимоотношенията и желанието на героите да се справят със самотата, в която живеят.

Виолета Тончева: Сюжетна непредсказуемост, макабрени ситуации, оцветени с интригуващо светло чувство и завладяваща наивност, редом с мъртвец, който отвъд смъртта препредава търговията си с човешки органи на добродетелната Джийн – в този необичаен, но и забавен кръговрат между живота и смъртта се впускат Биляна Стоева – Джийн; Симеон Лютаков – Покойният Гордън; Веселина Михалкова – г-жа Готлиб; Милена Кънева – Хърмия, вдовицата на Гордън; Николай Божков – Дуайт, братът на Гордън и Полина Недкова – Другата жена. В това разпределение разпознаваме по-голямата част от екипа на „Едноокият цар“, допълнен от Веселина Михалкова и Полина Недкова. Защо разчиташ точно на тези актьори?

Петър Денчев: Тези актьори, ако не броим младото попълнение – Полина Недкова, на практика са част от голямото актьорско ядро на трупата на театъра, така че е съвсем естествено да им се доверя. С част от тях сме работили, с други ни свързва дългогодишно приятелство и всичко това е съвсем нормално. Намирам тяхната работа за адекватна, те са склонни към провокации, въпреки че днешният ден все повече ни залива с прагматизма на това, че изкуството трябва да бъде развлекателно. Няма нищо случайно в нашето общуване и мисля, че имаме щастлива среща между драматургия, актьорски натюрели, качества и съвременна рефлективност.

Виолета Тончева: В постановъчния екип си поканил отново композитора Христо Намлиев, който, нека да припомним, получи номинация ИКАР за авторската си музика в твоята постановка „Едноокият цар“. Със сценографа Петър Митев също работиш не за пръв път.

Петър Денчев: С Христо Намлиев работим вече, мисля, трети спектакъл и смея да твърдя, че аз се чувствам изключително комфортно в неговите музикални решения – в композирането, в доразказването, в драматургичното разположение на музикалната партитура. Той разбира много добре езика, на който аз говоря, и успява да намери не само точната модулация, но и атмосферата, чувства как музиката може да работи в действен план. Освен това Христо пише музика, която е много визуална – успява да създаде картина, която работи както за сцените, така и за самия спектакъл. Много ценя неговия рок нюх, както и познанията му по литература, защото успява да напипа културния контекст на работата ни.
С Петър Митев също не сме за пръв път заедно. Първата ни среща беше в спектакъла „Убийство в експреса“ в Сатиричния театър, а после работихме заедно върху „С любовта шега не бива“ на Пазарджишкия театър, това е третата ни среща. Ценя Петър Митев, защото освен естетски, той умее да организира пространството архитектурно – знае как да улови моите послания на много нива. В случая неговата сценография е минималистична, но тя е така изработена, че да извежда актьорите все едно са под лупа.

Виолета Тончева: От всички възможни неща, които зрителят може да разпознае и осмисли в „Телефонът на мъртвеца“, ти на кое залагаш най-много? Как ще го убедиш, че стряскащото заглавие е само повод за утвърждаване на едно здравословно отношение към заобикалящите ни разногласия и полюси в този толкова шарен свят?

Автор на плаката Симеон Лютаков

Петър Денчев: Това е много полезен въпрос. Мисля, че зрителят би могъл да се разпознае в повечето от ситуациите, защото въпреки сложния си контекст, посланията, които излъчва и атмосферата, в която живее, пиесата разчита на енергията, която актьорите излъчват чрез драматургията към публиката. И това е красиво, за първи път може би твърдя, че правя един текст, защото намирам красота вътре, а не толкова заради неговата проблематична същност.
Мисля, че спокойното и здравословно оглеждане в противоречията би могло да ни даде възможност не само да се ориентираме, но и да изградим себе си за бъдещето. Самият аз съм много твърдоглав, трудно намиращ компромиси с околния свят, но си давам сметка, че когато се случват умни компромиси, тогава човек допуска доброволно да се повлияе от околния свят. В този смисъл е хубаво нашите зрители да направят компромис със себе си и да не намират нищо отблъскващо в „Телефонът на мъртвеца“, а да открият безкрайната любов, от която се нуждаят героите на тази история. В известен смисъл това звучи почти като „ню ейдж“ призив, но и в това няма нищо лошо. Нека да потърсят този начин на размишления, за да се почувстват в „своята история“.

Виолета Тончева: Има в пиесата едни такива, бих ги нарекла, крилати фрази като: „Щом мобилният ти телефон звъни, значи си жив“, „Хората са добри само при подходящи условия“ или „Само един покойник може да бъде добър“, „Не е хубаво да се помни… сантиментално е“, „Да се обичаме по-хубаво и от достойните“… Коя е твоята фраза от „Телефонът на мъртвеца“?

Петър Денчев: „Когато телефоните на всички са включени, никой го няма.“

Премиерата на „Телефонът на мъртвеца“ от Сара Раул е на 21 март 2018, на Основната сцена на ДТ „Стоян Бъчваров“ във Варна.

Сара Рул (1974) е сред по-младото поколение американски драматурзи, получили признание и на европейска театрална сцена. След лиричния сборник „Смърт в чужда държава“ Сара Рул написва пиесите „Страстни игри“, „Евридика“, „Пиеса за кучето“, „Меланхолия“ и др. Популярността идва с „Чиста къща“, отличена с номинации за наградите „Пулицър” и „Тони“ през 2005 г. Творби на Сара Рул се играят на Бродуей от 2009 г. В България „Чиста къща“ бе поставена в Малък градски театър зад канала от Владимир Люцканов (2014) и в ДТ Пловдив от Иван Урумов (2015). Стайко Мурджев направи режисьорски прочит в Пловдив на „Евридика в подземния свят“ (2014).  „Телефонът на мъртвеца“, постановката на Петър Денчев на сцената на Варненския драматичен театър, е премиера за България. 

 

Петър Денчев
13.03.2018

Свързани статии