0
1900

„Контрабасът“, 15 години по-късно

w2
Валентин Ганев в „Контрабасът“, фотограф Бистра Бошнакова

„Пиесата „Контрабасът“ е много умно измислен модел на човешко съществуване и на човешко общество.“ Актьорът Валентин Ганев разказва пред Анелия Янева за своя моноспектакъл, чието юбилейно 250-о представление е на 16 ноември в Народния театър.

Контрабасът едва ли е любим инструмент на много хора. Инструмент? По-скоро „силов спорт, тежка атлетика“ според персонажа самотник в монопиесата на Патрик Зюскинд. Но ето че зрителите вече 15 години аплодират „Контрабасът“, моноспектакъл на Валентин Ганев. А неговото изпълнение, за разлика от ощетения от живота и професията музикант, в когото се превъплъщава, е истински виртуозно.

От заглавието на вашия моноспектакъл ясно личи, че главното действащо лице тук е не музикантът, а контрабасът. Инструментът е обсебил живота на човека, подчинил го е, а музикантът е свързан с него като със Стокхолмски синдром. Случи ли се това и с вас самия през тези 15 години?

Постройката на цялата пиеса е такава, че първо се хвърля една теза, а веднага след това идва нейната антитеза. Нищо не е докрай истина, или поне в началото не може да се ориентираш, докато не схванеш ключа към чувството за хумор на автора. Отначало се говори колко прекрасен инструмент е контрабасът, как оркестърът без него не може, но малко по-късно стават ясни отношенията човек – инструмент, наподобяващи наистина Стокхолмски синдром. Музикантът, свързан като с пъпна връв с контрабаса, изпитва към него същинска ненавист, но въпреки това не може да скъса връзката помежду им.

А дали това се е случило и с мен като актьор… Преодоляването на контрабаса на чисто физическо ниво, както и поддръжката му в битов план – инструментът да бъде във форма за всяко представление – струва усилия. Той постоянно се цепи и пука и се налага да бъде носен на лютиер. Всеки път водя борба да се справя с него и да внуша на публиката, че приличам на истински музикант. Преди всяко представление идва мой много добър приятел, контрабасистът Слав Бистрев, да репетираме. И постоянно получавам стимулиращи упреци.

d1
Плакат Стефан Десподов

На лекция пред студенти казахте, че актьорът има нужда от препятствия и ако такива няма, трябва сам да си ги създаде. А този масивен инструмент е доста сериозно препятствие. Това помага ли ви?

Със сигурност помага. Темата за препятствията пред актьора ми е любима. Даже в самата пиеса на Зюскинд се казва, че контрабасът е повече препятствие, отколкото музикален инструмент.

Актьор без вашите музикални умения би ли могъл да заблуди публиката в този спектакъл?

Аз нямам големи музикални умения. Имам известни познания по цигулка, която се смята за един от най-трудните инструменти. Но, разбира се, помага и общата музикална култура, а в случая най-вече как се държи лък с дясната ръка.

Имаше ли нещо, което да подскаже дълголетието на спектакъла, когато приехте ролята – предлагана е и на Александър Морфов, но той е отказал, защото не видял „хляб“ в нея.

Една глупост води след себе си поредица от глупости. Той, видите ли, не видял, а пък ние – 250 самуна. Това за Александър Морфов е резултат от погрешно записаните от журналиста думи на режисьора Пламен Марков. Не е имало такова нещо. На Сашо Морфов тази роля изобщо не е предлагана. Истината е, че когато този текст е предложен в театъра, дали драматургичното бюро, дали ръководството, не знам точно, са казали: „Кой ще ти го гледа това, то ще издържи само пет пъти” и т.н. Но това също е част от вътрешно-театралния фолклор. Между другото пиесата на Зюскинд е предложена в репертоара от Елин Рахнев, по онова време прясно назначен драматург в Народния театър, като идеята е с „Контрабасът“ отново да се открие сценичното пространство на четвъртия етаж.

Всъщност Наум Шопов се е интересувал от този материал, Велко Кънев – също. Това са в действителност актьорите, които са проявявали интерес към Зюскинд и по-специално към „Контрабасът“.

В един кризисен момент – всяка постановка неминуемо минава през някакъв рубикон – с Пламен стигнахме до идеята да направим спектакъла с двама актьори. Действието в пиесата е накъсано от изпиването на поредната бира, та се роди идеята между две бири да минат години: да представим персонажа какъвто е бил преди двайсет години и сега. И така да скачаме във времето напред – назад. Предложихме на Наум тази „стерео” идея, той отначало прие с голяма радост, но после по една или друга причина отказа.

А дали аз съм имал някакви предчувствия за дълголетието на представлението… От една страна, ми е много приятно, че се играе толкова дълго и намира добър прием у публиката. От друга обаче, излиза така, все едно нищо друго не съм правил. Даже някъде четох, че след такава роля какво ли повече може да направи Валентин Ганев. Демек, дотук съм бил, това ми е било лебедовата песен. Някак опитвам да се съпротивлявам на това мнение.

В началото бях доста ошашавен. Не мога да кажа, че моноспектакълът ми е любимият театрален жанр. Аз не съм толкова ловък като Мариус Куркински или Камен Донев. Може вече нещо да съм понаучил заради дългия живот на това представление, но самата перспектива да се изправиш сам пред публиката е стряскаща за всеки актьор. Поне според мен е така.

w3
Фотограф Бистра Бошнакова

Често казвате, че режисьорът е просто актьор, когото са пратили в залата да види дали всичко от сцената се чува и вижда добре. Явно обаче участието на Пламен Марков в тази постановка е било по-голямо.

Пламен направи сценичния вариант – ние не следваме целия обем на текста, някои неща са леко прибрани, други са добавени. Той беше от голяма помощ и при проблема с изправянето ми сам пред публика.

Пламен има определен вкус към детайлите и подробностите, които могат да се превърнат в обобщение, а това в случая беше много важно. Май успяхме, разказвайки за някакъв малък и незначителен живот в малка стая, да стигнем до обобщението за смисъла на живота – за смисъла на живота на всеки човек.

Искахме спектакълът да се получи като някаква поредица от цитати – зрителни, скулптурни, музикални; нещо като постмодернистичен подход към този материал, защото като че ли и драматургически той има такъв характер. Зюскинд ползва прийоми и цитати от цялата световна литература: Кафка, Чехов, Гогол, всеки, който се е занимавал с метаморфозата на малкия човек. В този смисъл ни се искаше една след друга да се отварят някакви черупки, матрьошки… Един човек в калъф да сваля обвивка след обвивка, като се задълбаваме и вглеждаме все по-дълбоко и по-дълбоко в неговите проблеми. Не зная дали личи отстрани, но докато работехме си наричахме, че тук ще има „Мислителят“ от Роден, тук – „Дневникът на един луд“, а пък тук – „Човек в калъф“ и т.н.

По този начин стигнахме и до декора. Зюскинд, който иначе е много пестелив на ремарки и изказвания по въпроса за творчеството си, казва, че това е пиеса за един човек в неговата малка стая. Но така може да определиш всяко произведение! Та, докато ходех на „уроци“ по контрабас – отначало при проф. Георги Велков в Консерваторията и Филхармонията – видях огромни обелиски, черни и алуминиеви. Това бяха калъфите за транспорт на инструментите. Веднага заведох Пламен и сценографа Невена Белева да ги видят и тримата си плеснахме ръцете, че това ще е образът на представлението. Разбира се, основният предмет в центъра на представлението е самият инструмент, но мястото, където той стои, спи, живее – това е неговият калъф. После добавихме на този калъф и други функции – отначало предназначението беше да побира огромното тяло на контрабаса, но после той взе да се превръща ту в хладилник, ту в спалня, ту в гардероб…

Колкото до тази теория за ролята на режисьора в едно представление – тя не е моя. В „Контрабасът“ също се казва, че диригентът също като режисьора е явление от началото на ХХ в. Дотогава винаги първата цигулка е вършела тази работа.

Текстът на Патрик Зюскинд определено е висока летва. Имате ли чувството, че през тези 15 години сте успели да я преодолеете?

В случая не става дума за преодоляване – текстът е основната патерица за преодоляването на всичко останало. Тук всички митове за немците, които уж нямали чувство за хумор, се обезсмислят. Всъщност това е първият текст, който носи световна известност на Патрик Зюскинд. Написан е по молба на негов приятел, актьор на свободна практика, за да може някак да се прехранва и да получи творческа изява.

Пиесата е много умно измислен модел на човешко съществуване и на човешко общество: оркестър и музикант, при това от ония инструменталисти, които се занимават със звуковия пълнеж – те свирят допълнителните тонове и почти никога мелодията; те никога не са в светлините на прожекторите, почти никога не са солисти. Много малко са солата за виола, за контрабас… И наистина, като се замислим, в коя ли човешка формация няма хора, които стоят в сянка и забрава, от които никой не се интересува, но и те имат желания и копнежи, искат да се издигнат над това си битуване. Така че в този смисъл ключът на автора е много умен, много изобретателен, много „вкусен“ за изследване и за игра.

Самият Зюскинд, доколкото има оскъдни сведения за него, е много противоречива личност. С какво ли не се е занимавал в младежките си години – бил е спаринг партньор в тенис клуб, пианист в заведение, какви ли не несъвместими професии е упражнявал. Накрая получава увреждане на китките и повече не може да свири, но дълбоките му познания в областта на музиката личат от лекотата, с която в тази пиеса минава от музикална тема в музикална тема и от жанр в жанр.

Като говорим за прецизност и вкус към детайла, за заравянето в подробностите – същото е и във всичките му произведения. Неговият роман „Парфюмът“ е изумителен в това отношение.

w1
Фотограф Бистра Бошнакова

С какво се промени представлението, с какво се променихте вие и публиката през тези години?

Не знам дали бих могъл точно да го формулирам. Аз определено съм се променил – човек даже от вчера до днес не е същият. Като изпълнител съм отхвърлил излишните неща, които пречат на стремителната перспектива на протичане на действието. Чисто актьорски през годините съм се научил – и ми харесва, че съм го научил – да се отказвам от различни неща, да стигам до чисто оголване на нерв. Или поне си въобразявам, че е така. Може би това е метаморфозата, която с мен се е случила.

Колкото до публиката – има един контингент запалянковци на представлението, които идват да го гледат по няколко пъти. Общо взето към тях са насочени и тези юбилейни представления, когато Народният театър великодушно ни отстъпва голямата сцена, а ние готвим закачлива изненада. Тя е бонус за онези, които знаят какво ще се случи, познават текста, актьора и постановката. Накрая за тях има един малък пискюл.

От премиерата на това представление в салона се смениха поколения. Вече идват колеги, отдавна станали актьори, които бяха първите ми зрители – тогавашните студенти на Стефан Данаилов и Пламен Марков. Има и една младежка публика, която е много възторжена и реагира от самото начало, едва ли не на първото намигване към нея – не буквално, разбира се, а постановъчно или актьорско. Забавлява се откровено и се смее съвсем чистосърдечно. Но има и други зрители, които стоят леко стреснати и като че ли не разбират накъде отива цялата тая работа. Оказва се обаче, че са следили доста по-внимателно всичко и накрая възнаграждават много по-богато с аплодисменти.

Наскоро, докато чаках пред една театрална каса, чух човекът пред мен да казва: „Дайте ми билет за някое представление с повече хора на сцената“. Как оцелява един моноспектакъл при такъв зрителски ултиматум?

В София и големите градове оцелява, извън тях – малко по-трудно. Поне това показват опитите да правим турнета в страната. Явно хората имат определен бюджет за театър или за културно развлечение и едва ли ще го похарчат само за да гледат един единствен актьор, който и да е той. Не, те искат нещо по-пищно, по-зрелищно. Залата, където играя, е с 90 места, а те не се пълнят толкова трудно на „Раковска“.

От представленията, в които участвате, не само „Контрабасът“ е дълголетник. Сред тях са още „Пигмалион“ и „Хъшове“. Къде е според вас разковничето за това дълголетие?

Определено не в предварителната рецепта да направиш спектакъл, който дълго да се играе и много да се харесва. Като че ли при спектаклите, които изброихте, се получи щастливо съвпадение между драматургия, хора, които са увлечени от тази драматургия, постановъчен екип. Когато всичко се прави леко, игриво, но не в лекомисления смисъл на думата – в края на краищата театърът е една игра – и всички са истински увлечени още в репетиционния период, то тогава това увлечение, тази игра, тази „черна дупка“ всмуква и зрителя. Всъщност едно представление се случва в прескачащата искра между публиката и театралната сцена.

Не случайно споменах точно „Пигмалион“ и „Хъшове“, защото те по някакъв начин надживяха своите създатели. „Пигмалион“ още продължава да се играе, дълго време след смъртта на Леон Даниел, „Хъшове“ претърпя много болезнени вътрешни загуби, но тези две представления се оказаха по-силни от живота.

Това е вярно и ми е много приятно, че го казвате. В тези представления има истински, ако щете самодеен дух на създаването им. Като казвам самодеен, имам предвид ентусиазма, с който един самодеен театрален състав подхожда към някакъв драматургичен материал. В центъра на всичко стоят хората обединители и увличащи, повеждащи групата, но е важно да има и група, която да се остави да бъде увлечена, да повярва.

По какво си приличат контрабасът и ръчната граната?

(Смее се.) Когато ги чуеш, вече е късно.

Това реплика от спектакъла – привнесена реплика в текста на Патрик Зюскинд. По автор в пиесата има доста анекдоти и ние си позволихме своеволието да прибавим още, в много от които контрабасът е обект на присмех. Съвсем наскоро чух още един, но някак съвестта не ми дава да го включа в спектакъла. Затова пък ще го разкажа сега: „Каква е разликата между контрабаса и ковчега: че при контрабаса трупът е отвън.“