45
1184

Мафиотерапия

„Коза ностра“ (режисьор и сценарист Люк Бесон) е филм, иронизиращ самия себе си и чрез себе си целия жанр, към който всъщност не принадлежи – нещо като омагьосан кръг.

Имаше едно време киноразказвач на име Люк Бесон… Не, не става дума за сценариста на „Транспортер“-ите и „Такси“-ата; нито за суперуспешния продуцент, който накара цялата френска филмова гилдия да го презре заради „проамериканските“ му комерсиални проекти; нито за създателя на поредицата за Артур и минимоите; даже не и за режисьора на „АнджелА“, „Жана д’Арк“ или „Петият елемент“.

Върнете се още по-назад, през 80-те и 90-те години на ХХ век. Тогава за някакви си десет години младият кинаджия Бесон се превърна в чудото на френското кино, с пет филма, всеки следващ по-неочакван и по-артистичен. За съжаление на многобройните му фенове „Леон“ (1994) се оказа върхът в кариерата и началото на залеза на талантливия режисьор – невероятно, но факт, явно никой не е застрахован от риска да „забрави” как се създават легенди. Остана само занаятчията.

Няма смисъл да се предъвква тезата как суперпродукциите (и суперфинансирането), комерсиалният почин и американската „връзка” развалят хубавото кино. „АнджелА“ съдържаше потенциална възможност за възраждане на твореца Бесон, но уви!

И ето че днес, почти 20 години след „Леон“, когато вече никой сякаш не се надяваше на нещо по-различно от поредната френска комедия или англоезичен екшън, се появява „Коза ностра“. Дали поради дългото очакване на приятната изненада или под влияние на екранното присъствие на звездни актьори, но новият филм на Люк Бесон наистина си заслужава вниманието. Ако помните славното минало на френския режисьор, за което току-що стана дума, не търсете връзка с идейно-творческия му актив от миналия век, просто дайте шанс на „Коза ностра“ да изживее собствения си екранен потенциал. А той не е за пренебрегване, когато става дума за пародия на гангстерските филмови сюжети (и реалности), смесена с куршумен екшън, съвсем истинска семейна драма, лек абсурд, тежък черен хумор и Робърт де Ниро… в ролята на мафиот, разбира се.

Да започнем от края. Робърт де Ниро в ролята на мафиот? Звучи доста изтъркано, нали (дори в пародиен аспект)?! Не и когато комбинираш склонността на зрителя да го идентифицира като мафиот – от една страна, и дългата му „гангстерска“ филмография, от друга, и ги вградиш в основата на цялата хитроумна сценарна структура. Получава се филм, иронизиращ самия себе си и чрез себе си целия жанр, към който всъщност не принадлежи – нещо като омагьосан кръг а ла Тарантино.

От първите секунди, които напомнят на второкачествен гангстерски екшьн, а всъщност са реплика към жанра и към една класика, до публичната „дискусия“, в която Робърт де Ниро – като мафиота Джовани Манцони – обсъжда живота на итало-американския Мафиот чрез образа на един итало-американски мафиот от „Добри момчета“ на Мартин Скорсезе (познайте за кое от „добрите момчета“ става дума), „Коза ностра“ е истински постмодерен деликатес, дело на умел киноман и добър разказвач.

Хапливият хумор често присъства в комедийните сценарии на Люк Бесон, но никога не е бил толкова черен, при това гарниран с абсурдни диалози, ловко балансиращи между делничното и абстрактната философия. Да взривиш магазин, в който се държат невъзпитано с теб, да пребиеш нахален сваляч и съучениците ти да те наритат яко за добре дошъл – какво чудесно начало на семейния живот в малък нормандски град. По принцип не е никак смешно, нали?! Но поставено в контекста на гангстерско семейство в изгнание, и подкрепено с подходящите реплики, се превръща в нещо много повече от иронизиране на мафиотската (филмова) реалност.

„Коза ностра“ във всеки един момент заплашва да се превърне в кървава драма, на ръба между трилъра и черния филм (точно там, където се подвизава сериалът „Трева“ например) и все пак нито за миг не престава да бъде динамичен лов на неприятности и не забравя да се възприема пародийно. Малките екшън епизоди, реални или плод на гангстерско въображение, са прелюдия към ефектната кулминация. Наситена със съспенс, тя от своя страна рискува всеки момент да се катурне в играчка-плачка.

Не е нужно да сте гледали някоя от мафиотските роли на Робърт де Ниро, но определено помага. В противен случай трябва да се доверите на интерпретацията на Люк Бесон. А ако ви изглежда познато – още по-добре, за нуждите на сатиричните цитати и „превратното“ тълкуване на всеки един елемент от бита и биографията на семейство Манцони, пардон – Блейк. А между безцеремонните закачки с холивудското кино, гангстерската митология, писателската практика, „терапията“ на гнева, и с психопатологичните рецидиви, които мафиотският бит оставя в поведението и начина на мислене на всеки член на една Фамилия, режисьорът успява дори да се заяде с френската народопсихология – от ксенофобията, през любопитството към горделивия национализъм.

Джовани, сега известен като Фред, е в програмата за защита на свидетели, при това чак във Франция и разбира се, в компанията на отегченото си семейство. Адаптацията в Нормандия не минава без сътресения, с които трябва да се справят  изнервената съпруга Маги (Мишел Пфайфър е неустоимо непредвидима), циничната дъщеря Бел и предприемчивият син Уорън. И докато близките му се борят за „асимилация“, Фред се отдава на чисто новата кариера на писател, за ужас на ЦРУ-бавачката си – агент Стенсфилд (да, знаем, че Томи Лий Джоунс може да бъде остроумен, дори когато героят му не притежава чувство за хумор)…

Любовта няма да спаси света, особено докато французите гледат американско кино, а мафиотите дебнат иззад всеки вестник. Семейната солидарност е по-надеждна дори от Програмата за защита на свидетели. Останалото е „Коза ностра“, скритият коз на Люк Бесон.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияКървавият септември 1923
Следваща статияОтново за „качеството” и „количеството”