„Георги Тутев. Щрихи към портрета“, Анда Палиева, издателство „Марс 09“, 2024 г.

Монографията за Георги Тутев очаквах не само защото се радвам, че проф. Анда Палиева не спира да „действа“ на поприще, което днес не е нито привлекателно, да не кажа и безинтересно, освен за много тесен кръг от музиканти – българското музикално творчество. А и защото – по ред причини достойни за голямо обсъждане, към българската музикална творба няма отношение, нито особена грижа, на нея е отредено едно ъгълче в репертоара на музикалните състави и институции в страната. Изключвам група дълбоко навлезли и „заседнали“ в учебната практика и в хоровия репертоар песни или камерно-инструментални и симфонични творби, плюс балета „Нестинарка“ и няколко опери – от класиците Владигеров, Пипков, Големинов, Ненов, Веселин Стоянов или Парашкев Хаджиев… И естествено, българска музика звучи на юбилеи (когато се организират, но като че ли по-често се подминават тихо, тихо) на композитори и на музикални училища, филхармонии и оперни театри, на някои фестивали и конкурси. Причините не са една и две, а и у нас никога не сме имали (лично мнение!) подобаващ респект и афинитет към българските музикални творци. От десетилетие и Съюзът на българските композитори е маргинализиран, без никаква обществена тежест, независимо от бледите му опити (привличащи главно роднини и приятели на изпълнителите и авторите) да даде сцена за изяви с българска музика или да припомня – с по някой и друг камерен концерт, дълголетната традиция „Нова българска музика“. Нищо че първият пункт от неговия Устав все още постановява: Да работи за създаване на по-голям интерес към българската художествена музика в страната и в чужбина…

И на този тъжен фон изведнъж се случва нещо обнадеждаващо – в края на 2024 година излезе от печат (издава „Марс 09“) монография за Георги Тутев. Известен наш композитор, изминал трудния път на авангардист в изкуството. И не е изненада, че автор е известният музиколог професор Анда Палиева, която е измежду малцината истински и упорити радетели – с перо и със слово, в скромното поле на нашата авангардна художествена музика, чиито представители са Константин Илиев, Лазар Николов, Георги Тутев, Васил Казанджиев, Иван Спасов, Симеон Пиронков. Тук няма да описвам качествата и приносът на проф. А. Палиева, нейната плодотворна дългогодишна и многолика дейност като: преподавател по история на музиката и изследовател, посветен на българското (и не само!) музикално творчество, като автор на стотици публикации, редактор и издател (вестник „Музика Viva“), драматург на Софийската филхармония (1984–2001), създател на „Академични пролетни четения“ в НМА и още, и още…

„Георги Тутев. Щрихи към портрета“, допълва поредицата от нейни книги, студии, радио и телевизионни предавания и портрети на няколкото известни наши музиканти, чието трудно утвърждаване започва още през 50-те години на миналия век, за да се впишат и в историята на българската музика като „авангардисти“. Книгата е обвързана със 100-годишнината от рождението и 30 г. от смъртта на Тутев. В нея Анда Палиева увлекателно разказва за важни житейски моменти и анализира някои от най-оригиналните и новаторски опуси на Георги Тутев; направена е периодизация на творческия му път, приложени са списъци на произведения, дискография, издания на партитури и писания за него. В изданието има и снимки, и факсимилета, и нотни примери, но можеше да се сложи още визуална документация, която би го обогатила.

Въпреки че в заглавието авторката е направила уговорката, че цел на труда ѝ е да направи „скица“ на композитора, де факто това е великолепен и майсторски портрет на Георги Тутев, когото и като човек, и като музикант познава от години – тя бе активен съучастник в основаното от него Дружество за Нова музика в България (1990) и в международния фестивал за съвременна музика „Musica Nova-Sofia“ (1992). И със своя характерен изказ, отличаващ се с немногословие, яснота, конкретност и с фокусиране върху същината на темата – във всяка от шестте части на книгата, тя постепенно изгражда сложния, многопластов и цялостен образ на твореца. Освен това дава възможност на читателя да навлезе и в мисловната му сфера, да осмисли неговите разбирания за стил, композиция, вътрешните връзки между изкуствата, накратко добиваме ясна представа за естетическите му позиции, научаваме за влечения и духовни пориви, както и за личното му битие – посредством внимателно подбраните от Палиева и цитирани негови разсъждения, констатации, прогнози, обяснения на някои етапи от творческия процес и т.н.

И още нещо, което особено ми импонира, е, че в текста отсъства нерядко срещаното – в този род литература, непрестанно съпоставяне/съизмерване с други музиканти, както и патетичното величаене или обвиване в героико-романтичен воал на личността. Тъй като донякъде познавам и Тутев, и част от музиката, която е създал, си позволявам – убедено!, да напиша, че проф. Палиева го описва/обрисува много точно като „показателен пример за свободно, отворено творческо съзнание, за един тип наднационално мислене. При това в два паралелни аспекта – от една страна, като собствено творчество, принос към съвременната ни музика, и от друга страна, като цялостен музикантски активитет и вътрешна ангажираност, като доброволно поета мисия към българското културно общество, към новата българска музика, за нейното утвърждаване, анонсиране и пропагандиране у нас и по света“.

Авторката се спира на оригинални – по замисъл и реализация, творби като „Ренесансова музика“ (1976), „Копнеж по изгубената хармония“ (1979–82), подробно на последните му два опуса „Калвино музика/мозайка“ (1987) и „J. S. B. Meditationen“ (1992), за камерни формации, написани по поръчка на Западногерманското радио и на „Музикално Биенале Берлин“. Любопитен е фактът, че повечето първи изпълнения на негови произведения са в чужбина – Загреб, Париж, Варшава, Витен, Берлин. От монографията научаваме и за ранните му години в Германия, за родителите му, за трагедията с Иван Тутев, който е осъден по делото на Трайчо Костов и лежи дълги години в затвора, и за дългогодишното и искрено приятелство с Константин Илиев, дирижирал първите изпълнения на негови творби, и с Васил Казанджиев – също, със „Софийски солисти“, за работата му и в радиото, а от 1961 до 1988 година като диригент на оркестъра на Младежкия театър в София (написал е музика за над 30 театрални постановки, както и за игрални и документални филми), за пропагандирането на новата българска музика и у нас, и при всяка възможност – в Европа.

Благодарение на всеотдайността на проф. Анда Палиева, на нейната многогодишна неуморна и ценна изследователска работа, предимно в пространството на българския музикален авангард, вече в историографската ни съкровищница влезе и монографията ѝ за Георги Тутев. Ще завърша с нейния чудесен емоционален финален текст:

„Бих казала, че животът на Георги Тутев преминава под знака на „нестинарството“, в непрестанен бяг по палещите въглени на неговото съвремие, с фанатична устременост и убеденост в смисъла на своите идеи, със себеотдаване до самозабрава, с плам до самоизгаряне… Упоено – като в транс, отдаден на духовните си пориви той сякаш е безчувствен към онова, което реалността подлага под нозете му, към странното противоречие между това, което дава и което получава от обществото, между приетата мисия на просветител и отнетата възможност да бъде някога педагог, между жадуваното идеално духовно общество и окръжаващия го свят на конфронтации.

Георги Тутев – един български „европеец“ или един европейски творец, който е българин, отдаден на вписването на националната музикална култура в глобалните процеси на света.“