0
1437

Моника Попова и другото значение на болката

Моника Попова, „Да разлаем кучетата“

Разговор с Моника Попова, чиято ретроспективна изложба „Вакуум“ е подредена в софийската  галерия „Райко Алексиев“ до 27 февруари.

Моника, би ли ни разказала какво те насочи към изкуството?

Родителите ми бяха много строги. И двамата бяха инженер-химици. И аз, естествено, се подготвях за Природоматематическата гимназия със специалност химия. В седми клас се влюбих в едно момче. Той рисуваше страхотни пейзажи и аз му ги крадях от коридорите на училището. По-късно разбрах, че съм харесвала не толкова него, колкото пейзажите му. Взимах на ден по един, докато не ме хванаха и като ме заловиха, ме разобличиха пред целия клас. Ужасно беше, но не признах какво се случва. По-късно разбрах, че той ще кандидатства в техникум по керамика, за който въобще не бях чувала, нали се готвех с химия. У дома не можех да кажа, че искам да рисувам. Рисувах тайно, когато всички заспиваха… Един ден седнах вкъщи и се наплаках едно хубаво. Плаках няколко часа и след това нещо ме изправи и тръгнах нанякъде. Живеех на улица „Будапеща“, близо до Халите. Отивам право до Халите и виждам, че на табелката със спирките пише „Техникум по керамика“. Качих се на трамвай №7 и право там. Не знам, заведе ме просто магията. В техникума попитах къде е кабинетът на директора, но се оказах в кабинета на учителката по декорация Ганка Павлова. Изглеждала съм толкова драматично след дългия плач, че тя ме попита какво искам, а аз ѝ отговорих, че искам много да уча в този техникум, но не ѝ разказах защо. Каза ми какво да подготвям през оставащия един месец. Прибрах се въодушевена и започнах всеки ден да рисувам тези изпитни задачи, след което ходех тайно от родителите си да ѝ ги показвам. Кандидатствах, но мен ме приеха, а момчето не. Отново изпаднах в депресия, но седнах и направих много сериозен анализ на ситуацията и разбрах, че това е мигът, в който решавам съдбата си в полза на изкуството, и това е моят шанс. Казах на родителите си абсолютно радикално, че ще уча в този техникум, независимо от тяхното решение, и те го приеха. Така започна моята връзка с керамиката. Всъщност там ме отведе животът. А като трябваше по-късно да се кандидатства в Академията, понеже моето ателие беше до ателието на Светлин Русев, направих няколко консултации при него с етюд, а той каза, че съм рисувач, и ми се чудеше какво ще правя в специалност „Керамика“. „Как какво – там е мъжът ми!“ През онази година тъкмо се бях запознала с Методи, съпруга ми. Той учеше също в техникума, само че беше абитуриент, когато аз бях първокурсничка. И когато той съвсем естествено реши, че ще учи в Академията специалност „Керамика“, аз реших, че ще го последвам и там. Четири години кандидатствах, защото много трудно се влизаше там. Желанието на Светлин Русев да зарисувам беше толкова голямо, че най-накрая започнах… В негова чест реших да направя една изложба, за да спре да ме пита, а когато я направих, просто не можах да се откажа и потънах в рисунката.

Може ли да се предположи, че еротизмът, който непрестанно присъства в твоето творчество, е бунт срещу родителите ти?

Аз много уважавам моите родители. Те и двамата вече не са на този свят. Научили са ме на труд. За мен трудът е наистина 99%. Много хора казват, че е обратното. Не, аз съм на мнение, че за да постигне човек сериозни нива на проучване на образа, трябва силно да се посвети. А това е свързано с много труд. Така че родителите ми ме научиха на най-важното: каквото и да правя, да го правя предано и докрай. Всичко друго простих, всичко друго приех.

Да, този еротизъм може би е реакция на патриархалната среда, в която съм израснала, на цялото дисциплиниране и контролиране. За да бъда истински автор, трябваше да усетя този живот. Аз много късно влязох в него. Първо учих, после родих децата си и чак тогава скочих в живота. При мен нещата са преживени отзад напред и това го има в картините. Всичко е агресивно, като че ли е създадено с взрив, а не постъпателно.

Моника Попова, „Аз и Галя“

В творчеството ти повечето фигури са голи, докато ти се явяваш гола само в една-единствена работа, „Кучката“. Какво е за теб голотата?

За Моника, моята внучка, която е израснала буквално върху моите картини, докато ги рисувам, това е нещо, абсолютно нормално. Само че аз не съм израснала в такава среда. Жената на Балканите е израснала в патриархално общество и трябва да си знае мястото. Дори да е творец и художник, тя пак влиза в една примка и в граници, които трябва да се спазват. Да, но аз имах нужда да се освободя от това. За мен голотата, може да се каже, че е бунт срещу желанието на моето семейство да ме предпази… А се оказа, че еротиката е била част от живота ми. В мен има женска и творческа потенция, които са взаимообвързани енергии. Това съм аз. Родителите ми не искаха да го разберат до последно. Може би много други хора се стряскат, когато ме виждат в тази ми оголеност, но това съм аз. Добре, че стигнах дотам, да не ме е страх да го покажа. Много ми помогна съпругът ми, той беше моето лечение в този смисъл.

В изложбата присъстват родителите, съпругът, дъщеря ти, кучето. Семейството ли е твоята движеща сила? Какво те вдъхновява да рисуваш и кое ти дава сили?

Семейството, разбира се, съпругът ми – като един огромен стожер. Той е като стълб, който държи гръбнака ми изправен. Издържал и съпреживял абсолютно всичко, което е било изпитание за мен. Тази негова огромна обич към мен се прояви в търпението към моето израстване. Той също знае, че за да бъде с мен, трябва да го има и изкуството, без което не мога. Най-голяма сила, за да осъществя това творчество, ми е дал той. А най-голямото вдъхновение е обичта ми към живота и обичта ми да преживявам. Преживяването е нещо много важно. Всеки миг за мен е преживяване. Защото не живея в миналото или в бъдещето. Аз живея в момента. Всеки ден е храна за моето творчество. Ценя всеки преживян миг.

Ти казваш, че твоето време за рисуване е между 23 и 3 часа през нощта. Значи ли това, че рисуването остава тайно занимание в живота ти?

От една страна, тогава спирам с всички ангажименти към живота, към семейството, към работата си; от друга страна, това е времето за сън, когато събираме енергия, за да продължим. Усетих още много отдавна, докато децата ми бяха малки, че това е начинът да излъжа живота, тоест да открадна това време за себе си, лишавайки се от съня си. Защото животът на една жена, съпруга и майка много трудно ѝ позволява да бъде и художничка. Усетих, че точно тези четири часа ще ме спасят, и ги използвах рационално. И се получи. Само така можах да сътворя всичко това и животът да ми го позволи! Семейството да ми го позволи! Това е време извън бита. Но когато човек е толкова силно влязъл в бита, със семейство, с три деца, с работа, която ангажира много време, това направо си е бягство. Слава богу, имам огромна енергия, защото ако изяждаш половината от съня си дългосрочно, може и да не оцелееш. 

Моника Попова, „Така заспива Методи“

Ти представяш съвместни изложби със съпруга и дъщерите ти. Как успяваш да съчетаеш ролите на съпруга, майка, преподавателка и художничка така хармонично?

Много е трудно, защото във всичките тези пространства трябва да отстъпиш. Да дадеш шанс на другите. Многократно давам шанс. Макар че съм силов човек. Сянката ми може да унищожи много хора, и то най-близките ми. Тази огромна любов може да смаже човека. Но аз така го разбирам: обичта и омразата, смъртта и живота, те са на един косъм разстояние… И аз така живея. Това е дори и в картините ми. Абсолютно всичко е в крайности… Направила съм, каквото съм могла, дала съм шанс на абсолютно всеки. Дори си мисля, че най-малко шанс съм дала на себе си. Но не всеки се ражда творец. Можеш на всекиго да дадеш шанс, но само там, където има едно мистично зрънце, пониква всичко. В това е циничният момент, за съжаление. Дори не знам в моите деца дали го има това зрънце. Тепърва ще се разбере. Това се отнася за всеки автор. Има три-четири хиляди художници в България, но малцина стигат до нива, които са гранични. Трябва да се минат границите.

Тази изложба изглежда изключително жизнерадостна и жизнеутвърждаваща, а се оказва, че зад нея стои много болка, физическа и емоционална. Какво е за теб болката и как се справяш с нея?

Болката е част от живота ми постоянно. Не съм мазохист, със сигурност. Но явно съм приела болката като нещо естествено и нормално, след като тя изглежда жизнеутвърждаващо в работите ми. Ако за мен болката беше тотален негатив, нещо смазващо, и изложбата „Вакуум“ щеше да изглежда така. Може да се каже, че аз придавам друго значение на думата болка. Не онова, което е в речника.

Вакуумът е антипространство, където материята отсъства. А тази изложба е така пълнокръвна. Защо реши да я кръстиш Вакуум?

Има неписано правило кога едно изкуство е добро. То влияе на всекиго по различен начин, но когато влезеш в едно пространство и нещо те „удари“, това е специален миг, усещане за друго измерение. С този „удар“ в главата, в сърцето ти влизаш в една нетипична ситуация. За мен всеки автор трябва да предизвика поне веднъж в живота си такова усещане у публиката. Трябва да бъдеш сякаш „блъснат“. Много са малко тези мигове в творчеството на автора. Въобще не съм очаквала, че тук това ще се случи. А то в някаква степен се случи, което много ме радва. А защо избрах това заглавие – първо, защото то е много красиво като дума, като звукосъчетание. Отделно вече е смисълът – отново граничен, подсказва, че трябва да влезеш в друго състояние, не това, в което човек вирее. Изкуството е точно това –  то е извън човешкото виреене. Макар и да повтаря живота, то го трансформира в едно съвсем друго измерение.

Моника Попова, „Така си отиде майка“

Ти защити докторантура по египтология. Как се насочи към нея и какво ти донесе тя?

Още като студентка, когато четях за Египет, винаги настръхвах – незнайно защо. И наистина посветих десет години на Египет. Може би заради мистиката. Аз много обичам да вляза в нещо, което ме вълнува. Дори да не искам, цялото ми същество отива натам. Първо, обожавам йероглификата. И исках малко да навляза в нейната мистичност. Обаче се оказа, че не можеш да навлезеш малко, когато искаш да разбереш нещо в същината му. Всичко, което сме учили в Академията, е повече от повърхностно. Бях изумена, че всичко, което съм чела, дори е, бих казала, неправилно. За да може човек да бъде историк на изкуството, трябва да влезе в епохата, да я разнищи докрай. Така го усетих, когато преминах през египтологията. Така се свързах и с мита, със символиката, които силно са ме вълнували и преди. След като стигнах до някакви дълбочини в египтологията, ми се отвориха и други пространства. Защото светът е в тъждество, независимо дали Господ е назован по един или по друг начин. Така е и с мита, така е и със символа – един и същ навсякъде. По различен начин назован, по различен начин изписан, по различен начин нарисуван.

Кога реши да скочиш с парашут и какво научи от този опит? Ти казваш, че с това си сложила край на много тежък период от твоя живот.

Скачането с парашут е като да родиш дете. Ето това е вакуум. Все едно влизаш в  приказно, космическо пространство. Художникът търси такива измерения, той е екстремален. Самото ми психе каза, че трябва да надскоча болката, защото в този период наистина много ме е боляло. Когато човек е психически обременен, той започва и физически да се наранява, за да прехвърли фиксацията. Така беше и с мен тогава. За да спре да ме боли, аз трябваше да се ощипя. Това е вид ощипване. Вид нараняване дори. Искаш да си строшиш главата, да усетиш нещо друго, нещо да ти се случи, което да надскочи болката.

Рисуваш с маркер, бродираш по платна и по керамика, експериментираш с принтови отпечатъци и живопис. Коя е любимата ти техника?

Това е хубав въпрос! Любимата техника е тази, която ме успокоява в дадения момент. Оказа се, че аз съм използвала различни техники в зависимост от психическото ми състояние. Когато състоянието ти е като в случая с „Максимална степен на болка“, ти вече не можеш да бродираш или рисуваш, а искаш да крещиш и да събориш стената с гигантския йероглиф. Искаш движението да е различно, за да те разберат… Друг път искаш да човъркаш с маркера до пробиване на стената. Всичко е свързано с емоционалното състояние.

Моника Попова, „Сърцето, което!“

След такава монументална и внушителна ретроспектива какво предстои?

О, решила съм да я опаковам добре, да я затворя и да я погреба. Искам да захлупя картините и повече да не ги отварям. Който иска, след време да ги отваря. Аз трябва да започна начисто. Тези работи ме връщат в отминали периоди, към отминали емоции. Предполагам, че ще има някаква пауза и после пак ще вляза в мащаба. Аз обожавам мащаба, но преди да вляза в него, ми трябва малкият формат. В момента всяка вечер, за да се успокоя, аз рисувам. Това е като да седна и да пиша. Нямам респект, че правя нещо важно. Докато големият мащаб те респектира, за него трябва готовност. Да си много здрав и физически, и психически, за да можеш да започнеш…