Начало Книги Наративната изобретателност за България и Холокоста
Книги

Наративната изобретателност
за България и Холокоста

Стефан Дечев
21.04.2023
4037
Надеж Рагару

„И българските евреи бяха спасени…“ История на знанията за Холокоста в България“, Надеж Рагару, издателство Критика и хуманизъм, 2022 г.

Иска ми се да започна този отзив с един личен спомен. Той е свързан с началото на моя професионален интерес към мартенските събития от 1943 г. Беше на 70-годишнината от тях, когато се наложи да организирам една кръгла маса. Тъй като дотогава се бях занимавал в професионален план с друга проблематика, несвързана изобщо с Втората световна война и Холокоста, започнах по-отблизо да проучвам литературата, да следя публикуваното, да се запознавам с появили се на бял свят архивни материали и исторически извори. По това време се проведоха и няколко конференции в страната по темата за „спасяването на българските евреи“. Беше видяла бял свят книгата на Румен Аврамов за антисемитското законодателство и държавна политика от 1940 г.  насетне. Предстоеше тепърва да излязат и двата тома на Р. Аврамов и Надя Данова, посветени на депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот, но те вече бяха дали някои интервюта и публикували първи текстове по темата. Бих желал да споделя това, което тогава ми направи най-силно впечатление на фона на официализираната памет (към 2013 г., а тя в немалка степен като че ли продължава и до 2023 г., като в някои свои изкривявания дори се влошава) за съдбата на евреите в България през Втората световна война, за оцеляването/спасението на тези от старите предели на царството, както и за депортацията на онези от „новите земи“.

Първото нещо, което биеше на очи, е колко малко се знае, без да се е мълчало напълно за това, за антисемитското законодателство, което се приема през декември 1940 г. и през следващите години. Почти не се навлизаше в детайли за действията на българската държавна власт срещу поданиците ѝ от еврейски произход. Информацията за това по правило се спестяваше, а в немалка степен продължава и сега да отсъства от разказа, който преобладава в нашите медии.

Второто, което нямаше как да пропусна, бе, че наистина в разказа за „спасението на българските евреи“ напълно потъва (и тази година беше така) частта за осъществената депортация на евреите от „новите земи“, заети от България и предварително анексирани през април 1941 г. Всъщност, както в книгата си това великолепно е демонстрирала и Надеж Рагару, самите мартенски събития от 1943 г. и временната отмяна на депортацията (чиято несигурност всъщност предизвиква акцията през следващите дни на Димитър Пешев, действията на Св. Синод, парламентарните речи на Никола Мушанов, Петко Стайнов и Тодор Кожухаров) не може да бъдат разказвани без паралелно протичащата и неотклонно осъществявана депортация на евреите от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот.

Не може да се скрие, че самото докарване на беломорските евреи от „новите земи“ в началото на март 1943 г. на временни етапни лагери в Дупница и Горна Джумая (Благоевград) в твърде голяма степен провокира и следващия много липсващ момент в разказа. А той е свързан с това, че самите евреи, български поданици, са тези, които предприемат първата стъпка, за да информират кюстендилските първенци за надвисналата над сънародниците им опасност. Защото ако отнякъде трябва да започне разказът за „спасението“, то е точно от този момент. Без тази крачка никой не знае дали би се стигнало до кюстендилската акция от 8 март, и последвалата временна отмяна на депортацията за „старите земи“ от 9 и 10 март, за да бъде наречено един ден събитието „спасението на българските евреи“.

Тук стигам и до другия момент, който ми направи силно впечатление. Четейки дневника на министър-председателя проф. Богдан Филов установих, че случилото се на 9–10 март 1943 г. не се разглежда от него като фатално объркване на някакви предварителни планове и провал на някаква замислена вече политика. За премиера е по-важно да отбележи, че всъщност депортацията се случва, тя продължава, а цар Борис III все така настоява за „едно твърдо поведение“ по „еврейския въпрос“. За сметка на това на датата 17 март 1943 г. Филов изрично отбелязва своята силна раздразненост от писмото на Д. Пешев, заканвайки се, че последиците за подпредседателя на парламента ще бъдат сериозни. А те наистина в следващите дни са такива.

Другото нещо, което липсваше в разказа, е знаменитото заседание от 26 март 1943 г., в което – освен бламирането на Д. Пешев – споменатите вече опозиционни народни представители Н. Мушанов, П. Стайнов, Т. Кожухаров поставят въпроса не само за евреите от старите предели на царството, но и за протичащата в момента депортация на техни сънародници от новите земи. Покъртителните речи на опозиционните политици опровергават всякакви днешни твърдения, че „вдигането“ (масовите среднощни арести), транспортирането, конвоирането и предаването на задържаните евреи на нацистите са се случили неусетно и не е имало време да се забележат, както и внушения за неинформираност на обществеността за случващото се.

И тук се връщам към книгата на Н. Рагару и искам да кажа: купете си тази книга и я прочетете. Всички тези липсващи моменти от официализирания вече у нас разказ са извадени на светло. Тя се насочва към тях и се стреми да осветли не само изкривяванията в него, но и похватите, чрез които те се постигат. Имам предвид потулванията около историята на Втората световна война и Холокоста, съдбата на българското еврейство и съдбата на еврейството от т.нар. нови земи. Това Н. Рагару съумява да осветли по един неподражаем начин. Онези аргументи, които пък най-често се изтъкват във връзка с историята за „спасението на българските евреи“ и спестяваната депортация от „новите земи“, също присъстват в изложението ѝ. Ето защо след прочитането трудно можеш да останеш неубеден в основателността на нейната гледна точка и заключения.

Смело можем да кажем, че от позицията на експертността и документираността на „твърдите факти“ Н. Рагару съумява да постигне максимално изчистени, убедителни и многостранни описания както на „спасението на българските евреи“, така и на депортацията на еврейското население от окупираните от България територии. Ето ги по-долу и двете. За случилото се с евреите в довоенните предели на царството, френската историчка отбелязва: „Протести на евреи и неевреи, изразявани от местни първенци, от депутати и висши сановници на Българската православна църква, накарали обаче министъра на вътрешните работи Петър Габровски – може би след съгласуване с главата на българското правителство Богдан Филов, с членове на канцеларията на цар Борис III или със самия монарх – да разпореди на 9 март прекратяването на „вдиганията“ и освобождаване на вече задържаните“. Отново в няколко сякаш всичко казващи изречения намираме и казаното за депортацията: „Поискани от службите на Райха, договорени с българското правителство при посредничеството на германската легация в София, организирани от Комисарството по еврейските въпроси (КЕВ) – институция, създадена в края на август 1942 г., за да координира антиеврейските мерки – с помощта на специалния пратеник на Адолф Айхман, СС-хауптщумфюрер Теодор Данекер, масовите арести, т.е. „вдиганията“, били извършени от българската полиция в тясна координация с българската армия и окупационните власти. Тези мерки били оторизирани от постановления на българския Министерски съвет. Служещи от германската полиция взели участие в експортирането на конвоите от „стара“ и „нова“ България към лагерите на смъртта в Треблинка; Гестапо наблюдавало и временните лагери за задържане“. Разбира се, Н. Рагару ясно си дава сметка и за оставащите недотам изяснени въпроси. Сред тях са дали една или две са били срещите на Д. Пешев с вътрешния министър П. Габровски? Искал ли е последният съгласието на премиера Б. Филов за спиране на „вдиганията“ т.е. прекратяване на арестите от старите предели на държавата? От кого точно е дошла заповедта „отгоре“, спомената в доклада на германското полицейско аташе Адолф Хофман за прекратяване на акцията в довоенните предели на България? Дали това не е бил самият цар Борис III?  

Ала освен установяването на фактите около оцеляването на евреите от старите земи и депортацията на тези от новите, тази книга е нещо много повече. Тя е изследване на условията, в които се произвеждат и след това циркулират верните факти. Тя подчертава, че понякога те са „верни“ единствено защото в тях „повсеместно се вярва“. С виртуозния си и изтънчен анализ Н. Рагару проследява как нещо без задължително да се премълчава, би могло да се направи практически невидимо. Убедително ни въвежда в специфичното производство на знания, смисъл и наративи в отделните исторически, юридически и политически полета. Френската историчка ни потапя в онова, което нарича „история на истории, които са били неуморно разказвани“, като самите тях ни представя под формата на „изкуство да създаваш и да премълчаваш“, използвайки действието на „наративната изобретателност“. Заедно с това, достатъчно наясно със съвременните разбирания за архива и историческото познание (които толкова липсват в наивните публични документи, оповестявани дори и напоследък от български историци), авторката не замисля книгата си като някаква инвентаризация на заблудите в интерпретацията, на които тя да противопостави „възстановяване на истината за миналото“. Ще кажа още, че впечатляващ и рядък за български изследователи е и използваният от нея изворов материал, който обхваща свидетелства, открити в библиотеки и архивохранилища в България, Северна Македония, Сърбия, Германия, Израел, САЩ. Всички те са достъпни на български, македонски, сръбски, немски, английски, макар и по-рядко дори руски и иврит.   

Следващо голямо постижение на книгата е, че тя съумява да ни убеди как разказването на историята на българските евреи и на Холокоста всъщност е свързано с проблеми и най-важното залози, които на пръв поглед сякаш нямат нищо общо със самата държавна политика по еврейския въпрос. Сред тях са например съдбата на България на Парижката мирна конференция през 1947 г.; как Отечественият фронт, доминиран от Комунистическата партия, ще успее да консолидира властта си и легитимира правото си да установи един нов режим от комунистически съветски тип; съдбата на евреите, които остават в България, и на онези от тях, които емигрират в новата си родина Израел; вътрешноеврейските спорове и конфликти; сблъскването на двата блока в годините на Студената война; антисемитските елементи в късната сталинска политика; напреженията между Германската федерална република и Германската демократична република. В края пред нас е и големият залог, свързан с реабилитирането на цар Борис III и стремежа за идеализация на предкомунистическата история на монархията. Не на последно място читателят съумява да види как в обмяната на енергии между България, Израел, ФРГ, ГДР, и Република (Северна) Македония, темата за Холокоста пресича национални идентичности, политически лоялности и проекти за бъдещето. В детайли е очертано и как през последните години българо-македонските залози допълнително затрудняват стигането до реалния разказ, както и до различните и многостранни аспекти на тази тема.

И тук е мястото да кажа, че Н. Рагару успява да организира своята монография по един неподражаем начин преминавайки през работата на VII състав на Народния съд; обсъжданията на филма „Звезди“ в края на 50-те години; животът и употребите на оригинална документална лента от депортациите на евреите от Беломорието през март 1943 г. и кадри на тяхното присъствие в етапните лагери в Дупница и Горна Джумая (Благоевград); изложбите, които се организират в края на 70-те и опитите за културна дипломация на българската държава през 80-те; залозите след това през 90-те в противопоставянето комунизъм-антикомунизъм; постепенното появяване и на темата за депортацията на евреите от новите земи, след като в продължение на дълго време е била напълно маргинализирана или потулена; темата за депортацията и българо-македонските отношения. Във всички тези моменти френската историчка съумява да ни убеди в едно – никога интересуващата ни тук депортация не е била тема сама за себе си и винаги другите, вече споменати залози, са играли твърде важна роля в оформянето на разказа за случилото се.

Убедително е очертано как още от заседанията на VII състав на Народния съд през 1945 г. се изгражда картината на една България като напълно зависима от Германия. В нея българи, които всъщност са небългари, защото са слугували на германците, са отговорни както за провежданата антисемитска политика, така и за депортациите. Като контрапункт на тази група властници се откроява невинният български народ и съпротивата, предвождана от Комунистическата партия. В крайна сметка дейността на съда демонстрира как вместо установяване на индивидуалната отговорност се изработва темата за колективната невинност – представа, която определя и днес публичните разкази относно Холокоста в България. Читателят се убеждава как страхът, че евентуални гръцки претенции, подкрепени от Лондон, могат да поставят под въпрос и границите на „старото“ царство, предопределя елементите на изкования разказ. Вижда се ролята и на обещанието на съюзниците, че при подписването на мирните договори ще се държи сметка какво е било отношението в съответната страна към малцинствата. С това пък става ясно, че съденето за антиеврейски престъпления може да доведе до политически дивиденти. Илюстрирано е как, като се изключи бюрокрацията на Комисарството по еврейските въпроси (КЕВ), апаратът на българската държава (полиция, разузнаване, данъчни служби, БДЖ, както и армията) остава в голяма степен вън от преследване, включително и около осъществяването на „вдиганията“. Изтъква се как не без значение в случая е и подкрепата на армията за самия преврат на 9 септември 1944 г., както и нейната роля с оглед на нуждите в момента на фронта и финала на войната срещу нацистка Германия. Подчертава се специално как въпреки богатството на доказателствения материал, в крайна сметка споменатият състав на съда прочита незначителни присъди (особено при сравнение с изключително суровите на I и II състав). Стига се до „едно почти заличаване на българските отговорности“ и акцентиране предимно върху германската роля. Неслучайно още тук от председателя на съда се изтъква как България няма суверенитет над новите земи. Като краен резултат един съдебен състав, създаден да се занимае с уникалния характер на антиеврейските престъпления, произвежда разказ за антифашистката солидарност на българи и евреи, който да стане основа за съвместното им живеене в бъдещата Народна република. Покрива се, че парламентът е този, който през юни 1942 г. дава пълна власт на управниците по еврейския въпрос в „новите земи“, а пък самите „вдигания“ стават възможни благодарение на ред заповеди на самото правителство на Б. Филов от началото на март 1943 г. Разказът за невинността и отсъствието на каквото и да било истинско българско участие както в антисемитската политика, така и в депортацията остава трайна характеристика за десетилетия напред, макар в единия случай това да е било в интерес на отечественофронтовска България, доминирана от Комунистическата партия в навечерието на идващата Парижка мирна конференция, а в другия на кандидатката и членката на ЕС и НАТО в началото на 21-то столетие на фона и на интересното развитие на българо-македонските отношения.

Българската неловкост с темата ясно личи и в главата, в която са проследени художествените и идейни дискусии около българо-източногерманския филм от 1959 г. „Звезди“ (реж. Конрад Волф, сцен. Анжел Вагенщайн). Тук Н. Рагару в детайли проследява как очакванията на българската кинематография за филм с антифашистка тематика не се осъществяват. Далеч по-разкриващо е обаче как въпреки пресъздаването на транзитния лагер на гръцките евреи в българския град, в хода на работата върху сценария постепенно са заличени охраняващите ги български полицаи. Нещо повече, това е осъществено двукратно – веднъж при пристигането им в лагера и втори път при отпътуването им за Полша от пристанището на Дунава. Положени са усилия конвоирането в самия филм да се осъществява единствено от нацисти. Определено за ръководителите на българската кинематография от края на 50-те не може да се говори за някаква отговорност на България за депортирането на евреите от Северна Гърция. И на източногерманската страна тогава определено прави впечатление нежеланието на българската да отправи някакъв по-критичен поглед към миналото, както и въобще да полага усилия да разсъждава по актуалния и днес въпрос – какво е можело да се направи, а не е било направено. Тогавашните комунистически културтрегери трудно скриват неудовлетворението си, че във филма се изправят едни срещу други нацисти и гръцки евреи, а това замъглява предпочитания от режима в София филм за антифашистка борба. Неслучайно на практика това остава и единствената творба по времето на комунистическа България, която е някак дискретно посветена на антиеврейските гонения. Едва след промените от 1989 г. подчертаната ангажираност на самия А. Вагенщайн с признаването на българската отговорност за депортациите прави от лентата творба за еврейското изтребление.

Следващата глава на книгата е центрирана върху запазена като по чудо документална лента от март 1943 г., появила се след повече от 20 години едва в средата на 60-те. Повод за това става съдебният процес в Западна Германия срещу нацисткия пълномощен министър в България Адолф-Хайнц Бекерле. Н. Рагару проследява в детайли преобръщането на смисъла на тези кадри – от лента, показваща конвои депортирани евреи, охранявани от българи, в кадри, свидетелстващи, че има евреи, които не са депортирани и ролята на българската държава за това. Вярно е, че във филма ясно са уловени българските караули и знаците на БДЖ, съвсем разпознаваеми днес кадри от Горна Джумая, Дупница и Лом, а комунистическият режим в София се опитва умишлено да стовари отговорността за вършените злодеяния върху монархията. И все пак, в крайна сметка някак тази отговорност за самата депортация се приплъзва към действията на Бекерле, който трябва да символизира „германската вина“. Малко по-късно, вече през 70-те и 80-те, същите снимки от „вдиганията“ и депортацията, които са онагледявали антиеврейските насилия и виновниците за тях, вече се ползват в българската културна дипломация, за да посочат невинността на българския народ, който „спасява българските евреи“. В документален филм на Хаим Оливер от 1977–78 г. фактите около депортацията са „приписани на германците и на техния местен съюзник, царя“. За всеки случай и директно се внушава как „пълни господари бяха немците“. Използваният пък пасивен залог в гласа зад кадър помага да се премълчи идентичността на действащите лица при „вдиганията“. Не се изброяват в детайли ограниченията срещу евреите след януари 1941 г. Не е пропусната обаче готвената вече роля на диктатора Тодор Живков, която се настанява във фактическата тъкан на еврейската протестна демонстрация от 24 май 1943 г. От тук вече ще започне да доминира темата за уникалността на „спасяването на българските евреи“, като в крайна сметка разказа през 80-те ще има сравнително сходна форма с този създаден през 1945 г. Към него единствено е прибавена националната толерантност – и то по времето на осъществяване на „Възродителния процес“, – по сполучливия израз на Н. Рагару, „една политика на насилствено налагане на идентичност, която също би могла да претендира за изключителност“.   

И още един интересен детайл. При организиране на изложба във ФРГ през 1984 г., всякакви германски документи, които биха могли да разколебаят българската теза и да внушат, че нацистите са заемали една по-скоро реактивна позиция в антиеврейските репресии в сравнение с проактивната позиция на българския им съюзник, се парират при подреждането на материалите, като влизат под общата рамка „1943 – Спасяването на българските евреи“. Що се отнася до онези кадри, запечатани на документалната лента от март 1943 г., те, лишени от техния контекст, вече свидетелстват единствено какво е можело да се случи, но не се е случило. В крайна сметка и комунистическата, и посткомунистическата история имат тези общи черти, че престъпленията са екстернализирани като „дело на германците“, а добрите дела национализирани, като „уникално български“.

В последните две глави Н. Рагару проследява развитията след промените от 1989 г. Тогава на сцената се появява и антикомунистическата емиграция, която има свой алтернативен прочит на миналото, както и еврейската емиграция, установила се в Израел. Бързо и очаквано се постига консенсус, че приписваното на Т. Живков спасение няма нищо общо с фактите. Появяват се все пак и антиеврейските престъпления, като за БСП е важно да ги напомни, но след „Възродителния процес“ абонирането ѝ за антифашизма става вече проблематично. В тези залози интелектуалци от десницата идеализират междувоенния период, а фигурата на царя бива използвана, за да символизира лустрото на онова време и заемането тогава от България на полагащото ѝ се място в Европа. Самото „спасение“ започва вече да се приписва на „буржоазния елит, чието обезглавяване от Народния съд през 1945 г. изглежда още по-предизвикателно“. От разказа на комунизма се заема „спасяването на българските евреи“, а от антикомунистическия дискурс новото разпределение на ролите, като Т. Живков е заменен от цар Борис III, който трябва да олицетвори и „добрия български народ“. Ала макар България да съумява да постигне успехи в своята културна дипломация през средата и втората половина на 90-те години, то включването на евреите от Македония и Беломорска Тракия, както и на световни еврейски организации, въпреки съдействието на български евреи от Израел, прави удържането на утвърдилия се през годините български разказ трудно. През 2000 г. са премахнати имената на цар Борис и царица Йоана от „Българската гора“ в Израел. Въпреки това оцеляването на евреите от старите предели на царството, Народният съд и „Възродителният процес“ продължават да дават аргументи на другата страна. Парламентарни дебати в София изтъкват все пак наличието на протести през 1943 г. в сравнение с времето на „Възродителния процес“ от 1984–85 г. Изтъква се още как Д. Пешев е осъден от Народния съд, а заслугите му за спасяването на евреите са скрити в продължение на десетилетия. Фигурата му започва да се свързва с демокрация и хуманизъм, като това се постига и по думите на Н. Рагару чрез „леко изкривяване на фактите“. В същото време, бидейки съден от Народния съд, по думите на френската историчка, „консервативно настроеният политик идеално олицетворява възприетия от антикомунистическите политици и интелектуалци разказ за миналото“. 

На онези, които вече привиждат в книгата на Н. Рагару някаква едва ли не левичарска критика, насочена срещу излъскания образ на докомунистическа царска България, трябва кажем, че се лъжат. Френската изследователка не е пропуснала да обърне внимание как Народният съд, и особено неговият I и II състав, са посегателства спрямо понятията за независимо и безпристрастно правосъдие. Читателят може още да научи как Георги Димитров в „тесен диалог“ със Сталин определят присъдите „преди и над съдебните заседания“. Авторката не пропуска и произнесените осъдителни присъди срещу защитници на евреите като Д. Пешев и Н. Мушанов. Не са подминати дори и чистките в МВР и правосъдието от есента на 1944 г. (но и без да премълчава предишни вмешателства на властите в съдебни процедури, особено след установяването на личния режим на цар Борис III през 1935 г.). Съвсем ясно и в детайли е демонстрирано как допълнителни кадри и език зад кадър, сложени от режима в София през втората половина на 60-те, стават част от борбата му срещу реабилитацията на цар Борис III и някогашната монархия. Заедно с това в книгата Т. Живков навсякъде е „диктатор“. Н. Рагару съобщава още как в командна социалистическа икономика лесно се осигуряват статисти за филм срещу мизерно заплащане. Тя ни разкрива и опасенията на културтрегери от края на 50-те при обсъждането на „Звезди“ как българи и германци си живеят прекалено мирно във филма, както и от показаното изобилие от храни на пазара от 1943 г. Не пропуска и че докато през 1945 г. Ан. Вагенщайн приписва депортациите на Германия, то след 1989 г. предлага препрочит, като отдава също толкова изключителна роля и на българите.

И към Македония и българо-македонския спор авторката е достатъчно дистанцирана и балансирана в оценките. Тя не пропуска обстоятелството как изграждането на националната държава в Македония е толкова свързано с югославското минало, че политическите елити „виждат в поставянето под съмнение на комунистическия канон след 1991 г. опасност за разлом в самите национални устои“. Конфликтите със съседите и кризата от 2001 г. пък водят до „по-умерени промени в политиката към и в писането на историята“. Дори и наративът на ВМРО-ДПМНЕ, отбелязва френската историчка, представя съпротивата и освобождаването на Скопие по начин, който е близък до този на историците от комунистическа Югославия. По времето пък на авторитарния режим на Никола Груевски страданието на тамошните евреи започва да се превръща в метафора за самите македонски страдания. Евреите, които в югославско комунистическо време, са просто „жертви на фашисткия терор“ и участници в антифашистката борба, сега са вече национализирани със задна дата като македонски евреи. Нещо повече, авторката не премълчава дори любимите на отбраняващите българския наратив за невинността теми за отсъствието на прояви на солидарност сред местното население в Македония към еврейските им съграждани, както и оправданията в югославската македонска историография с бързината на българските власти при арестите. Читателят може да научи още как около преследването на евреите македонският публичен дискурс е фокусиран върху твърденията за колективната невинност на македонците, като само за кръга на тесните специалисти остават случаите на неохота на някои македонски партизански части да приемат евреи, бягащи от депортациите. Всъщност може би трябваше да започнем с отбелязаното от авторката, че през 1944 г. „за първи път е официално призната македонската нация и започва литературното стандартизиране на македонския език“, както и премълчаването от македонската историография на идентичностните неопределености, както и наличието на българска идентичност в миналото. И българските, и югославските евреи обаче са принудени през десетилетията да нагаждат спомените си според националните калъпи (български и югославски/македонски).

Тази безпристрастност нарежда авторката сред цяла редица чужди българисти, които при даването на оценки и формулирането на тези не се влияят от деленията ляво и дясно, както и от позиционирания, свързани с времето преди и след Девети 1944 г. Можем да кажем, че тя застава до автори като Фредерик Чери („не казвах, че Комунистическата партия е спасила евреите, но пък и не приписвах заслугата за това на царя“) и Мери Нюбъргър (разглежда „общността на българо-германските интереси“ като фактор, който със сигурност е допринесъл за „частичното сътрудничество в нацисткото „окончателно решение“). Това, което представя Н. Рагару, е наистина една книга, написана на нивото на най-добрите постижения от последните десетина години в историографията, в социалните и хуманитарните науки, в неща, които са свързани с постижения в области като архиви, наративи, политики на памет и т.н. Накрая не искам да подмина и усилията на преводачите Антоанета Колева и Румен Аврамов, благодарение на чийто професионализъм тази нужна книга е вече достъпна за българския читател.  

Френската историчка може би със сигурност си дава сметка за трудния път до признаването на отговорност. Неслучайно още в началото на книгата тя започва с посещението на Бойко Борисов в Скопие на 12 март 2018 г. и неслучилото се тогава поемане на тази отговорност от страна на София. Припомня ни още, че на 16 юли 1992 г. френският президент Франсоа Митеран присъства за пръв път на възпоменание, посветено на 50-годишнината от „вдиганията“ на 12 884 евреи от Велодром д‘Ивер, без да произнесе реч. Ала само три години по-късно неговият наследник Жак Ширак признава ролята на френската държава в преследването на евреите. Защото колкото и да са различни случаите на колабориращия режим на Виши в окупирана Франция и съюзната на Райха България, има редица допирни точки при възпоменанията и в двете страни. Всъщност сложността, както в политически, така и в юридически и морален план, при българската държава нараства поради необоримо доказаното в тази книга нейно съучастие в лицето на българската полиция, в тясна координация с българската армия и окупационни власти, във „вдигането“, задържането във временни етапни лагери, транспортирането и предаването на нацистите на намерили по-сетне смъртта си в Треблинка 11 343 евреи.        

Стефан Дечев е завършил история в Софийския университет. Специализира в Амстердамския и в Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010), Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879–1912 (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност (XIX–XXI век)“ (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград, в Софийския университет и НБУ.

Стефан Дечев
21.04.2023

Още от автора