За кинохрониките, отразили преврата от 9 юни 1923 г.

В летописа на българското кино от немия период фигурират три хроникално-документални филма, които с право могат да бъдат наречени „легенди“. Заглавията им са „Балканската война“ (1912–1913), „Деветоюнският преврат в България“ (1923) и „Атентатът в църквата „Света Неделя“ (1925). Привилегированият си статус те дължат най-вече на това, че отразяват едни от най-драматичните мигове в нашата нова история. Но и на факта, че надживяват превратностите на времето и оцеляват до наши дни. Грижливо съхранявани в Българската национална филмотека, те са и архивните киноматериали, които най-често биват използвани при направата на нови документално-монтажни творби.

Въпреки популярността на отделни техни кадри и епизоди сред широката аудитория тези филми дълги години оставаха извън полезрението на изследователите на историята на родното кино. Горчивото заключение важи в най-голяма степен за лентата „Деветоюнският преврат в България“, която сякаш е обгърната в информационна тъма. Отнасящите се за нея съобщения в тогавашния печат, известни днес, се броят на пръсти, а сведенията в тях са повече от оскъдни. В своите инак подробни мемоари пионерите на родното кино Васил Гендов и Васил Бакърджиев не обелват и дума както за събитието, така и за целулоидните последствия от него. През 1960-те киноведът Александър Александров посвещава на филма едва няколко реда в сп. „Филмови новини“, охарактеризирайки го като „пропагандистки“, „псевдодокументален“ и „ултрареакционна фалшификация“. Заглавието липсва и сред 1272-та титула, включени в авторитетната енциклопедия „Българско кино А–Я“! Навярно защото съставителят ѝ, покойният проф. Александър Янакиев, приемаше, че филмът е чуждестранен.

Известията

Че това е така уверяват два материала, появили се в родната преса още в началото на 1924. Този в рубриката „Около света“ на издаваното от Васил Павурджиев в Пловдив списание „Кинозвезда“ е доста лаконичен: „9 юний на филм. Изготвен е окончателно в Германия интересния филм 9 юний, даващ в две части една пълна илюстрация за събитията на тази дата, които се развиха в България. По своето възпроизвеждане филмът би изиграл отлично ролята си, като едно опровержение на заблудите, които заинтересовани среди у нас и в чужбина разпространяват. Наскоро същия филм ще пристигне в България“.

Повече подробности се узнават от софийския в. „Последна поща“, който публикува своя специална кореспонденция, изпратена от Берлин на 5 януари. „Голямото германско кинематографическо дружество „Урания“ – се казва в нея, – което изработва само научни, изпитателни и поучителни филми и със своите достижения винаги дава новости и тласъци напред в германското кинематографическо дело, е имало щастливата идея да снеме на филм много забележителни събития и моменти у нас преди и след 9 юни и да комбинира тия снимки в общ български филм под заглавието „Девети юни“. Филма се състои от две противоположни части: в първата част се изобразяват някои от най-важните земеделски изстъпления и провокации (докарването на дружбите в София и техните грабежи и пр.). Във втората част – масовите усилия на българския народ, интелигенцията и войската да се освободят от диктатора и отново да създадат в своята страна свобода и ред. На платното се показват крайно интересни моменти от действията на юнкерите, войската и интелигенцията при преврата. Филмовият апарат тоже не е пропуснал бившите министри в V участък и техните образи: в сюблимните снимки се вижда как ентусиазираните войски бързат с цели влакове поради събитията на 9 юни, на помощ на София и към застрашените от оказаната въоръжена съпротива земеделски места.

Филма е снет при много опасности и рискове от намиращи се при преврата в България германски кинооператори. Филма е вече окончателно готов и за пръв път се показа пред поканената специално цяла българска колония в Берлин. Филма също ще се поднесе и на германската публика из кинематографите на цяла Германия. Желателно е българското правителство живо да се заинтересува за демонстрирането на този филм не само в България и Германия, той заслужава навсякъде да се покаже, целия свят да види действителните събития и усилия на българския народ да се освободи от Стамболийски. Филма е могъщо опровержение на кампанията, която комунистите и земеделците водят в чужбина против своето отечество.“

Германският филм

Българското правителство едва ли „живо“ се е заинтересувало от филма, но е факт, че до наши дни е достигнала чернобяла целулоидна лента, чиято дължина е 315 м, а времетраенето – 10 мин. и 54 сек. Тя има 32 междукадрови надписа на немски език и един титулен, от който се узнава оригиналното ѝ заглавие – „Die nationale Revolution in Bulgarien“ („Националната революция в България“).

И титулът, и двете цитирани съобщения, ала най-вече самото съдържание на филма красноречиво говорят, че става дума за пропагандна изработка, тълкуваща деветоюнските събития от гледната точка на дошлото на власт у нас правителство, оглавено от професора по икономика Александър Цанков. Тези факти дават повод на проф. Янакиев да обобщи в статията си „Интересни ли сме за света?“: „Филмът не показва „преврата“, а аргументира необходимостта от смяната във властта и последващите действия на правителството. Напълно е възможно то да го е поръчало или най-малкото да е съдействало за създаването му като част от позитивната пропаганда за процесите в България“.

Очевидно е също, че кадрите, изграждащи „Националната революция в България“, са осъществени „преди и след 9 юни“, че „филмът се състои от две противоположни части“. Възможно е епизодите, уловили случилото се през дните, последвали нощта на преврата (8-и срещу 9-и), да са дело на оператори, изпратени своевременно в България от „голямото германско кинематографическо дружество „Урания“. Логично е също така след време немската фирма да е „комбинирала“ снимките от тези „забележителни събития“ и да е създала филма. Но не е нито възможно, нито логично немските кинооператори да са заснели събития, станали месеци преди това.

Днес българските киноисторици са убедени, че „Националната революция в България“ включва части от хроники, реализирани от операторите на софийското Акционерно дружество „Луна“, просъществувало в периода 1919–1923 г. Неговата управа поддържа повече от топли взаимоотношения със земеделското правителство на Александър Стамболийски. Затова и голяма част от хроникално-документалната продукция на филмовата „фабрика” отразява политическите „мероприятия” на властващата по това време партия – Българския земеделски народен съюз (БЗНС). Поне четири заглавия на „Луна“ (за чието съществуване се знае както от съобщения в тогавашния периодичен печат, така и от мемоарни свидетелства) могат да бъдат идентифицирани в немския филм. Първото е „Земеделският конгрес в София“.

1922: „Конгресните“ филми на „Луна“ АД

В подкрепа на проведения от 28 до 30 май 1922 г. партиен форум в столицата се стичат над 30 000 симпатизанти на Съюза от всички краища на страната. Времето и мястото не са подбрани случайно – дни преди това, на 7 май, в тукашните общински избори правителството не по­лучава дори един мандат (резултат, очертаващ дълбоките различия меж­ду града и селото).

За осъществяването на репортажа ще да е паднала сериозна предварителна подготовка, защото дни преди събитието сп. „Кинопреглед“ известява: „Луна-филм, София, е снела автомобилното шествие по случай „празника на шофйорите“ [14 май, неделя]. Филма е готов и навярно скоро ще се представи в София. Същото дружество е поканено да прави снимки по случай земледелския конгрес“.

Липсват сведения, които да потвърждават, че „конгресните“ кадри са послужили за пропаганда у нас, но те със сигурност са „гастролирали“ в чужбина. „Акц. Д-во „Луна“ е назначено за кореспондент на „Пате Журнал“ и вече е изпратил филмите актуалитета земледелческия конгрес в София и „Розовата индустрия в България“ – осведомява сп. „Кинозвезда“ през юли 1922. Същото издание свидетелства, че самият конгрес не е минал без кинематографически изяви: „В дните, когато е заседавал земледелския конгрес в София, в театр „Ренесанс“ са представени филми из земледелския живот. Представленията са били препълнени от делегатите на конгреса“.

XVII редовен конгрес на БЗНС завършва с „грандиозна манифестация“ в центъра на София и с пламенна реч на Стамболийски, произнесена от балкона на тогавашната сграда на Министерството на външните работи и вероизповеданията (обитавана днес от БАН). Операторите на акционерното дружество заснемат още „Делегатите на Висшия земеделски съвет начело със земеделските министри“ и „Младежки земеделски събор“ – репортаж, запечатал Първия редовен конгрес на младежката организация при Съюза (Събора на младежките дружби), състоял се в софийския театър „Ренесанс“ от 8 до 10 ноември 1922. Три „конгресни“ заглавия – „Земеделски събори и манифестации на оранжевата гвардия“, „Земеделски конгреси“ и „Речта на Стамболийски от балкона на външното министерство“, се споменават и в протокола, отразил резултатите от двудневната дейност (18 и 19 ноември 1925) на петчленната комисия, свикана със заповед на Министерството на народното просвещение с цел да изгледа и одобри 24 хроникално-документални филма на „Луна“, предложени за продажба на Държавния ученически кинематограф (ДУК) от ликвидаторите на дружеството, обявило своята несъстоятелност към края на 1923 и вече несъществуващо в края на 1925 г.

Тъкмо с части от „актуалитето“ „Земеделският конгрес в София“ започва „Националната революция в България“ – многолюдно шествие по софийските ули­ци, хора, облечени и в народни носии, и в градски дрехи, носещи веещи се знамена и цветя. Към тях с речи се обръщат Александър Стамболийски и минис­тър Райко Даскалов. „София се управлява от улицата“ – съобщават надписите на немски език.

Откривания – на железопътна линия, на мост…

Със сигурност в плътта на германския филм са втъкани (при това почти изцяло) други две хроники на „Луна“ – „Алексан­дър Стамболийски открива дековилната линия Хасково–Раковски“ и „Откриване и освещаване на дървен мост от Александър Стамболийски“ (все от 1923 г.). В първата (чието заглавие е включено от Васил Бакърджиев във филмографията на неговото творчество, в която той посочва себе си за режисьор на репортажа, а Жан Парнак за негов оператор) се виждат единствено височайшите гости, дарили с „духовното си присъствие“ събитието, изразяващо се най-вече в прерязването на една лента. В протокола на ДУК се споменава „алтернативното“ заглавие на репортажа – „Откриване на гара Раковски от Царя“, охарактеризиран като „филм без фокус, технически лошо изработен и затова негоден за държавния кинематограф“. Сред официалните лица (на преден план) са държавният глава цар Борис ІІІ (тъкмо той срязва лентата) и министър-председателят Александър Стамболийски. В мемоарната си книга „Бурни години“ Димо Казасов описва събитието: „На 13 май бе тържествено открита дековилната [теснолинейната] линия Хасково–Раковски в присъствието на Борис ІІІ. Александър Стам­болийски, яхнал на бял кон, прие парада на войската и оранжевата гвардия. Дефилираха 1000 оранжеви конници [във филма няма бели коне и паради]. Министър-председателят произ­несе реч, в която между другото каза: „Партиите умряха. Не мислете, че правителството ще падне, а вярвайте, че земеделската власт ще продължи 25 години. Кой ще ни свали?“. Това е казано по-малко от ме­сец преди преврата. Подир половин година пък същото тържество бива обявено от надписите на немския филм като откриване, на което „присъстват само най-долните слоеве на населението“.

Другият кратък репортаж (чието условно наименование е изведено от надписите на филма „Национална­та революция в България“) проследява шествие, включващо двадесетина мъже, някои от които качени на коне, което кри­воличи из тесен планински път. „Помпозна процесия – четем отново в междукадровите титри – се е отправила за откриването на моста“. Са­мо иронични усмивки предизвиква монтажната връзка между надписа, гласящ „Тър­жествено откриване на моста“, и последвалия кадър, показващ в действи­телност това откриване – преминаването на премиера по олюляващото се под тежестта му паянтово дървено мостче. „Представители на нисшите кръгове“ са накацали „помпозно“ по високите брего­ве покрай реката, местният свещеник ръси наоколо, а Стамболийски подписва документ, кой­то освидетелства откриването и освещаването на „съоръжението“. То едва ли е издържало и първия порой. По-важното в случая е друго – „обратимостта“ на документалния материал в името на опреде­лени политически цели.

24 май 1923: Празникът на св. св. Кирил и Методий

„Честването на 24 май 1923 година“ е четвъртият и най-късен филм на „Луна“, заснет само две седмици преди преврата (като заглавие в протокола на ДУК се споменава и „Празднуване Св. св. Кирил и Методи“). Мястото на действието е пространството пред главния вход на катедралния храм „Св. Александър Невски“. Там са се струпали много хора, над които висят гирлянди и се развяват родни трибагреници. Службата извършва софийският митрополит Стефан, а речта произнася министърът на просвещението Стоян Омарчевски. Борис ІІІ наблюдава равнодушно случващото се и приема поздравления. След това процесията, понесла икони и хоругви с ликовете на светите братя Кирил и Методий, се отправя към двореца. Пред него царят (в компанията на двете си сестри Евдокия и Надежда) приема парада. Пред монарха дефилира запасното войнство и „представители на интелигенцията“…

Излиза, че по-голямата част от немския филм „Националната революция в България“ е съградена от епизоди, заснети от български оператори – тези на „Луна“. Въпреки това майсторлъкът на германските филмови дейци е неоспорим. Те сътворяват монтажната структура на произведението, позволяваща едни и същи кадри да зазвучат по различен начин в зависимост от политическия контекст, в който биват втъкани.

Как обаче изброените ленти са попаднали в ръцете на кинематографистите от дружество „Урания? Дошлото на власт след преврата ново българско правителство наистина ли е „съдействало“ за създаването на германския филм като „част от позитивната пропаганда за процесите в България“? – както предполага проф. Янакиев.

1922: Филмите по Търновските събития

Отговори на тези въпроси предлага (макар и косвено) половин година след преврата софийският в. „Последна поща”. Проследявайки съдбата на „филмите по Търновските събития“, изданието отбелязва с ироничен тон: „Бившите управници на страната имаха една особна слабост към кинематографа. Жадни за слава, те го използуваха като реклама в всич­ки случаи, гдето трябва и не трябва. Читателите ни си спомнят, че не мина нито едно празненство, което да е свързано било с управлението, било с живота на земеделските водачи, което да не бъде удостоено с присъс­твието на кинематографически апарат, който заемаше първо и най-почет­но място в тържеството. Паради, сватби, юбилеи, шествия, всичко се фиксираше от кинематографическия апарат. Увлечението отиде до там, че и страшните, позорни за млада Бъл­гария, търновски събития бидоха фиксирани от кинематографа“.

XVII конгрес на БЗНС минава под лозунгите „Смърт на буржоазията“ и „Да живее селската диктатура“, които изострят политическото напрежение в страната. Опозицията се обединява в Конституционен блок (коалиция между Демократическата, Обединената народно-прогресивна и Радикалдемократическата партия), ръководителите на който решават да проведат първата си акция на 17 септември 1922 г. в Търново. За там на 16 септември от София тръгва пътнически влак, в който пътува щабът на Блока. БЗНС също вдига на крак своите дружби – тези от Плевенско, Русенско и Шуменско са призовани да тръгнат към Търново, за да дадат отпор на „черноблоковите изедници“. В Долни Дъбник тренът е обкръжен от няколкостотин въоръжени с цепеници и парабели земеделци. С викове и псувни „блокарите“ са свалени от влака. Пред спалния вагон са подредени бившите премиери и министри Александър Малинов, Андрей Ляпчев, Теодор Теодоров, Михаил Маджаров, Найчо Цанов, проф. Георги Данаилов, проф. Венелин Ганев, проф. Петко Стайнов, д-р Стоян Данев, които биват обискирани, оплюти и бити. Брадите на Маджаров и Теодоров са обръснати, пощадена е само тази на Найчо Цанов. На гара Ресен влакът е задържан цели четири часа. Макар че повечето от редовите привърженици на Блока се разпръскват своевременно, опозиционните лидери, обезверени и сломени, се добират до столицата на Второто българско царство, където още на гарата биват арестувани. На път към града, минавайки по Стамболовия мост, някои от тях са заплашвани с хвърляне във водите на река Янтра.

Мигове от тези бурни политически събития и дори самото обръсване (или стригане) на брадите на видните „блокари“ се оказват заснети на филмова лента – най-вероятно от оператор на „Луна“, придружавал земеделските водачи, пътували в същия влак, но в „министерския вагон“.

„Тържествата на Мàрно поле, изтезаванията и гоненията на тъй нарече­ните „блокари“, рязане брадите на „блокарските“ водачи, екзекуцията на моста на Янтра, всички тия страници бяха кинематографирани – уверява статията „Филмите по Търновските събития откраднати. Кой ги е унищожил? Къде са били филмите?”, публикувана в „Последна поща”. – Где са филмите? На властта бе дошло на ум да ги потърси. Търсени тук и там – те не са се указали на лице. От различните разпити, обаче, които са били направени по това издирване, се установило, че между земе­делците се оказал един умен поне човек, който още при връщането на щаба на Райко Даскалов в София след търновската победа, ги е унищожил на гара Мездра.“

В случая е по-важно обстоятелството, че новото правителство търси филмите. При това чрез „разпи­ти“ и „издирване“! Дали са му били необходими като компромати, като разобличаващи факти, като доказателствен материал за прегрешенията на предишния режим? Или пък е желаело тяхното бързо унищожаване? Не се знае. Първото предположение ми се струва по-правдоподобно. Но едва ли е правдоподобно твърдението на автора, че филмите са били унищожени от „един умен поне човек“, особено след като е добре известна положителната оценка, дадена от ръководството на БЗНС за търновските събития. Факт е обаче, че в печата от това време липсват съобщения, които да потвърждават показа на тези кинодокументи в някой от българските киносалони.

Някои умозаключения

Може ли тогава (след всичко казано) да се заключи, че „Националната революция в България“ е български филм? Не може! Защото пребивавалите у нас оператори на „Урания“ улавят със своите камери редица уникални обекти: военните патрули по безлюдните софийски улици – кадри, показващи „крайно интересни моменти от действията на юнкерите, войската и интелигенцията при преврата“; упътените към столицата полкове, натоварени на открити товарни железопътни вагони („ентусиазираните войски“, които „бързат с цели влакове“); арестуваните земеделски водачи и министри в двора на полицейски участък („бившите министри в V участък и техните образи“); разлепеният по стените на сградите манифест, отправен към българския народ и обявяващ новото правителство; представянето на току-що сформирания кабинет, състояло се пред официалния вход на Народното събрание, по време на което новите министри се обръщат за подкрепа към струпалите се там столичани…

Не същите, но твърде подобни кадри биват заснети и от български оператори. Оказва се, че „Националната революция в България“ не е единственият филм, отразил събитията от и непосредствено след 9 юни 1923. Оказва се, че съществува чисто български филм, реализиран по същото това време, ала показан (и то у нас) далеч преди появата на немското заглавие.

Сгромолясването…

С детронирането на княз Александър І Батенберг в новата история на България започват политическите пучове. Датата на събитието (9 август 1886) пък полага началото на традиция, повеляваща всички преврати у нас да се случват в събота (по-скоро в нощта на петък срещу събота)! Съботни дни са били 9 юни 1923, 19 май 1934, 9 септември 1944, за събота е замислен и заговорът на Горуня през 1965…

И така – 8 юни 1923 г., петък. В софийския кинотеатър „Одеон“ прожектират филма „Содом и Гомор“. В легендарното кафене „Цар Освободител“ („сборището на столичните интелектуалци“) „художествено-творческата интелигенция“ си пие кафето. По същото време в двуката къща на ул. „Стефан Караджа“, в която живее ген. Иван Русев (активист на Военния съюз или Военна лига – организация на български офицери, изиграла важна роля в политическия живот у нас между двете световни войни), се събират десетина мъже. Тъкмо те организират политическия акт, останал в историята с наименованието Деветоюнски преврат. Те са тези, които на сутринта (след като войската си свършва работата) поемат съдбините на отечеството, сформирайки ново правителство…

Прожекциите

Само след две седмици, на 23 юни 1923 (събота), в столичния „Модерен театър“ бива прожектиран филм, отразил случилото се през първите няколко дни след преврата. „Сгромолясването на дружбашкото правителство на филм – обявява сензационно в рубриката си „Разни“ в. „Мир“, продължавайки: – Представя: Многохилядната манифестация в София на 9 юни, ораторите, новите министри заедно с Негово Величество царя, арестуваните дружбашки министри, народни представители и другите водители, снимки от Славовица, от чифлика на Стамболийски край София, гдето са намерени многото милиони. „Шпиц“ команда, летящия отряд „Кубрат“, Софийския отряд за Славовица, погребението на народния представител Ганчо Марков [адвокат и общественик от Демократическата партия] и много други. Филмът се представя от днес в Модерен Театър“.

Точно половин година преди германският филм „Националната революция в България“ да бъде „окончателно готов“ и прожектиран „за пръв път“ пред „поканената специално цяла българска колония в Берлин“, в софийското кино „Модерен театър“ бива демонстрирана кинохроника, запечатала последвалите преврата мигове и озаглавена „Сгромолясването на дружбашкото правителство“. Огласена един-единствен път в едно-единствено издание! Огласена и навярно веднага „свалена“ от екрана поради „некои съображения“.

Разпространението на лентата не се ограничава единствено в София и само върху екрана на „Модерен театър“. Тя бива показана във Варна и Пловдив, а навярно и в други провинциални градове. На 4 юли 1923 г. излизащият в морската ни столица в. „Северна поща“ уведомява съгражданите си, че „тези дни в [лятното общинско] кино „Лада“ ще се представи филма „Сгромолясването на дружбашкото правителство“. След четири дни същото прави под тепетата в. „Правда“, осведомявайки жителите на града, че „днес и утре кино Екзелсиор ще представи как е станало събарянето на дружбашкия режим“. По същото време там гастролира Софийският хумористичен театър, който на 6 юли представя „с голям успех“ пиесата „Паданието на Стамболийски“. „Имаше смях през сълзи“ – свидетелства в. „Юг“.

Само тези три рекламни вестникарски обявления представляват (засега) „доказателствения материал“, документиращ съществуването на български хроникално-игрален филм, отразил драматичните събития, разиграли се у нас преди повече от 100 години. Но и те са достатъчни, за да обогатят оскъдните данни, отнасящи се за кинематографичната дейност у нас по времето на този кратък, ала бурен отрязък от време, да увеличат скромното количество на българските филми, произведени в периода на нямото кино, а и да проследят екранната съдба на едно неизвестно до днес заглавие…

Продуцент и оператор

Информацията в тези съобщения (особено подробното описание на филма, което предлага „Мир“) говори красноречиво, че неговото съдържание се различава съществено от това на „Националната революция в България“. Еднаквостта на заглавията в София и Варна („Сгромолясването на дружбашкото правителство“), както и близостта до тях на пловдивския титул („Събарянето на дружбашкия режим“) насочват към един и същ продуцент, производител и разпространител. Говорят за един и същ филм! Данните относно скоростта, с която биват изготвени снимките, експедитивността на лабораторната и монтажна обработка на материала, а и мястото на неговото първо показване водят до логичното предположение, че филмът „Сгромолясването на дружбашкото правителство“ е български, че е продукция на „Модерен театър“. Най-вероятният му оператор пък би могъл да бъде Йосиф Райфлер, свързал по това време името си както като прожекционист, така и като оператор (снимач) на софийското кино.

Наместо епилог – няколко обяснения

Звучи невероятно, че един филм (макар късометражен и хроникален) може да бъде „пропуснат“ от родната киноисториография, че може да бъде пренебрегнат от маститата киноисторическа мисъл. Звучи абсурдно, че повече от век след осъществяването му се налага да бъде „откриван“ кинодокумент, отразил светкавично и непосредствено значимо събитие от съвременната ни летопис! Звучи парадоксално дори досегашното отъждествяване на споменатите два филма. Защото единият е български, другият – германски. Защото продуцент на първия е скромното софийско кино „Модерен театър“, а на втория – „голямото германско кинематографическо дружество „Урания“. Значителна е също времевата разлика между тяхното сътворяване – дори от гледна точка на „производствените срокове“, характерни за тогавашното кинопроизводство, 6 месеца са сериозен отрязък от време.

От друга страна, „объркването“ ми се струва логично. Информационният недоимък, недобросъвестната филмографска и библиографска обработка са само част от причините (нека ги охарактеризираме като професионални). „Натиск“ е оказал навярно и своеобразният „психологически фактор“ – чуждестранният филм съществува (намира се в родния киноархив, където всеки може да го види и пипне), докато българският е безвъзвратно изгубен по друмищата на неумолимото време. Така наличието на немската лента изключва вероятността за съществуването на българската инициатива – щом германците са направили филм за преврата, къде са тръгнали нашенците…

Освен немския авторитет не е за подценяване и този на киноисторика Александър Александров, който заявява: „Доколкото ни е известно, деветоюнският преврат и кървавото потушаване на въстанията на работници и селяни през последвалите го дни не са били снимани пряко от който и да било кинематографист“. Това по-скоро „идейно“, отколкото логично заключение ме подсеща, че част от причините могат да се търсят и в довчерашното ни соцбитие, затлачено с нелепа идеология. В годините на „зрелия“ социализъм за Деветоюнския преврат се говореше с нежелание и недомлъвки. Комунистите винаги са злорадствали по този повод – презрителното отношението на Стамболийски към тях е добре известно. Неговите последователи пък са бягали от парливата тема, „подгонени“ вероятно от логиката, че „в къщата на обесения не се говори за въже“ (във визираната ситуация – за преврат)… А и самото заглавие на филма звучи обидно за всеки сдружен земеделец. Всичко това, събрано накуп, превръща за дълги години „Сгромолясването на дружбашкото правителство“ в поредната загадка от историята на българското кино. Единственото утешение в случая е, че тя не е нито първата, нито ще е последната…