0
1725

Нашето земно предопределение

Мисли, следващи дните (III)

Лешек Колаковски

Размишленията, които ви предлагаме в рубриката „Мисли, следващи дните“, са повод да се изправим отново пред въпросите за човека и смисъла на живота, за времето, историята, изкуството, за онова, което е било и ще бъде и занапред предизвикателство за нашите съмнения и търсения. Това са мисли на философи, на писатели, на всички онези, които неуморно са търсили Истината. Те са пореден повод да се запитаме на свой ред кои сме и накъде отиваме. Мислите, които публикуваме днес, са на Лешек Колаковски. Ще ги намерим в книгата му „Политиката и дяволът“.

Лешек Колаковски

Трябва да се откажем от радикалната дихотомия „всичко или нищо“ и да се опитаме да направим света по-добър, като признаваме по този начин имплицитно, че можем да го подобрим и че той не е неизличимо покварен.

* * *

… няма рецепта за общество без зло, без грях, без конфликти; подобни идеали са плод на умопомрачен разум, убеден в своето всесилие и следователно са израз на високомерие; да признаем това обаче не означава да изпаднем в отчаяние. Изборът не е между тоталното съвършенство и тоталното самоунищожение. Нашето земно предопределение е вечната грижа, вечната незавършеност. И именно запазвайки несигурността спрямо самата себе си, европейската култура може да съхрани своята духовна увереност и своето право да се нарича универсална.

* * *

Интерпретирането на човешката история като процес на непрестанна деградация се числи, както е известно, към най-устойчивите митологични сюжети в различните части на света, сред които са символът на изгнанието и описанието на вековете в поемата на Хезиод. Изобилието на тези митове ни подсказва, че независимо от другите си обществени и познавателни функции те са израз на общочовешкото консервативно недоверие към промените, на подозрението, че „прогресът“, ако се взрем в него, изобщо не е прогрес, на нежеланието да се наруши установеният ред на нещата, колкото и полезни да изглеждат нарушенията. Промените обаче настъпват и обикновено си спечелват достатъчно ентусиазирани привърженици. Конфликтът между старото и съвременното очевидно е важен и няма да се избавим от него, защото е израз на естественото напрежение между структурата и еволюцията, което вероятно има биологични корени; можем да приемем, че е отлика на живота като такъв.

* * *

Обещанието за всеобщо избавление, надеждата за добър апокалипсис, който ще върне на човека неговата невинност, противоречи както на разума, така и на нашето право да живеем като отделни личности.

* * *

Дадените ни от природата сили не могат да намерят надеждно укритие от злото; всичко, което можем да направим, е да упражняваме изкуството за уравновесяване на противоположни опасности.

* * *

В политическия живот не се прави ясна разлика между война и мир, между суверенитет и робство, между нахлуване и освобождаване, между равенство и деспотизъм; вече не съществува осезаема разлика между палача и жертвата, между мъжа и жената, между поколенията, между престъплението и героизма, между законността и произволното насилие, между победата и поражението, между левицата и десницата, между разума и лудостта, между лекаря и пациента, между учителя и ученика, между изкуството и палячовщината, между науката и невежеството. От свят, в който всички тези думи означаваха и идентифицираха определен обект, и качества с недвусмислено ясни положения, обособени в противоположни двойки, преминахме в друг свят, където противостоенето и най-важните класификации престанаха да действат.

* * *

Да бъдеш напълно свободен по отношение на смисъла, да бъдеш свободен от всякакво влияние на традицията е да се поставиш във вакуум, следователно да се взривиш. Защото смисълът идва единствено от сакрума и никое емпирическо изследване не може да го създаде. Утопията за абсолютната самостоятелност на човека и надеждата за безкрайно усъвършенстване са може би най-ефикасните средства за самоубийство, които човешката култура е измислила. Да се отрича сакралното означава да се отричат пределите на човека, на злото, защото сакрумът се различава чрез греха, несъвършенството, злото и защото злото на свой ред се идентифицира единствено чрез сакрума.

* * *

… знанието е един от аспектите на екзистенциалното безпокойство, което не подминава никого от нас и затова истинското разбиране, което надхвърля филологическото и историческото тълкуване, се появява едва тогава, когато читателят иска да погледне в лицето на собственото си съществуване. Затова не е възможно окончателно разбиране; ние съществуваме единствено hic et nunc и само така можем да разберем каквото и да е.

* * *

Мястото на развенчаните митове най-често заема не просветената рационалност, а нейните ужасяващи светски карикатури и заместители.

* * *

Какво става в Министерството на истината, където Оруеловият герой работи през 1984? Там се унищожават следите на миналото, отпечатват се нови, „съвременни“ издания на старите вестници и книги; знае се, че коригираният вариант скоро ще бъде изместен от друг, отново поправен. Целта е хората да забравят всичко – факти, думи, мъртви приятели, имена на места.

* * *

Докато съществува тоталитарна тенденция, подхранвана от облечените в сила интереси на една привилегирована група, има твърде малка надежда, че линията, разделяща деспотизма от демокрацията, може да бъде пресечена неусетно.

* * *

Злото може да овладее всяка идеология, дори най-добре замислената и да я превърне в свой инструмент.

* * *

Тоталитаризмът представлява възможно решение за едно общество в състояние на дълбока криза, общество, потънало в отчаяние. Никаква теория, базираща се на статистиката, не е в състояние да установи в какъв момент дадено общество избира именно това решение.

* * *

… последователният национализъм и шовинизъм имат огромен тоталитарен потенциал. От момента, когато националните ценности биват обявени за най-висши, правата на личността вече не могат да бъдат защитавани, ако влизат противоречие – или когато само възниква впечатлението, че макар и малко противоречат – с идеала за силния народ, а лъжата и репресиите в този идеал нямат никакви граници.

* * *

Философията не може да открие нито една всемирно допустима истина.

* * *

Културната роля на философията не е да доставя истината, а да сътворява духа на истината, което означава: никога да не се допуска любознателната енергия на ума да заспива, никога да не секва интересът към проверката на очевидното и окончателното, непрестанно да се предизвикват привидно ненакърнените източници на здравия разум, винаги да подозираме, че нещата могат да имат „друга страна“ и никога да не забравяме, че има въпроси, които са отвъд установения хоризонт на науката и имат жизнено значение за оцеляването на човечеството.

* * *

Как да намерим ред в хаоса, провидение в абсурда, вечност във времето, закони във фактите, Бог в света, света в езика – всички тези въпроси опират до търсенето на смисъла, те предполагат, че когато им правим дисекция, ние ще използваме инструментите на разума или на неговото поражение.

* * *

… двата начина на мислене – скептичното и утопичното – ще просъществуват отделно, в неизбежен конфликт. Ние се нуждаем от нестабилното им съжителство, защото са необходими за нашето оцеляване. Победата на утопичните мечти може да ни доведе до тоталитарен кошмар и до пълен крах на цивилизацията, докато неоспорваното надмощие на скептичния дух ще ни обрече на безнадеждна стагнация, на неподвижност, на която е нужен един съвсем малък инцидент, за да се превърне в катастрофален хаос. В края на краищата ние трябва да живеем между две неотстъпчиви противоречивости, всяка от които има свое културно оправдание.

„Политиката и дяволът“, Лешек Колаковски, превод Благовеста Лингорска, Климент Тренков, Силвия Борисова, Константин Савов, Милена Милева, Валентина Бояджиева, Катя Митова, Красимира Абаджиева, Ирма Димитрова, издателство „Панорама“, 1994 г.

Лешек Колаковски (1927–2009 ) e полски философ. От 1970 г. живее във Великобритания и преподава в Оксфордския университет. Чете лекции и в университети в САЩ и Канада. На български са преведени книгите му „Политиката и дяволът“, „Метафизичният ужас“, „Религията или ако няма Бог“, „Основни направления на марксизма“, „Моите правилни възгледи за всичко“.

На главната страница Юзеф Шайна, Забравени, 2003 г.