Цялостната обстановка на премълчаване, скатаване и лицемерно омаловажаване на катастрофата в Чернобил логично не допуска по времето на късния социализъм да се снимат филми, които пряко да показват или коментират последствията от нея. Нали катастрофа официално няма, само незначителна и далечна авария, която не засяга българския народ, а е плод на чуждестранната пропаганда (?!) Но документалното кино през 80-те е относително непокорно – в сравнение с новините на БТА и по телевизията (тогава държавна и единствена) там има по-голяма свобода, по-нисък контрол и цензура. Професионална среда е по-отворена, смела и колегиална, което оставя пространство за антиконформистки артистични практики.
Така се появява косвена реакция на шока от аварията – филми за екологични катастрофи в България, но не абстрактни, а свързани с идеологически чадър над информацията за тях. Това са „За служебно ползване“, реж. Атанас Киряков (1987), чиято тема е замърсяването на въздуха и водата, и „Дишай“, реж. Юри Жиров (1988) за обгазяването с хлор на град Русе. Те се превръщат в пример за оказване на съпротива на официалната власт чрез кино. Тук може да се добави и по-ранният филм на Атанас Киряков „Да спасим въздуха“ (1977), който е за замърсяването на въздуха в София.
Атанас Киряков споделя за филмите си в интервюта след промените: „Всъщност започнах да правя научнопопулярен филм през 1977 г. колко е добър въздухът в България. Тръгвайки на снимки, видях, че това е пълна лъжа и измама, затова започнах да правя съвсем различен филм. Открих неща, за които ме обвиняваха после, че издавам държавна тайна. Но колегите от Студията „Време“ дадоха филма на фестивала в Пловдив, където получи най-голямата награда – Златен ритон за документален филм. Там го видяха малко хора и после 17 години никой нямаше право да го гледа. Подобна е историята и със „За служебно ползване“. Пак получих Златен ритон за филм, заради който ме заплашваха със затвор. Беше през 1987–1988 г. Една журналистка ми разказа как в Народното събрание са внесени тайни данни за състоянието на въздуха в България. Закриват заседанието и шефът на екокомисията нарежда на квесторите да изземат всички документи, раздадени на депутатите. Оттам започнах, казаха се много неща: че има първи случаи на паркинсон у деца от феромангановото производство на Кремиковци. В Златица и Пирдоп щяхме да се задушим заради техния завод. Наоколо нямаше никакви насекоми. Показах трупове на овце. А на финала вървят сиви хора, носят торби и звучи песен на Висоцки за лъжата… Успехът беше голям. Но слава богу, не ме арестуваха“.
Най-известен заради широкия си обществен отзвук е „Дишай“, реж. Юри Жиров, продукция на студия „Екран“ към БНТ. Той документира протестите на русенци през 80-те години срещу обгазяването от завод „Верахим“ в съседния румънски град Гюргево. Филмът е заснет полулегално и е показан само веднъж – на 8 март 1988 г. в Дома на киното. Реакциите не закъсняват – той е категорично забранен, а самият Жиров изпада в немилост. Но „Дишай“ успява дори с една прожекция да разтърси обществото и да доведе до създаването на Обществен комитет за екологична защита на Русе.
На сайта на БНФ днес за „Дишай“ се коментира: „За първи път от десетилетия обществото се изправя открито срещу партийните функционери, опитващи се по обичайния казионен начин да отхвърлят своята държавническа отговорност. Филмът се превръща в един от символите на промените, които ще настъпят в България през 1989 г., и става повод за поредица от срещи на неформални организации. Инкриминиран от официалните власти“.
Самият Юри Жиров споделя, че филмът му е създал доста проблеми, но някак тайно и покрито. До 1989 г. не му дават работа, а се води на заплата.
„Дишай“ не само документира събитията, но и показва лицата на тези, които се изправят срещу несправедливостта – жени от Русе: Цонка Букурова, Тодорка Бобева, Вяра Георгиева, Стефка Монова, Евгения Желева и Албена Велкова. Протестиращите не се колебаят да освиркат и да апострофират дори члена на Политбюро на ЦК на БКП Гриша Филипов, когато управниците излизат при гражданите. „Дeмонтаж!“ и „Децата не могат да чакат!“ са ударните скандирания в кадър.
След 1989 г. филмът има десетина прожекции пред камерна публика и няколко „дълбоко засекретени“ излъчвания по Националната телевизия[1]. Години са нужни този почти апокрифен филм да стане достъпен за масовия зрител и днес той е на свободен достъп в YouTube.
В метафоричен план образът на въздуха след аварията в Чернобил непрекъснато тревожи зрителите – неговата невидимост всява подмолно безпокойство от непозната, но страшна заплаха. Тези филми са колкото заявка за пораждащия се интерес към екологията в зрителските нагласи, толкова и резултат от осъзнаването след Чернобил на тежестта от последствията при евентуална катастрофа, когато не се взимат мерки от държавата.
По-особен е случаят с „Черна хроника“, сц. Димитър Дерелиев, реж. Елдора Трайкова, оп. Емил Топузов, производство на Студия за документални и научнопопулярни филми „Време“. Идеята за него се появява през 1988 г. (паралелно с „Дишай“), неговото снимане започва през 1989 (преди 10 ноември същата година), а на екран филмът се появява през 1990 г.
В анотацията му пише: „Безкомпромисна хроника на дните след ядрената авария в Чернобил. Ръководителите на държавата гледат от екрана и лъжат нагло и безцеремонно, без страх и свян собствения си народ, от когото е скрита ужасната истина за последиците“. Дерелиев и Трайкова разказват за създаването му: „Не искахме да правим филм на ужасите. Не искахме да подлагаме нервите на хората на изпитание, още повече като разбрахме, че е имало медицински сестри и акушерки да напускат работа, травматизирани психически от генетичните увреждания, наблюдавани при някои новородени. Във всички наши филми сме изправени пред едно невероятно разминаване между думите и делата в нашата държава. „Черна хроника“ сякаш логически завършва тази тема. Ако има някаква ярост, то е, защото тук става въпрос за правото да живееш, за посегателството върху това основно право на всеки от нас. Чернобил просто оголи една невероятна аморалност, аморалността на една власт в отношението ѝ към обикновения човек. „Черна хроника“ не разчита да изненада зрителя на информационно ниво. Научните консултанти настояваха за повече подробности, но филмът потърси своя пътечка в джунглата от информация, разчитайки на емоционалното въздействие. Вероятно е първият научнопопулярен филм, който подробно съобщава „бекерелите на цинизма“. Той имаше голяма подкрепа от хората от „Екогласност“. Интервюирани във филма бяха детската лекарка Мария Милева и известните учени Илия Белоконски, Цветан Бончев, Венелин Маринов, Валентин Босевски, Иван Узунов. Дразнеше ни, че в немалко от материалите търсенето на вината спираше най-много до проф. Шиндаров или до Григор Стоичков, като се забравяше, че в една държава като нашата подобни проблеми се разглеждат на най-високото възможно ниво. И ако сега сме гневни, ние имаме правото на това, правото на жертвите“.[2]
Според заснетото като съпоставка между интервютата с учените и архивните официални изказвания на номенклатурата излиза, че покриването на истината е извършено умишлено, че много добре се е знаело какво е замърсяването и какво се предприема в такива случаи, но всичко е заметено под килима. А наглостта да взимаш мерки за себе си, а да си така абсолютно равнодушен какво се случва с тези, които всъщност представляваш във властта, е отвъд всякакви граници.
Любопитно е какво се случва при демократизацията на България и съответно на киното. Обществената телевизия отразява процеса срещу Любомир Шиндаров и Григор Стоичков (1991–1994), а медиите – печатни, електронни, дигитални и социални – традиционно споменават аварията около всяка годишнина от катастрофата през април. Но в киното Чернобил остава не особено популярна тема през годините (в очакване сме на премиерата на „Хроники за неудобната истина. България след Чернобилската авария“, 2025, сц. Атанас Кръстанов, реж. Калоян Николов). Старите филми като цяло са непознати и непопулярни (с изключение на „Дишай“) и това се отнася до всички, които изразяват антиконформистката позиция и гражданското мислене на авторите от времето на социализма. „Черна хроника“ например през 1990 г. е „случайно“ излъчена по БНТ, защото минава по линия и с настояването на движение „Екогласност“. По-късно е показвана по повод премиерата у нас на книгата на Светлана Алексиевич „Чернобилска молитва“ и на инцидентни прожекции като тази на 22 април 1995 г. за Деня на Земята. Дори да пропускам някоя киноизява, традиционният път обикновено се свежда до представяне на Фестивала за българско документално и анимационно кино „Златен ритон“ в Пловдив, еднократна прожекция в Дома на киното, излъчване (веднъж до два пъти) само по БНТ, и то в неудобни часове и спорадични изяви по конкретен повод. Филми за хиляди левове, със социална значимост, историческа стойност и художествени качества са де факто „замразени“ (термин за спираните филми през социализма) пак от безхаберие и морално равнодушие и трудно стигат до потенциалния си зрител, да не говорим за широката публика.
Текстът е част от изнесен доклад на международната конференция „Радиоактивният разпад на Желязната завеса: Преосмисляне на Чернобилската катастрофа в сравнителна перспектива“, 17–18 април 2026 г., НБУ.
[1] Подробности за създаването му можете да прочетете на https://www.spomen.bg/article/7604173
[2] „Бекерелите на цинизма“, интервю с Елдора Трайкова и Димитър Дерелиев, в. „Култура“, 6 юли 1990 г.
