0
4867

Нека разказва

„Нека говорят“

Стивън Содърбърг е известен с професионализма си, умението да води увлекателен разказ и интереса към документалните сюжети. А да, и експериментите. След като се завърна в киното през 2017 г. с чудесния „Късметът на Логан“, американският режисьор се отдаде на присъщия си работохолизъм и страстта към нововъведенията, заснемайки за 10 дни хорър драмата Unsane (2018) … със своя iPhone. Упражнението се повтаря година по-късно – спортната драма High Flying Bird е заснета за три седмици с помощта на същата „камера“. През 2019 г. с посредничеството на Netflix на екран излиза и „Пералнята“  – не най-успешният филм на Содърбърг, но идеален пример за събиране в едно на нишките на разностранните му интереси.

От една страна, имаме документалния роман на Джек Бърнстейн, базиран на разследванията около аферата с офшорните фирми Panama Papers от 2016 г., чиято взаимовръзка с реалността е подсилена от личната драма на съвсем обикновената г-жа Елън Мартин, която става косвена жертва на финансова измама. От друга страна, виждаме неизменния разказвачески талант на Содърбърг, който създава няколко подсюжета тип „лирични отклонения“ и затъвайки в тяхната увлекателност, зрителят забравя коя е основната фабула (е, нейната хаотичност също съдейства в тази посока); в съчетание с общественозначими теми и чувството за хумор, което режисьорът неизменно демонстрира при всеки удобен случай, лавиращо от философска ирония до откровен сарказъм. И всичко това гарнирано със звездно актьорско присъствие – Гари Олдман, Антонио Бандерас и… Мерил Стрийп, с първа роля във филм на Стивън Содърбърг. Съвместното сътрудничество явно толкова им допада, че веднага след „Пералнята“ двамата се впускат в снимките на „Нека говорят“.

Най-новият филм на Содърбърг е заснет за 13 дни на презокеанския лайнер Queen Mary 2, не с iPhone, а за HBO. Още в началото долавяме характерни елементи на авторския почерк, онзи на независимия режисьор, работещ по нискобюджетен проект: от документалното въвеждане в разказа, което напомня на интервю, през камерата от рамо, до фрагментарния монтаж. Да, това е едно от възможните лица на Стивън Содърбърг, но с напредването на екранното време „Нека говорят“ започва да ни обърква – сюжетно и формално.

„Нека говорят“

Известната американска писателка Алис Хюз, носител на наградата Пулицър, пътува за Великобритания по море, за да получи друга важна литературна награда. На борда на кораба тя е взела племенника си Тайлър и е поканила две приятелки от своята младост, с които не се е виждала през последните 30-години, а литературната ѝ агентка се е промъкнала тайно, за да разбере върху какво точно работи Алис в момента. По време на пътуването Тайлър и възрастните дами се събират само на вечеря, защото през деня писателката се опитва да работи. За двуседмичния престой на борда научаваме доста за четиримата спътници, за отношенията им и това, което не знаят един за друг…

„Нека говорят“ е привидно лековат филм, който засяга доста сериозни теми. Сред творбите на Содърбърг след „Секс, лъжи и видео“ рядко откриваме камерни истории, съсредоточени върху вътрешния свят на персонажите и чисто човешките им взаимоотношения, без мащабни послания и социалноангажиран контекст, но тази е точно такава, пълна противоположност на „Пералнята“, дори в моментите, когато напомня за документален репортаж. И разликата е най-вече в неочакваното усещане за пълна импровизация (много от разговорите между героите наистина са импровизирани само по зададена тема) и още по-неочакваното отсъствие на хумор в разгръщането на сюжета.

Формално погледнато „Нека говорят“ прилича на комедия от недоразумения, но това е привидно. И тази привидност в един момент се превръща във водещата нишка на фабулата – от откритието, че в жанрово отношение филмът не е точно това, което заявява в началото, до многото „загадки“, които така и остават неразкрити в хода на разказа, отчетени като незначителни или просто превърнати в претекст за взаимодействието на персонажите. А например как успехът променя приятелството или защо очакването се превръща в съмнение са въпроси, на които всеки зрител би могъл да си отговори сам.

„Нека говорят“

В хода на действието към автентичните преживявания се наслагват много малки истории (като „лиричните отклонения“ от „Пералнята“), които придават постановъчна увлекателност на филма, без да отнемат от непосредствеността му. Но в своята делнична естественост (или превзетост), далеч от предвидимостта на традиционните холивудски стереотипи, образите доминират над фабулата до самия край, като превръщат и най-семплите разговори в любопитна игра на отгатване, надминаваща изобретателността на интригата – случайно заформена или умело премислена. Единствено финалът, някак претупан и „обяснителен“, нарушава общия поток на живота, „какъвто се случва от само себе си“. А Мерил Стрийп, Даян Уийст и особено непреклонната в огорчението и жаждата за „мъст“ Робърта на Кандис Бъргън превръщат „Нека говорят“ в истинско актьорско откровение – ново предизвикателство от филмовата лаборатория на Стивън Содърбърг.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияТрябва да се намери отговорът
Следваща статияГлас срещу злото