Книгата на изд. „Ентусиаст и фондация „Културни перспективи“ ще бъде представена с музикален пърформанс на 1 юни от 17 часа в Софийската градска художествена галерия.
„Непознатото дете“ от Е.Т.А. Хофман излиза за първи път в музикален формат като част от поредицата „Музика в книга“. Вдъхновена от Е.Т.А. Хофман и неговите разкази, оперната певица Ина Кънчева отново избира концепцията „Музика в книга“. Затова към книгата е приложено съдържание за слушане – адаптиран от Александър Секулов текст в интерпретацията на Самуел Финци, и три музикални сцени, базирани на оригиналната композиция на Е.Т.А. Хофман – Квинтет за арфа в до минор. Музикалната картина се представя чрез създаването на звукова среда – микс от буфосинхрон, бийтбокс, традиционни и необичайни инструменти. Тя се вплита в сюжета и свързва Хофмановите персонажи във фантастичен свят с няколко измерения.
„Непознатото дете“ е поетичен поглед върху идеите за свободата на фантазията, за материалното и нематериалното, за това да имаш или да бъдеш, за крайността на човека и вечността на природата.
Следващата крачка от проекта ще бъде през декември тази година, за тогава е предвидена премиерата на театрално-куклено представление под режисурата на Диана Добрева.
Преводът на текста е на проф. Борис Парашкевов, илюстрациите са на Катина Пеева, дизайнер е Свобода Цекова, а мултимедийното съдържание включва интерпретация на Самуел Финци и музикално съдържание, продуцирано от Ина Кънчева. Участват: Кирил Георгиев (китара), Ина Кънчева (соло сопрано), Йордан Димитров (цигулка), Смиляна Лозанова (цигулка), Кирил Христов (виола), Димитър Тенчев (виолончело), Димана Тодорова (беквокали), Александър Костов (беквокали), Симеон Едуард (беквокали), Георги Стрезов (беквокали). Саунд дизайнът е на Любомир Гошев.
Немският писател Е.Т.A. Хофман (1776–1822), който твори в епохата на Романтизма, през последните десетилетия е незаслужено забравен. По професия бил юрист, но се изявявал като писател, композитор и музикален критик, художник и карикатурист. Творбите му се тълкуват като реакция срещу Просвещението, свело действителността до научно доказуемото и наложило рестриктивни методи в педагогиката. В новелите на Хофман фантастичните елементи се преплитат с реалистични, гротескното, хаотичното, демоничното – със стремежа към ред и справедливост. Сред известните творби на писaтеля са: „Пясъчният човек“, „Царската годеница“, „Принцеса Брамбила“, „Златната делва“, „Житейските възгледи на котарака Мур“, „Малкият Цахес, наречен Цинобър“, „Еликсирите на дявола“. По произведенията на Е.Т.A. Хофман Чайковски създава балета си „Лешникотрошачката“, а Роберт Шуман – „Крайслериана“. Рихард Вагнер композира операта „Летящият холандец“ по текст на Хофман.
Новото издание се осъществява с помощта на фондация „Културни перспективи“ и издателство „Ентусиаст“ с подкрепата на фондация „Комунитас“.
Публикуваме кратък откъс от книгата.
Непознатото дете
I. Господин Фон Бракел от Бракелхайм
Имаше едно време един благородник на име Тадеус фон Бракел. Той живееше в селцето Бракелхайм, което бе наследил от починалия си баща, стария господин Фон Бракел, и по тази причина бе негов собственик. Четиримата селяни, които освен него живееха в селцето, го наричаха „милостивия господар“, макар и той като тях да ходеше с простичко сресана коса и само в неделен ден, когато с жена си и двете си дечица, именувани Феликс и Кристина, потегляше за съседното голямо село да се черкуват, наместо грубото си сетре, което носеше обикновено, обличаше изискано зелено сако и червена жилетка със златни ширити, която му стоеше много добре. Запиташе ли някой четиримата селяни как се стига до господин Фон Бракел, те винаги отговаряха:
– Все направо през селото по хълма нагоре, където са брезите, там се намира замъкът на милостивия господар!
Всеки знае, че един замък трябва да е голяма, висока постройка с много прозорци и врати, пък и с кули и лъскави ветропоказатели, но на хълма с брезите нямаше нищо подобно: там стоеше само една ниска къщурка с няколко малки прозореца, която едва ли можеше да бъде съзряна, преди да си застанал точно пред нея. Но ако човек ненадейно се изправи пред високата порта на някой голям замък и облъхнат от струящия от вътрешността му леденостуден въздух, и оглеждан от мъртвешките очи на странните каменни изображения, облегнати като страховити стражи о зида, изгуби всяко желание да влезе в него и предпочете да му обърне гръб, то пред къщурката на господин Тадеус фон Бракел съвсем не беше така. И ако още в горичката красивите стройни брези помахваха приветливо с разлистилите се свои протегнати като за поздрав ръце и ако те с радостно шумолене и трептене нашепваха: „Добре дошъл, добре дошъл сред нас!“, то пред самата къщурка като че ли нежни гласове призоваваха от светналите като огледала прозорци и навред от тъмната шума на дебелата лозница, която покриваше стените до покрива, сладкогласно: „Заповядай, влез, драги морни страннико, тук е толкова хубаво и уютно!“. Това потвърждаваха и весело цвъртящите лястовици, долитащи до гнездата си и отново отлитащи, а от комина старият достолепен щъркел поглеждаше сериозно и умно надолу и сякаш казваше: „Вече не една година живея тук през лятото и по-добро място за отсядане няма на земята.
Ако можех да надвия вроденото ми желание да пътувам и ако през зимата тук не беше толкова студено, а дървата толкова скъпи, никога нямаше да помръдна оттук“. Така привлекателен и приятен, макар и не съвсем замък, бе домът на господин Фон Бракел…
II. Височайшето посещение
Една заран госпожа Фон Бракел стана много рано и опече сладкиш, за който употреби много повече бадеми и стафиди, отколкото дори за великденския козунак, поради което той стана много по-хубав от него. В същото време господин Фон Бракел изтупа и изчетка зеленото си сако и червената жилетка, а Феликс и Кристина бяха пременени с най-хубавите дрешки, които имаха.
– Днес – рече сетне господин Фон Бракел на децата – не бива да търчите из горичката, както друг път, а ще трябва да си седите мирно вкъщи, за да изглеждате чисти и хубави, когато пристигне милостивият господин чичо.
Слънцето бе изплувало ясно и приветливо от мъглата и блестеше като злато през прозорците, утринният вятър прошумоляваше в горичката, чинки, щиглеци и славеи ликуваха едни през други и изчуруликваха най-веселите си трели.
Кристина седеше кротко и замислено до масата и ту оправяше червените джувки на рокличката си, ту се опитваше усърдно да продължи да плете, което днес никак не є се удаваше. Феликс, комуто татко му бе пъхнал в ръцете красива книжка с картинки, поглеждаше над тях към прелестната брезова горичка, където иначе всяка сутрин подскачаше по няколко часа на воля. „Ех, колко хубаво е навън!“ – въздишаше той наум, но накрая, когато голямото дворно куче Султан с джафкане и ръмжене заподскача пред прозореца, затича се към горичката, пак се обърна и наново заръмжа и залая, сякаш искаше да подвикне на Феликс: „Няма ли да дойдеш в горичката? Какво правиш в душната стая?“, търпението на Феликс се изчерпа и той извика на майка си:
– Ах, мила майко, позволи ми да изляза малко навън! Госпожа Бракел обаче отвърна:
– Не, не. Стой си кротко в стаята. Знам аз какво ще стане: тръгнеш ли навън, Кристина ще те последва и тогава хоп, през храсти и трънаци по дървесата! Сетне ще ми се върнете запотени и измърсени и чичото ще каже: „Какви са тези грозни селянчета, Бракелови не бива да имат такъв вид – нито големите, нито малките!“.
Феликс нетърпеливо захлопна книжката с картинките и със сълзи на очи рече плахо:
– Като говори за грозни селянчета, милостивият господин чичо не е виждал Петер на Фолрадови или Анелиза на Хенчелови, или което и да е от децата в селото, защото не знам кои деца могат да бъдат по-хубави от тях.
– Да – извика Кристина, сякаш внезапно пробудила се от сън, – а не е ли и Грета на Шулцови хубаво дете, макар че съвсем няма толкова красиви червени джувки като моите?
– Не говорете глупости! – извика майка им почти разсърдено. – Вие не разбирате какво има предвид милостивият чичо.
Всички останали доводи за това колко чудесно е тъкмо днес в горичката не помогнаха ни най-малко, Феликс и Кристина трябваше да си седят в стаята, което беше още по-мъчително поради това, че оставеният на масата сладкиш за госта разнасяше най-ароматни ухания, а не биваше да бъде нарязан, преди чичото да е дошъл.
– Ах, дано по-скоро да дойде, дано най-после да дойде! – викаха децата, като едва не се разплакваха от нетърпение.
Най-сетне се дочу силен конски тропот и пред къщичката спря каляска, която беше така излъскана и имаше такава богата златна украса, че децата направо се слисаха, защото подобно нещо не бяха виждали. Покрай ръцете на кочияша, който бе отворил вратичката на каляската, един висок, мършав мъж се плъзна в ръцете на господин Фон Бракел, до чиито бузи два пъти долепи нежно своите и тихо прошепна:
– Bonjour, драги ми братовчеде, и без каквито и да било церемонии, моля.
В същото време кочияшът бе помогнал на една дребна дебела дама с доста зачервени бузи и две деца, момченце и момиченце, да стъпят от каляската на земята, което вършеше много ловко, така че всеки заставаше здраво на крака. След като всичките бяха слезли, Феликс и Кристина пристъпиха напред, както им бяха дали наставление мама и татко, всеки от тях улови едната ръка на високия мършав мъж и целувайки я, каза:
– Добре сте ни дошли, скъпи милостиви господин чичо!
Сетне сториха същото с ръцете на дребната дебела дама, казвайки:
– Добре сте ни дошли, скъпа милостива госпожо лельо!
Подир това пристъпиха към децата, ала спряха съвсем стъписани, тъй като досега не бяха виждали такива деца. Момченцето носеше дълъг голф, палтенце от яркочервен плат, обшито отвсякъде със златни шнурове и ширити, и малка лъскава сабя на бедрото, на главата си пък имаше чудновата червена шапка с бяло перо, изпод която то поглеждаше глуповато и плахо с мътните си сънливи очи на синкаво-жълтото личице. Рокличката на момиченцето беше бяла като на Кристина, само че окичена със страшно много панделки и дантелки, косата ѝ също беше сплетена най-необичайно на плитки – остри и завити нагоре, а на върха им искреше лъскава коронка. Кристина събра кураж и посегна да улови ръката на малката, тя обаче бързо отдръпна своята и така смръщи лице, готова да заплаче, че Кристина направо се сепна и се отказа. Феликс пък пожела да погледне по-отблизо красивата сабя и протегна ръка към нея, но момченцето закрещя:
– Сабята ми, сабята ми, иска да ми вземе сабята! – побягна към мършавия мъж и се скри зад него.
Лицето на Феликс се зачерви и той ядосано рече:
– Съвсем не искам да ти взема сабята… глупаво хлапе! Последните думи измърмори само през зъби, ала господин Фон Бракел явно чу всичко и сякаш много се смути, защото уж заоправя копчетата на жилетката си и извика:
– Не така, Феликс! Дебелата дама каза:
– Аделгунда, Херман, децата няма да ви сторят нищо, не се дръжте така глупаво!
А мършавият мъж промълви:
– Е, те ще се опознаят.
Хвана госпожа Фон Бракел под ръка и я поведе към къщата, последван от господин Фон Бракел с дебелата дама, за чийто шлейф се бяха уловили Аделгунда и Херман. Най-отзад вървяха Кристина и Феликс.
– Сега ще разрежат сладкиша – прошепна Феликс в ухото на сестричката си.
– Да, вярно – отвърна тя радостно.
– После веднага ще изтърчим в горичката – продължи Феликс.
– И няма да се занимаваме с чуждите глупачета – добави Кристина.
С един скок двамата се озоваха в стаята. Аделгунда и Херман не биваше да ядат сладкиш, понеже – както казаха родителите им – не им понасял, и вместо него получиха по сухар, който кочияшът извади от една кутия. Феликс и Кристина отхапваха усърдно от големите парчета сладкиш, които добрата им майка подаде на всеки, и бяха много доволни.