Преди концерта „Игра“ на 14 ноември от програмата на фестивала КУЛТУРАМА в музея Мирослава Кацарова разговаря с маестро Антони Дончев за общата им любима музика – джаза, както и за това, което наричаме импровизационна музика
По всеобщо мнение Антони Дончев и Христо Йоцов са неформалните лидери на съвременната българска джаз сцена и няма как да не е така, защото още през 80-те, когато започват да работят в тази област, създават вече легендарната днес формация „Акустична версия“. Те започват пътя си с една голяма награда, за която също ще стане дума.
Антони Дончев е лидер и диригент на Бигбенда на БНР от 2010 г., време в което той радикално променя концепцията и звучността на бигбендовата музика в България и я свързва със световната, като заедно с това осъществява множество колаборации, някои от тях ще останат незабравими, като тази с Джо Ловано, Кърт Елинг, Давид Линкс и др.
Един от най-вълнуващите моменти в битието на Антони Дончев като артист и като присъствие на сцената е неговата работа в театъра. От години той е автор на театрална музика, неведнъж е композирал за спектаклите на Теди Москов, както и за други постановки. Често може да го видите и на живо на сцената, където той импровизира в спектакъла. Напоследък участва в много успешния формат „Поетите Live“. Изобщо, историята на Антони Дончев е много богата и плътна, но пък колко интересно би било да разберем какви са неговите разсъждения за това, което се случва в джаза днес.
Нека първо ви върна в 80-те години, когато печелите голяма награда с Христо Йоцов в Леверкузен. Наградата на Европейската джаз федерация ви се присъжда като на най-добри млади джаз артисти в Европа. Нещо особено важно в контекста на онези времена, когато джазът беше съвсем тенденциозно отстраняван от културния живот в България. Как се случи всичко това, как попаднахте съвсем млади във фокуса на това събитие?
Честно казано, това беше някакво чудо! И понякога ми се струва, че не се е случило, но е факт. Свързано е с нашето приятелство с Христо Йоцов – и музикантско, не само на хора, които обичат да се събират вечер. Христо Йоцов е професор. Трябва да се казват тези неща, защото са важни. Защото в скоби – има професори и професори…
Още от Музикалното училище сме заедно и сме правили какви ли не опити да музицираме заедно. В началото на 80-те години създадохме един квартет, който Владо Гаджев кръсти „ДиДиАн Хикс“. По първите букви на имената ни. Малко по-късно, през 1982 г., започнахме вече да свирим със Симеон Щерев. През 1983 г. създадохме новия квартет „Фокус“. Тогава в Полския културно-информационен център имаше списания на Международната джаз федерация, които се казват „Джаз форум“. И ние си ги купувахме редовно, защото те бяха извор на информация за нас. Иначе беше трудно. Който е живял през онези години, помни.
Спомням си колко бяхме привлечени от това, какво се случва зад желязната завеса. Тогава бях гимназистка и много добре ви помня като „Акустична версия“ на Пловдивските джаз срещи.
Да, бяхме редовни на джаз срещите в Младежкия дом.
Беше велико време, въпреки забраните, въпреки обстоятелствата, при които джазът не се чувстваше много у дома си в България. Но пък пробиваха талантът и духът на хора като вас и като други пловдивски знаменитости –„Бели, зелени, червени“, Огнян Видев и т.н. С вас сме говорили многократно за това, че съвременният джаз вече не е джазът от ХХ век. Има ли джаз днес? Какви са вашите разсъждения относно идеите, че джазът може би вече замира, че няма джаз? Наричат го все по-често импровизационна музика.
Предпочитам да казват, че свиря импровизационна музика, защото джазът е нещо различно. Той е свързан с определена традиция, определен вид музициране. Тъй като ние с Христо и двамата сме самоуки в тази посока и не сме изучавали джаз, може би затова сме се опитали да намерим някакво друго звучене, някакъв друг път, в който да изразим това, което ни вълнува. А не трябва да се забравя и друго, че и двамата с Христо сме с класическо музикално образование. От самото начало до края. Ние не сме учили нищо друго освен класическа музика. И мисля, че това предопредели до голяма степен пътя, по който и досега вървим. И дори мисля, че то е и до голяма степен в основата на наградите, които получихме тогава. Впрочем и журито отбеляза нашия съвсем различен и нестандартен поглед към импровизационната музика. А то и дуото „Акустична версия“ беше нетрадиционно – ударни инструменти и пиано!
Това е много смело! Мисля, че няма такова друго в България. В наши дни се сещам за Мелиана – дуото на Брад Мелдау и Марк Джулиана.
Да, да. Христо свиреше и на вибрафон, което препраща към някои от нашите вдъхновители – Чик Къриа и Гари Бъртън. Невероятни концерти! Аз неотдавна чух записи от онези години на това дуо. Това е висша музика!
Да, музиката се разви заедно с човечеството, променя се еволюционно. Надявам се да е еволюция, а не обратното на това. Сега се сещам за думите на Франк Дзапа от 1975 г., който с неговото чувство за хумор и ирония казва, че „джазът не е мъртъв, той само лекичко започна да понамирисва…“
Да, на вехто, да не кажем на друго. Да, да… (Смее се.)
Но истината е, че оттогава до днес тази музика много се е развила. Поела е в нови посоки и все пак в същината си запазва една много важна категория, както казахте – импровизацията. Хърби Хенкок казва, че за него е неотменимо, че джазът е смелост и чувство за свобода.
Безспорно.
А Уейн Шортър, когото и двамата обичаме много и мислим, че винаги е бил визионер, подчертава, че за него джазът означава „Предизвиквам те…“. За мен винаги Антони Дончев и Христо Йоцов, понеже заговорихме за дуото, сте били точно това. Винаги изненадвате. Защо според вас джазът вече не е в полезрението на поп музиката? Вече не е музика, която забавлява. Била е през 20–30-те, дори 50-те години, когато бигбендовете са били основно с атрактивни певици като солистки, наричани „канарчета“. Свирили са забавна музика, за разлика от бигбенд естетиката, на която вие сте се посветили. На какво според вас се дължи отлив от джаза, от интереса към джаза? Защото това не е просто локална, а световна тенденция.
Според мен това става съвсем естествено с появата на бибопа, защото за музикантите, голяма част от които вече са образовани музикално, развили са своя инструментализъм до невероятна висота и им е тясно да свирят определени модели, на които хората да танцуват. И всъщност това отдръпва джаза от така популярната музика и от музиката, която може да забавлява хората, всичко да е малко по-леко. Не, тук музикантите задълбават страшно много в различни посоки. Опитват се да покажат това, което е вътре в тях.
Само като се сетим за имена като Джон Колтрейн, Майлс Дейвис, те са хора, непрекъснато търсещи. И всъщност за мен това е най-важно. Не можем да стоим на едно място. Всяко повторение на един модел е обречено на гибел. И затова Хърби Хенкок говори за смелост. Защото се изисква смелост да избягаш от модела, който примерно си научил вкъщи и си го повтаряш години наред. Не, ти задължително трябва да избягаш от него! И смятам, че това отличава музикантите, които са творци. Защото има музиканти, които са невероятни, страхотни инструменталисти, но не бих ги нарекъл творци. Те вървят по отъпкани пътеки, независимо че импровизират. Импровизацията не може да бъде никога една и съща. Моделът, който е вътре в тази импровизация, повтаря някакви вече казани неща. На мен това безкрайно не ми е интересно.
В една документална поредица, наречена Jazz, на Кен Бърнс от 2001 г. Бранфорд Марсалис изразява много силно и даже леко скандално мнение, че хората вече не харесват толкова много джаз музиката, защото тя е станала твърде академична и самоцелна. Младите, които излизат от консерваториите, имат желание по-скоро да покажат колко сложна хармония са измислили, колко бързо свирят, колко са виртуозни, дори не се интересуват от публиката. Това до голяма степен убива музиката, убива душата на това, за което говорим. Обикновено публиката идва и очаква да види и чуе нещо, което да съпреживее заедно с артистите. От друга страна, има и друго мнение на Хърби Хенкок, който казва, че според него този отлив от джаза се дължи на факта, че повечето хора вече не се интересуват от музиката, а по-скоро от човека, който стои зад музиката, от знаменитостите и техния блясък. Тоест човекът е загубил тази трансцендентална връзка между музиката и нейното качество.
Аз мисля, че и двете мнения са верни по някакъв начин, защото за публиката става малко сложно да проследи една прекалено голяма идея, навлязла в няколко посоки, които все още са нечути. От друга страна, това тегли музиката напред и ѝ дава нови хоризонти, което за мен е важно. Ти каза преди малко, че младите музиканти искат „да покажат“, и именно това е грешно. Към всяка показност изпитвам невероятно съпротивление. Това за мен е абсолютно самоцелно и няма общо с музика. То има общо с това да видим някой колко бързо може да свири, както имаше преди време някакви реклами кой е най-бързият пианист или китарист на планетата, изсвирил за толкова време толкова много ноти. Музиката не е състезание. Няма как да бъде. Няма как да бъде! Музиката е преживяване.
А от друга страна, Хърби е прав, защото все пак човек в днешно време няма как да не е минал през определена школа, за да свири тази музика. Не е както едно време разправяха, всъщност не знам дали това са митове, или легенди, дали е истина въобще. За кого казваха? За Оскар Питърсън ли? Че не знае нотите? Абе, хора! Може ли да свири така и да не знае нотите? Това просто е абсурдно!
Та в днешно време, след всички тези натрупвания в музиката и достижения в толкова много различни посоки, един музикант е обречен, ако не е минал през определена школа. Въпросът е, че тази школа, освен всичко друго, най-много да му покаже някакви модели, по които той да развие определена тема или да създаде някаква музика. Тоест тя го вкарва в рамки. Поставя му граници. А тези граници са въз основа на натрупванията, които са се случвали през всичките години. Те са се установили като добри модели, звучат добре. Ето това, което чуваме като фон в този момент, това е един модел на такъв груув. И той е установен през годините и си е много хубав. Приятно е да го слушаш. Обаче аз не бих тръгнал да го свиря. Защото това вече е създадено преди много години и са го изсвирили музиканти по много по-добър начин, отколкото аз ще го изсвиря. Затова предпочитам да си намеря нещо, което си е мое.
Точно дотук исках да стигнем, защото аз винаги съм била възхитена от начина, по който вие претворявате добре познатите пиеси. Вие сте склонен към това да играете с музиката. Ясно е, че джазът е форма на игра, ясно е, че импровизационната музика сама по себе си винаги е била свързана с архетипа на Homo Ludens, тъй като ние с вас си общувахме на тази тема и покрай уъркшоповете в Пловдив на носителя на Грами Тейлър Ейгсти, който също имаше подобни на вашите съждения. Но сега ми се иска да поговорим за един конкретен проект, който очакваме за първи път в София, макар че аз два пъти съм го гледала в Пловдив. Това е концерт на Класик импро трио на 14 ноември 2026 г. в Квадрат 500, в рамките на фестивала КУЛТУРАМА в музея. Закриващ концерт, озаглавен „Игра“, свързан и с тазгодишното мото на фестивала – Playground, с двама изключителни и заедно с това много различни австрийски музиканти. Бенямин Шмид, цигуларят, излъчва стабилност, сигурност, академичност даже. Докато Георг Брайншмид е контрабасист, когото оприличих, докато го слушах и гледах, на персонаж от пиеса на Бекет с това бомбе и с това поведение, на ръба на театралното, но същевременно е голям виртуоз. Вие като че ли сте свързващото звено между тях, между джаза и класиката, между писаната и неписаната музика. Изобщо някак успявате да ги съберете в едно. Разкажете ни как се запознахте, как стигнахте до този интересен проект, който свързва класиката и импровизационната музика?
Първият, с когото започнах да свиря, е Георг. И всъщност ние се запознахме по повод на един проект, който беше свързан с музиката на Мусоргски. Казваше се Mussorgsky Discover и включваше една изключителна оперна певица, дълги години солистка на Виенската опера, Елизабет Кулман. Всъщност аз бях поканен за участие в този проект и там се срещнахме с Георг. Той беше контрабасист на проекта, аранжор, композитор. И той много скоро след това ме покани да направим заедно едно трио, което включваше различен трети. Започнахме с един австрийски кларинетист – саксофонист. Минахме през един цигулар, който се казва Марио Форте, невероятен цигулар. След това пак свирихме с един страхотен саксофонист, който се казва Владко Карпаров. Моя идея, аз го предложих на Георг и той като го чу, се изуми. От друга страна, Бени и Георг се познават от много години и свирят заедно. И всъщност Бенямин е за мен един от първите 4–5 най-добри в света класически цигулари. Той свири с всички възможни най-големи оркестри, най-големи диригенти. Професор е в залцбургския Моцартеум. Това, което тясно ни свързва, е, че тримата сме с класическо музикално образование. Никой от нас не е учил джаз. Връзката с Бенямин е през Георг.
Изпитвам много голяма гордост как се случи, всъщност… Преди доста години една вечер, както си стоя вкъщи, звъни телефонът и чувам: „Добър вечер, господин Дончев, моето име е Бенямин Шмид и искам да ви поканя за концерти заедно“. И така започна цялата работа. Ние сме имали много концерти не само в Европа, а и в Азия, в Мексико, в Щатите, в България, слава богу, вече на няколко места сме участвали, но не и в София.
Разбирам, че ще бъде първото представяне в София на това невероятно шоу, не само концерт. Георг е наистина толкова ангажиран не само със свиренето, но и с някакъв вид танц около контрабаса. Това е истинско събитие, което ще се случи на 14 ноември от 19 часа в Квадрат 500, в рамките на КУЛТУРАМА в музея. Ще спрем дотук да говорим, защото тази музика трябва да се чуе, и каним публиката. Но аз неизбежно свързвам името ви и с Румен Тосков-Рупето. Много ми се искаше да кажем няколко думи за него, защото преди години, когато решихме да направим трибют за него и музиката му на сцената на Plovdiv Jazz Fest, единственият, способен на това, според нас, бяхте вие. Получи се невероятен концерт, който се казваше „Виждам птица да лети“… Искам да обърнем малко взора си назад, към времето, когато Рупето беше сред нас. Вярвам, че и сега е сред нас по един друг, невидим начин. Мисля, че е важно да се говори и за Пармака, и за Рупето, да се пази паметта им.
Да, в никакъв случай не трябва да се пропуска всяка възможност да се говори за тези музиканти, защото те бяха страхотни. Боли ме сърцето, да ви кажа.Той беше толкова талантлив. Скъп приятел. Трудно ми е да говоря за това…
Вие често работите с млади музиканти, дори сте понякога техен откривател. Какво се случва с младите джаз музиканти в България? Какво се прави за тях и какво трябва да се прави отвъд академичните пространства в Пловдив, в София, в музикалните училища?
В последните години, слава богу, невероятни хора учат младите музиканти. Ще повторя – Христо Йоцов, не защото ми е близък приятел, а защото е факт, че е отгледал вече толкова много музиканти. Съвсем скоро в Биг Бенда нашият титуляр барабанист трябваше да замине за няколко месеца и аз попитах Христо дали има кой да го замести. И той веднага изпрати едно младо момче, подготвен, невероятен музикант. Христо го е подготвил. Той просто седна сред оркестъра и засвири изключително.
Така че вече има хора, които да могат да дават идеи на младите музиканти и да ги водят по техния път. Да им показват как да намерят своя собствен глас. Мисля, че това е най-важното. Най-важното е всеки музикант да прави своята музика, защото само това е начинът, който може да покаже на младите, че те имат възможност да намерят пътя си. И само това има смисъл. За мен такъв пример беше Милчо Левиев, който освен невероятната музика, която е оставил, навремето даваше надежда на нас, младите тогава, че всъщност има начин да започнем да свирим с всички най-големи световни музиканти, ако вървим по нашия си път. Както и Милчо неотклонно следваше своя.
Вярно ли е, че ако Антони Дончев не бе станал джаз музикант, щеше да изиграе Хамлет в театъра?
А защо не и да го съчетая с джаз. (Смее се.) Да, това е една много смешна история. Говорим за времето малко след средата на 60-те години, когато великият Леон Даниел поставяше „Хамлет“ в Театъра на армията и, разбира се, баща ми беше автор на музиката. Бил съм на няколко годинки. И тъй като ние скоро се бяхме преместили да живеем в София, а аз още не бях тръгнал на училище, много често ме взимаха на репетициите и обикалях из театъра. В един такъв момент се появявам на втори балкон, рязко отварям вратата, а те в това време репетират и отдолу се чува смразяващият глас на чичо Леончо: „Кой ходи там горе?“. Но за мен той беше чичо Леончо… „Хамлет“ всъщност беше постановката, която наистина толкова силно ми е повлияла, че съм казал, че искам да изиграя Хамлет. Трябва да отбележим, че Хамлет тогава беше Наум Шопов.
А с кого си мечтае Антони Дончев да колаборира на една сцена?
О, не са един и двама, списъкът е много дълъг и със сигурност ще пропусна някого. Много съм благодарен, че с Биг Бенда на БНР имам възможността да осъществявам част от мечтите си, защото музикантите, които каним, са от тези, с които винаги съм искал да работя, и слава богу, с някои от тях успяхме да осъществим много хубави проекти.
Аз съм почитателка на Борис Виан и на неговия роман „Пяната на дните“, написан със структура, подобна на джаз пиеса. И всъщност пяната на дните е метафора на всички онези мимолетни събития в нашия живот, които наистина се разтопяват така бързо… Как в този свят, пълен с несигурност, с войни, с пошлост, с воайорство, с подмени на ценности, как Антони Дончев се справя с пяната на дните и с тази реалност?
Не лесно, с много разочарования и опит за преодоляването им, и с вярата – пак ще се върна на това, че ако се опитваме да правим това, което най-добре умеем, това би повлияло по някакъв начин… Защото няма как да се месим в неща, които не разбираме, които вероятно до голяма степен не осъзнаваме. Затова верният път е човек винаги да се опитва да не страни от своята дейност, да открие кое е истина и кое не е истина, да бъде винаги нащрек за това, което му се предлага, и да го подлага на съмнение, а в дейността си да прави това, което най-добре умее.
