Документалният филм „Ний всички сме деца“ (2025, премиера на СФФ) на Светла Цоцоркова и Светослав Овчаров показва живота в едно селско училище и задава основния въпрос: в каква България искаме да живеем
Децата от училището в изолираното странджанско село Равна гора представят пред нас своите мечти и проекти за живота. Местната мултикултурна общност живее в мир, училището дава неочаквано добър пример как всички ние можем наистина да се разберем едни други, да преодоляваме трудности и да постигаме успехи заедно. Дори на места, отдалечени от привилегиите и възможностите на големите градове, и при надвиснала опасност единственото училище да бъде затворено.
Как започна всичко?
Светла Цоцоркова: Аз съм израснала в съседното село. Директорката на училището в Равна гора ни се обади един ден и каза: „Ще ни закриват, нещо не можете ли да направите, да измислите?“. Ние уж отидохме за това, но стана друго. Срещнахме се с децата, срещнахме се с родителите. Разбира се, ние ги харесахме повече, отколкото те нас. Гледаха ни с недоверие в началото.
Казвате, че трудно получавате разрешение от Министерството на образованието да снимате, въпреки съгласието на учители, родители и деца. Снимките продължават 4–5 години, през които екипът ви се превръща в почти незабележимо присъствие.
Светослав Овчаров: И като се разчу, имаше тогава един кмет на Созопол, знаменит… – няма да кажа какъв, – който започна да идва, веднага взе да организира празненства. Ама това го няма във филма. Но от друга страна, за нас беше много показателно, когато той се появяваше, заради начина, по който се отнасяше към всичко, това господарско поведение… Но не закриха училището. Между другото, броят на децата днес е наполовина от тогава, когато ние снимахме. Много самонадеяно ще е да кажем, че заради нас оцеля училището, но поне не го закриха заради нас.
В последните години със законодателни промени някои училища с твърде малко ученици бяха защитени от закриване. Така ОУ „Отец Паисий“ продължава да работи с малоброен екип и смесени класове. При толкова трудности очакваме във филма да чуем основно възрастните, в него обаче говорят децата и опасността от закриването на училището остава като фон. Защо избрахте да дадете думата на децата?
Светослав Овчаров: Децата са утрешните възрастни, нали? Има такава реплика в една пиеса на Иван Радоев: „Младостта има само едно бъдеще – старостта“. Каквито са децата във тоя филм, това е бъдещето, което ни очаква. И така бяхме решили – някакво ограничение трябва да си наложим.
Разказвате през това, което таят децата в себе си – през мечтите им за бъдещето, представите им за щастието…
Светла Цоцоркова: Това се роди при монтажа. Ние 4–5 години ходехме в селото, снимахме и се връщахме. Натрупахме много материал, заснехме много деца и техните семейства. И трябваше да измислим структура и начин, по който материалът да бъде организиран във филма.
Светослав Овчаров: Село Равна гора е образ, който съдържа в себе си начина на живот в България. Хората в селото живеят като че ли накрая на света. Всъщност трябва само да се качите на височината над селото и виждате Бургас, който се намира по права линия сигурно на 15 км. Но това не пречи на тези хора да имат чувството, че живеят в най-затънтеното място на земята. Естествено, че е много по-трудно и много по-сложно да осъществяваш мечтите си на място, което като че ли по подразбиране не ти дава възможност да го правиш. Борбата за оцеляване, борбата за това да стигнеш до училище вече е някакъв подвиг, който тези хора извършват всекидневно. И оттам се появява усещането, че те наистина преодоляват всичко в името на някаква по-голяма цел. Децата в това училище наистина имат цел в живота си. А пък и сега, няколко години по-късно, се вижда, че те са успели да се реализират.
В едно толкова затънтено село да успееш да станеш част от света е много трудно. Не всичко ти е поднесено наготово, както в големия град. Добре е хората да гледат този филм, за да разберат какво означава да живееш в съвременна България. Това е борба.
Тази борба не е показана във филма обаче. Гледната точка е по-скоро към вътрешната им нагласа.
Светослав Овчаров: То това се съдържа в битието им, в начина, по който тези хора общуват един с друг, в начина, по който се отнасят към училището, защото училището е единственият оазис на различното в един свят на грубост, на оцеляване с всички средства. Училището предлага алтернатива. И много ясно си личат децата, които са възпитани в това училище, защото то наистина възпитава децата и това е прекрасно.
В момента тече дебат как българското образование трябва да възпитава децата. Това училище обаче има свой неписан модел и той се проявява в отношенията. Има ли как да го постигнем и извън едно малко селище, в което всички се познават?
Светла Цоцоркова: Аз не мисля, че става дума точно за модел. Става дума за хората, които преподават там. Това, което нас ни плени в училището – там има учители, които съумяват да бъдат достатъчно изобретателни, за да привлекат децата в класните стаи и да ги ограмотят, като измислят различни начини. Дали ще учат таблицата за умножение, или стихотворение на Валери Петров под формата на рап песен, но това увлича децата. Да се преподава в училище със смесени класове и децата да са от три етноса, като някои от тях за първи път проговарят на български в училище, това със сигурност не е лесно.
Светослав Овчаров: Всичко опира до хората. Кои са хората, които се занимават с децата, и дали учителите гледат на учениците като на хора? Ние сме се опитали това да търсим и да се занимаваме с човешкото във всичките му проявления. Ако тези преподаватели и ученици се отнасят едни към други като към хора, които имат своите различия, своите потребности, своите страхове, значи всичко е наред. Хора, които чрез общуването вървят напред, от това се нуждае образованието в страната ни. А пък и като че ли това е, от което се нуждаем всички ние – да разберем другия, който може да е различен от нас, и да го приемем.
В това се състои съвместното живеене. Всичко друго е джунгла. Много лесно този свят, в който живеят нашите персонажи в „Ний всички сме деца“, може да се превърне в джунгла, но не се превръща.
Сега много се обсъжда трябвало ли да има часове по религия в училище, или не. Това според мен са страшни глупости. Да се връщаме във времето, в което се е преподавал „Закон Божий“ в училище, е безсмислена и отживяла работа. Единственият начин, по който можеш да възпиташ някого в добродетели, е чрез личния пример. Ако виждаш пред себе си пример за честност, за откровеност, за отношение към света като към нещо, за което носиш отговорност, и ти ще станеш такъв или ще се стремиш да станеш такъв. Как да се преподава религия в училището в Равна гора, в което 1/3 от децата са турци, 1/3 са роми, другите – българи. Каква религия ще се преподава? По какъв начин ще бъде организирано? Всичко това е кабинетно отношение към образованието. Образованието не е кабинетна работа, образованието е работа конкретна, с определени хора в реалния живот. Всичко останало е теория. Но ако искаш някой да намрази нещо, преподаваш го по този начин в училище и да видим какви добродетели ще възпиташ.
Филмът ви обаче дава надежда, зрителите излизат обнадеждени от салона…
Светла Цоцоркова: Аз мисля, че това, което вълнува зрителите, е, че хората, заснети в него, са искрени. Това кара хората да се усмихват, а някои и да плачат.
Светослав Овчаров: Това са щастливи сълзи – хората, гледайки този филм, си казват: „Виж колко важно нещо е образованието“, а пък и това е наше дълбоко убеждение – че единственото, в което си струва да се инвестира дългосрочно, са образованието и културата, защото само тези ценности са непреходни. Само те остават у човека. Всичко останало, което е свързано с материалното благосъстояние, отминава и е прах, който може да бъде издухан във всеки миг. И тези деца във филма показват колко важно нещо е образованието и как те могат да се превърнат наистина в човеци, които да разбират другия. Не е малко това – то е най важното нещо, което съпътства живота на човек. Да остане човек. Хората в Равна гора представляват модел на българското общество с цялата му пъстрота, с всичките противоречия, с всичките страхове и надежди. И това, което ги обединява, е усещането, че нямат друг изход, освен да живеят заедно. Те се познават, те са равни в училището. И това усещане за равенство пред познанието е важно. Те в началото на своето образование са като напълно бяла дъска. И постепенно придобиват всички отличителни черти на човек, който знае как да се държи сред хора. От това имаме нужда в България – да разбереш, че не си единствен, че има и други.
Светла Цоцоркова: Те порастват по различен начин, но това, което мога да кажа, че от 15-ината деца, които виждаме във филма, днес повечето са студенти или работят. Да продължат нататък ограмотени и да се занимават с образование, да учат, мисля, че си е някакво постижение.
Светослав Овчаров: Не е малко. Хора, които живеят сякаш накрая на света, а всички са завършили средно образование.
Светла Цоцоркова: Ние ги видяхме на прожекцията в Бургас – тези, които дойдоха, защото някои от тях, най вече учителите, се страхуваха да не би да сме ги омаскарили във филма. Да не би нашият филм да прилича на телевизионен репортаж.
Светослав Овчаров: Те са свикнали, че такъв тип общности винаги са представяни като криминогенен резервоар и като място, което създава единствено зло. Докато във филма се вижда, пък и нашето впечатление от живота в това село е, че не е така.
Мисля, че това е филм, който трябва да бъде показван извън киносалоните – там, където е важна темата за образованието и за човешките отношения в рамките на образованието. Ще тръгне ли филмът ви по училищата?
Светла Цоцоркова: Колко време и усилия ни трябваха, за да ни дадат разрешение изобщо да снимаме! Представям си какво ще е, ако трябва да тръгне по училищата.
Светослав Овчаров: Планове да го показваме винаги има, но знаете каква е съдбата на документалното кино. Работата с него е като на някакъв възрожденски книжар, слагаш книгите в дисагите и тръгваш. Продадеш една книжка, там, една тук… Лошото е, че в системата на образованието всичко е изключително бюрократизирано. Много малко са тези директори на училища, които поемат сами инициативата. На всички срещи с публиката се появяват хора, които казват: „Трябва да го видят тоя филм хората, които вземат решения, трябва да го видят народните представители и всички тези хора по министерствата“. Няма да го видят народните представители, народните представители не се интересуват от своя народ. Ние сме се опитали да показваме народа такъв, какъвто е. Без да гримираме и без да изкривяваме в някаква посока. Така живеят хората. Тежко, трудно, но в края на краищата успяват да живеят заедно.
