Маша Шилински, режисьор на филма „Звукът от падането“
Павлина Желева, специално за Портал Култура
Международната кариера на един от най-впечатляващите европейски филми за миналата година и най-оригиналното немско заглавие от доста време насам тръгна от миналогодишния фестивал в Кан, където заедно със „Сират“ на Оливер Лаше той спечели Наградата на международното жури. По-късно получи осем номинации от Европейската филмова академия, представи страната си на наградите Оскар и влезе в краткия списък на раздела „международен“ филм. Неотдавна получи нови единадесет номинации от Германската филмова академия. Беше част и от програмата на 30-ото издание на София Филм Фест.
Така, родената през 1984 г. в западната част на Берлин Маша, в чиито вени тече и френската кръв на баща ѝ, след като последователно учи кино драматургия и режисура, вече се радва на повишено внимание – като една от най-интересните жени на европейското кино.
От себе си ще добавя: „Звукът от падането“ е дълбоко интимен филм, който разказва миналия век и част от настоящия чрез спомените за жени, живели в четири епохи. Мястото е селска ферма в Саксония, а това, което странства в нея, е въображението на Шилински и постоянната ѝ съавторка Луизе Петер.
Упоритата подготвителна работа на тези две удивителни жени на мисълта е довела до създаването на четирите фиктивни героини Алма, Ерика, Ангелика и Ленка, обитаващи един и същи дом в Северна Германия: през натовареното с протестантство първо десетилетие на миналия век; през тревогата на Втората световна война (1940); през безвремието на социалистическата утопия (1980) и най-сетне – през днешното осезаемо отсъствие на духовен уют (2020).
Фермата е една, населяващите я персонажи – многобройни. При всяка смяна на епохата членовете на семейството и техните съседи изглеждат и се държат спрямо преобладаващите норми, облечени по съответния начин (Наградата на ЕФА за най-добър дизайн на костюми в лицето на Сабрина Кремер). Чрез овладените характеристики на различните периоди се откроява тревожността на жените, когато са били момичета, а и когато са пораствали. Тоналността на изпълнения с видения свят, в който фантомите изглеждат като истински, е преобладаващо мрачна. Страхът от края на живота в относително дългата интродукция на филма е зададен чрез стилистиката на някогашната практика на посмъртна фотография, при която роднините подреждали починалите за снимка, сякаш са живи. Тази ритуалност дава тон и на по-нататъшния живот във фермата. Жената винаги е подчинена, мъжът – винаги доминиращ.
Всъщност това е главната емоционална цел на този наистина уникален филм – чрез вълнуващото съчетание между копнеж и грубост да покаже гледната точка на създателките си, а именно, че няма как жената да не носи като бреме мъжкия поглед върху тялото си. Потокът от образи и звуци, създадени от Шилински и огромния ѝ екип от артисти, предизвиква мистична символика без еквивалент в киното. В постоянно преливащите и сливащи се едно в друго пространства и мигове се ражда сетивното усещане за неизбежност на женската травма. Преминавайки през времето, тя обезформя крехкостта на телата и ги натоварва с трудни за споделяне истории.
Фермата и оживяващото в нея минало (подобно на къщата в „Сантиментална стойност“) е емоционалното пространство, където героините, бягайки от собствените си болки, дълбоко навлизат в тях. Подобно на Триер и Шилински се движи по следите им.
Преди три години „Анатомия на едно падане“ на Жюстин Трие (не без въздействащото изпълнение на германската актриса Сандра Хюлер) показа зависимостта на една жена от социалните предразсъдъци в един уж безпристрастен съдебен процес. Сега в „Звукът от падането“ на преден план отново излиза жената, този път разпиляна в различни времена, но с една и съща тъга. Общото между двата филма е идеята за женската уязвимост. Шилински е убедена, че тя се пренася от едно поколение на друго. Ретро изяществото, макар и доста мрачно и в някаква степен енигматично, обогатява усещането за съчувствие към тази предопределеност. Ето защо, думата „падане“ не е случайно избрана.
В навечерието на обявяването на 38-ите награди на Европейската филмова академия се състоя кратка среща на Маша Шилински с международната преса, на която тя отговори на зададените ѝ въпроси.
Каква е главната технология на филма ви?
Образите да изплуват внезапно, без винаги да разбираме откъде идват. Да, не знаем винаги какви са били тези хора, които съществуват като насън, но пък ги усещаме като истински. Нещо подобно се случва и при травмата – това, което си потиснал, внезапно се връща, но не можеш да си сигурен случило ли се е, или не. Именно това усещане за несигурност искахме да уловим.
Откъде дойде идеята за падането?
В сънищата си хората често падат, нали? Всички познаваме това чувство, когато човек изведнъж полита и губи равновесие. Така, напълно несигурни, преминаваме от едно състояние в друго, от едно време – в друго. В този филм падаме през пространството и времето.
И още?
Не сте ли забелязали, че когато нещо пада, звук почти няма. Във филма падането е субективно – моментът, в който при някоя от жените нещо се счупва, имаме вътрешно падане. Тогава подсилваме този момент със звук и го превръщаме в метафора. За мен този филм е за паметта и начина, по който спомени и въображение се преплитат. Искахме да създадем поток от събития, през които всички във фермата преминават едновременно – действително или въображаемо.
Немското заглавие на филма е „Да гледаш в слънцето“, което ще рече, че акцентът е върху невъзможната светлина, а в международното – Sound of Falling („Звукът от падането“), той е другаде.
Забавното е, че четири години работихме със заглавието „Докторът казва, че ще е добре, но се чувствам тъжна“. Аз и моята съавторка Луизе Петер бяхме единствените, които държахме на това дълго заглавие. В момента оригиналното заглавие на филма всъщност е английското – Sound of Falling. Немският дистрибутор обаче поиска друго и така се роди In die Sonne schauen („Да гледаш в слънцето“). За мен то не е невярно, защото първото вдъхновение за филма дойде именно от това – поглеждаш към слънцето и зад клепачите ти се появяват пулсиращи, оранжеви вълни – красиви, но болезнени. Та, както е невъзможно да се гледа директно в слънцето, така е и невъзможно да се гледа директно в смъртта. Жените във филма са принудени да го правят и това ги измъчва.
Как постигнахте този изключително напрегнат и запомнящ се звуков дизайн?
Идеята за този тип озвучаване я имах още при писането на сценария. Знаех, че ще ни трябват звуци, които да подчертават характера на сцените. По време на монтажа към екипа ни се присъединиха невероятни таланти. Първа беше звуковата дизайнерка Били Майнд. С нея обсъждахме въпроси като: Как звучи черната дупка? Какво се чува на 1000 метра под морското равнище. Ами Големият взрив – той звук имал ли е ?
Композиторът Михаел Фидлер също се включи с композиции за орган. Вдъхнови се от Били и за всеки образ създаде невероятни теми. Убеди се, че моментът на поставянето на звука е изключително важен, защото става дума за травма. При нея често се наблюдава фрагментация: виждаш частици от изображения, но без звук, той сякаш е изолиран в нещо като капсула. После, когато чуеш звука, споменът се връща.
В този филм момичетата гледат директно в камерата и към света, а звуците им отговарят. Сякаш самата Вселена се обръща към тях. Михаел и Айке Хозенфелд създадоха секвенции за орган и акордеон, които подчертават ключови моменти – смъртта, празненството, интимните срещи – а точно те са много важни за филма.
Работихме и с Кай Тебел, изключително опитен майстор на мишунга. С него изследвахме как да „спрем“ звука, за да има моменти на абсолютна тишина, нещо провокативно, което да създава напрежение и уникално кинематографично изживяване.
Тази типично женска история би ли работила и с мъжки персонажи?
Да, първоначално материалът не беше само за жени. Имаше такъв и за мъже, но проучвателната работа ни отведе при женската перспектива. Открихме много скрити истории, които само жените могат да усетят. Според мен, такива са заложени в телата им, още преди да се родят. По време на проучванията установихме, че повечето книги за минали времена са от мъже, а само две са от жени. Намерихме много описания на почти идилично детство, като внезапно тук-там между редовете изскачаха странни, шокиращи изречения: „Жената трябва да стане безопасна за мъжа“ или „Живял съм за нищо“. Това ни изненада, обсъдихме го с хора от региона и видяхме как през лицата им преминава сянка. Така, почти халюциногенно започнахме да си представяме какво най-вероятно се е случвало.
Фокусът върху жените стана абсолютна необходимост, независимо че на пръв поглед те сякаш са изключени от самата история. Искахме да уловим начина, по който те са гледали на света. Това не отменя факта, че и в мъжката перспектива има много за разказване.
Какво е за вас да правиш кино в Европа днес?
За мен принадлежността ми към киното на Европа е нещо много ценно. Особено напоследък, когато често пътувам до САЩ, усещам още по-силно, че не съм оттам. Когато се връщам вкъщи, винаги се радвам. След като работихме над този филм в продължение на пет години, екипната ни дейност вече е видима. Това ме прави щастлива.
