Разговор с японската писателка Саяка Мурата
Саяка Мурата гостува в края на април на Литературните срещи в София. За срещата с нея, водена от литературоведа Дарин Тенев и превеждана на живо от поетесата Албена Тодорова, в залата се струпаха над 500 души.
Японската писателка е известна със странните си, неприспособими герои, които повече играят на човеци, отколкото се държат като истински такива. На български са издадени две от книгите ѝ – „Жената конбини“ (драматизация по романа се играе на сцената на Народния театър, постановката е на Марий Росен), в която се разиграва мечтата да станеш перфектен чарк от големия механизъм; и „Земляни“, която довежда темата за човешкото и нечовешкото до крайност. Разговаряме със Саяка Мурата в деня след голямата ѝ среща с българската публика, помага ни преводачката Мила Манева.
Вашите герои като че не успяват да пораснат, те остават заседнали в това непорастване. Няма да го нарека детство, то e нещо друго… Като чета „Земляни“, си казвам, че героите остават във фазата на какавидата. Така и не се излюпва от тях пеперуда, но вече е свършило времето им на деца.
През детството ми възрастните винаги ми изглеждаха като перфектни същества. Мислех, че всеки човек би могъл да стане толкова идеален. Но с течение на времето разбрах, че колкото и да пораства човек, в него винаги остава нещо незавършено. Тримата герои не стават една красива цяла пеперуда, не могат да израснат до нея.
Какво ни казвате с това допълнително остранностяване на света? Погледнат от душевния пашкул на героите ви, той е нещо, което трябва да бъде постоянно обяснявано, назовавано с думи, обличано с техния език в неуспешен опит да бъде разбрано. Като че езикът остава твърде слабо средство за толкова чужди същества…
Героите ми сами се поставят в позицията на външни същества. Самата аз съм се чувствала така, когато бях студентка. Веднъж един от преподавателите разказа пред групата, че получава сигнали от друг свят. Че ако например едно дърво е паднало, то изпраща сигнали до него, а той самият е от друг свят и очаква космически кораб да дойде да го прибере. Когато ни разказа това, той попита има ли в класната стая други хора, които се чувстват така. И доста хора вдигнаха ръце. Тогава почувствах, че сякаш всеки човек има място, където да се прибере. И аз също, но може би това място се намира от другата страна на Вселената. Това остави траен и дълбок отпечатък у мен и мисля, че точно то стои в ядрото на романа „Земляни“.
Търсенето на този дом, в който човек би могъл да бъде приет? За героите в „Земляни“ но и за Кейко от „Жената конбини“ желанието да бъдат приети е много важно, но не е вътрешно, не е естествено като при другите хора. То е желание да отговориш на външни изисквания. Доколко нуждата да принадлежиш към общността е естествен инстинкт за всеки човек?
Преди известно време разсъждавах много върху този въпрос и написах един роман, в който главната героиня сякаш се разделяше с всеки един свят, в който живееше. Тя използваше различни дрехи и различни думи за всяка житейска ситуация. Така тя живееше в много различни светове по много различни начини и това беше нейният начин да оцелее в обществото. Когато пишех този роман, преоткрих в себе си именно тази болка в ядрото на поведението на тази жена.
В мен съществува от много време усещането, подобно на тази героиня, че ние, за да се адаптираме, използваме различни думи и различно лице всеки път. И всъщност става така, че ние, дори без да познаваме нашия истински собствен глас и истинската си личност, търсим място, което да ни приеме. Например, ако бях живяла в най-древния период на японската история, периода Джомон (героите на Саяка Мурата, особено мъжете, непрекъснато разсъждават как биха се вписали, ако живееха в тези праисторическите времена на ловци и събирачи), тогава, за да ме приемат в първобитното селище, щеше да трябва да се адаптирам. И сякаш си представям себе си, която живее в миналото, в други ери, за които все трябва да се преправям и приспособявам.
Много ми хареса, че заговорихте и за болката, защото в това човек да се адаптира към общността има болка. Болка има и в усещането да не си приет. Във вашите текстове това се изразява през отношението на другите, добре адаптираните, към вашите неприспособими герои и към останалите „нормални“ персонажи. Много от героите ви са адски груби, защо?
Тази грубост е направо жестокост. Обрисувам хора, изключени от обществото, но всъщност много често се замислям за това как хората понякога застават на другата страна – в един момент сме отхвърлени, в друг обаче може да се окаже, че минаваме от страната на така наречените нормални, и без да забелязваме, можем да отхвърлим и нараним някого. Аз правя дисекция на себе си, когато бях дете, и си мисля, че и аз така съм минавала от страната на нормалните. Струва ми се, че това е по-страшно, отколкото нарочно да се опитваме да нараним някого. Без изобщо да забелязваме, ние можем да нараняваме и да потискаме някого.
На срещата с публиката разказахте за съществата от „Свят 99“, ваш все още непреведен на български роман. Те живеят в семействата и изпълняват всички човешки задължения. Тогава се замислих дали те по някакъв начин не са алегория на положението на жените в обществото?
Поне в Япония има значителна разлика в очакванията към мъжете и жените. Съществата пиокорн от романа биват забременявани, раждат, извършват домакинската работа, ползват ги и за удоволствие. За този роман получих доста коментари от жени, а и не само от тях, че понеже говорим за особени същества, нещата звучат изключително страшно и плашещо, но всъщност такова е положението на жените.
Четейки книгите ви, оставам с усещането, че за много от героите животът е задължение, което трябва да бъде изпълнено. Въпросът е към кого е това задължение?
Определено героите в моите романи не са хора, които просто живеят нормално. Те се опитват да оцелеят. Те полагат изключителни усилия да прикриват изцяло разбитата си психика или сърце. Адаптират се по всякакъв начин, за да могат да оцелеят. И много често си мисля, когато в главата си разговарям с моите герои, че те може би не толкова чувстват дълг да живеят, колкото не искат да бъдат убити. Не само буквално, но и душевно. В тях има някаква ценна, важна за тях самите част, която не искат да изгубят. Тази част не бива да бъде погубена и това е причината да се опитват да оцелеят в този свят.
А дали изобщо можем да знаем каква е човешката природа? Защото във вашите книги колкото е неразбираем светът, толкова са необясними и човеците.
Да опозная човешката природа, е мое голямо желание още от малка. През целия си житейски път играя ролята на човек и не мога да я съблека. Но въпреки всичко смятам, че някъде много дълбоко в нас има нещо, което ние не сме виждали. Някакъв образ. И дори бих казала по-дълбок от същността на човека. В една подземна пещера се намира този образ, който е истинният ни образ, и ние не можем все още да го видим. И искам да вярвам, че писането е единственият начин, по който аз мога да стигна до него.
