Да откриеш Баховите титанични пасиони и оратории
Тази седмица слушах три пъти Матеус Пасион на божествения Бах с едно и също чувство на безмерна възхита.
Фридрих Ницше
Като продължение на десетилетната пионерска поредица от концерти с Баховите Пасиони, на Светли понеделник т.г. чухме и Великденската оратория от Бах.
Има обосновани предположения, че крупното вокално-инструментално творение никога не е изпълнявано в България в неговата цялост до тази година, когато фондацията „Бахово общество“ и неговият двигател инициатор инж. Георги Колчаков ведно със съмишленика му диригента Йосиф Герджиков осъществиха концертното изпълнение на мащабния цикъл в Софийския университет.
Случвало ли ви се е да срещнете някого от „вида на хвърчащите хора“? Седя насреща му и едва ми се вярва, че съм срещнала „хвърчащ човек“. Наглед мъж като мъж: интелигентно и одухотворено излъчване, дискретен чар, средна възраст, посивял висок представителен човек, небрежна елегантност, потомствен инженер и строител. Разказва за себе си скромно: „Гимназия, университет, разговори за литература и музика. Спорове до малките часове: в музиката се намесва математика, във физиката – философия, в литературата – история, и изобщо – истории…“
Добавям и ентусиазираните занимания с пиано и с джаз. Как ли си е представял тогава бъдещето инж. Георги Колчаков (днес в екипа на сериозна столична проектантска фирма)? „Щях да завърша инженерството, да измислям по-обикновени или по-сложни кострукции като главно занимание, а от друга страна, да съм потребител на онова, което достигнеше до мен и хората наоколо посредством културната политика на социалистическата държава. Щях да съм пасивен слушател, читател, зрител на онова, което се предлагаше тогава. То съвсем не беше малко. Имаше си канали за „снабдяване“ с култура и човек можеше да си задоволява интересите, макар и със съзнанието за ограничеността на избора, пресят от стожерите на чистотата на „соцкултурата“, които я предпазваха от възможното упадъчно западно влияние.“
Й.С.Бах винаги е бил в полезрението на Георги Колчаков, но има време от младините до зрелостта и щурите му идеи относно малко познатата кантатно-ораториална музика от Бах. Да добавя и аз моя – на Здравка Андреева – по-ранен опит. Когато в средата на 70-те навлязох в музикантския свят, завърнала се у нас от културоложко-музиколожкото ми образование в ГДР, колегите връстници тук ме облазяваха задето съм слушала на живо колосалните Бахови творения – откровения, че даже съм ги и пяла като хористка студентка. Тук говоря за тогавашния нашенски професионален свят, не за любителския на инж. Колчаков.
„И през ум не ми минаваше мисълта за възможността един непрофесионалналист да участва активно в културния живот на обществото, да излезе от черупката на пасивността и лично да направи нещо в тази област.“ – продължава инж. Колчаков. „Тази пасивност беше вменявана в съзнанието на хората. Художествена самодейност – да, но в читалища и на сцени, осигурени от държавата и с държавно подпомагане, т.е. държавен контрол. Като си помислиш, читалищата, възникнали от ясната потребност от култура и образование в отделните клетки на обществото, бяха се превърнали в част от повсеместния надзор. Музикалните изяви също се контролираха централно – ако свириш в ресторант – трябваше да имаш категория и да си командирован от „Концертна дирекция“. Тежкó ти ако те хванат, че пееш на английски. Обществото е организирано вертикално и това се отнася и до културата. Няма хлабави хоризонтални връзки без субординация. Контрол трябва!“
Е не е съвсем културно-пасивен строителят Георги Колчаков в своята индивидуална „до-Бахова“ ера. Вдъхновено свири и пее джаз с известни музиканти, има дори категория 4 (скромна) за изява в ресторанти. Многобройни са кумирите му в джаза и в рок музиката.
Но все го гложди усещането, че етическият вектор у българите е зле насочен, ориентиран е в грешна посока. Духовната храна в концентриран етически и нравствен вид – каквато е музиката от Й. С. Бах – все повече започва да изплува в съзнанието му като възможен коректив на духовното обедняване. Днес, в XXI век, когато силно звучи основателното окайване за „масово опростачване на нацията“, този коректив изглежда още повече потребен. В публичното изпълнение на Баховите оратории той вижда един от начините да се въздейства. „Разбира се, това е едно много слабо въздействие“, според Георги Колчаков. „Но ако всеки се залови в своята област – може пък и да пренасочим етическия вектор в една по-хуманна и по-духовна посока. Така добих кураж да се захвана с организирането на изпълнението на първия Матеус Пасион от Бах.“
Наистина, трябва да е доста луд онзи, който се залавя с подобно нещо – без държавна или институционална подкрепа, без да разполага под ръка с оркестър и хор, с подобаващия квартет от солисти. Или пък благородно обсебен.
И още по-луд, за да успее – като Георги Колчаков. При всичката ми любов към музиката, при цялата ми отдаденост – професионална и човешка – на музиката на Бах, аз, Здравка, гръмко бих се провикнала жаргонно: „Пари да ми дават, няма да се заловя сам-самичка с подобна Сизифова работа!“
Признавам, че когато през 2007 г. научих за Събитието – нов софийски Матеус Пасион!!! – първата ми мисъл беше, че опората за начинанието ще да се корени в евентуална протестантско-религиозна мотивация. Защото, както припява самият Йохан Себастиан – „Крепост яка ни е Бог“. Нищо подобно. Православен християнин излезе инж. Георги Колчаков.
Кога и как се разразяват „страстите Колчакови“ към Пасионите от Бах? На една добра Христова възраст, през 1996 г., му попада грамофонна плоча с Матеус Пасион. Потресението у културно и морално изкушения човек е напълно понятно. Шокът, очищението чрез музиката, го тласкат към пост, който се превръща в перманентен, независим от църковния календар. Актът на аскеза той описва така: „Минимално съпреживяване на монашеската стъпка към Доброто“.
За да разберем добре шоковото въздействие на Матеус Пасион върху една фина душевност, е потребно да сме се съприкосновили с Баховите пасиони. Като минимум – да знаем що за творения са Баховите пасиони.[1] Те са духовни, вокално-инструментални последования от хорове, речитативи, арии и инструментални откъси и са 4 на брой – колкото са и признатите евангелия по Йоан, Матей, Марко и Лука. Оцеляват в своята пълнота до наши дни само два от тях – по Йоан и по Матей – Йоханес Пасион и Матеус Пасион, иначе казано Страстите (Христови) по Иоана и Страстите (Христови) по Матея. Пасионът по Лука е със съмнителна автентичност, което не пречи да се изпълнява и записва от най-реномираните ансамбли. Пасионът по Марко има странна съдба: музиката му е безвъзвратно изчезнала, затова пък е запазено изцяло либретото му, та музикантите издирват предишни арии и хорове в кантати на Бах по същите текстове и ги навързват в цялостна оратория. Речитативите се композират наново. Творбата дори е записана с ансамбъла „Амаркорд“ (гостувал и у нас) и с Кьолнската академия под диригентството на Михаел Александер Виленс.
Своите мащабни двучасови духовни цикли Бах създава за богослужебни цели в лайпцигките протестантски храмове. Популярно е и схващането, че всъщност Пасионите на Бах са същевременно и неговите несъстояли се музикално-театрални рожби – понеже градът на Бах, Лайпциг, по негово време не поддържал оперна трупа, основно защото там нямало аристократичен двор, колкото и заможно да било лутеранското панаирно-университетско-печатарско селище. Та Баховите квазиоперни герои – това са библейските персонажи. А текстовете, които пеят, са или евангелските разкази на тенора евангелист, или лутеранска поезия, или народни песнопения. За Йоханес Пасион дори приживе на Бах се надига ропот из лайпцигската общественост, че това, видиш ли, си било чиста опера, а подобни страсти и оперни емоции нямали място в църквата.
Седемкратните изпълнения на Матеус Пасион, както и на Йоханес Пасион (от 2007 г. насам), ентусиастите от Баховото общество обогатяват с творби от Хендел, както и с две други кантатно-ораториални творения от Бах: Коледната оратория и най-новата радост – Великденската оратория.
Позволявам си да цитирам със съкращения известната критичка Екатерина Дочева, която е възхитена от музикантския състав на Баховото общество през 2018 г., когато в полезрението на тандема инж.Колчаков/Йосиф Герджиков, диригент попада най-прочутата оратория от Георг Фридрих Хендел „Израел в Египет“.
„В родната постмодерност, във все по-усърдното плуване по повърхността и постоянния сблъсък с липсата на автентично градско възпитание, у нас все още има личности, които чрез изкуството и в частност, музиката, създават традиции и облагородяват средата ни. Понякога изглежда, че работят в Сизифов режим, но резултати от посветената им, изпълнена със скромност и смирена целенасоченост деятелност на музиканти и просветители, има. Светят трайно в сумрака на едно ограничено битие, дават шанс на всеки, който избере да го получи, да се завърне в човешката си същност…… артистите от Камерната хорова формация на Баховото общество демонстрираха зряла, завършена стилова култура, както и дисциплина с една хомогенност на звука, която „не мръдна“…. Фестивалният оркестър, на който очевидно Герджиков бе обърнал не по-малко внимание, бе достоен, вслушващ се в хора и в солистите партньор – също с внимателно структуриран звук, в превъзходен тембров и динамичен порядък във фразата и в тоновата съвместност с хора и солистите.“
Двама солисти-инструменталисти чухме в първата част на концерта. И за младия китарист Георги Димитров-Жожо (Кралската академия в Лондон), и за обоиста Калин Панайотов (от Варна) има три общи характеристики: красота, любов и майсторство. При цялата акустическа недружелюбност към инструментите в поразително красивата университетска аула. Характеризира ги още изявената стилова компетентност в бароковата интерпретационна култура. Последното бележеше и изпълненията на вокалистите Гиргина Гиргинова и Виргил Хартингер (Австрия). Докато у другите двама, Олга Михайлова-Динова и Виктор Кръстанов, се забелязваше усърден стремеж към това.
Културологът проф.Александър Кьосев (съратник на делото, от Културния център на Софийския университет) находчиво разпределя ролите на протагонистите в начинанието: „Инж. Колчаков е моторът, а Йосиф Герджиков е духът“.
Дълго време си блъсках главата в търсене на обяснението що за човек трябва да си – за да се захванеш с това да поднасяш като първи и единствен май в България мащабните Бахови ораториални творения. Обяснения много откривах. Накрай се натъкнах на рекламния слоган на конструкторската фирма, чийто служител е инж. Колчаков, подпомогнат от своите колеги в строителния бранш. Ето го: The Art of construction, Изкуството на конструирането. Почти като Изкуството на фугата (Бах)!
Изкуството на Бах, Конструктора! Дали поразителното конструкторско майсторство в Баховата ораториална музика не е запленило хората-строители-темели за циклите с Бахови оратории? Макар и на подсъзнателно равнище дори…
[1] Текстът за „пасион“ в „Уикипедия“ на български е неточен и непълен.
