Тазгодишното 19-о издание на Наградата за съвременно изкуство БАЗА се откри в Софийската градска художествена галерия на 28 юли.

Регламентът позволява да кандидатстват художници до 35 години и избраните от предварително обявеното жури да вземат участие в ежегодна обща изложба, която се провежда на втория етаж на СГХГ. Художниците представят по едно ново произведение. Промяна в регламента за изложбата тази година включва освен едно ново и едно вече създадено произведение, което позволява на публиката да проследи развитието на авторите и надграждането на техния собствен визуален език.

Наградата е основана през 2008 г. от Мария Василева, която към онзи момент е главен уредник на СГХГ и член на Института за съвременно изкуство – София (ИСИ). Наградата БАЗА е част от по-широката Международна мрежа за награди за млади художници (YVAA), която, както името посочва, свързва сходни инициативи за подкрепа и представяне на млади визуални артисти от държави от Централна и Източна Европа като Чехия, Словения, Хърватия, Албания и др.^[1]

Носител на Наградата за съвременно изкуство БАЗА тази година е Мартиан Табаков за работите „Бутилка паразитка“ (2017) и „Звуков обект номер 7“ (2026). Табаков е бил селектиран и в предишни издания на наградата (2025, 2023, 2021), като досега той е представял най-вече знаковите си монументални „обезобразени“ фигури, които под собствената си тежест са уловени в статично положение. Участието му тази година будеше любопитство дали авторът има да представи нещо ново, което е непознато за публиката и журито. Скулптурните звукови инструменти на Табаков са добре познати от редица пърформанси през годините, в които авторът приканва публиката да „посвири“ или пък да „поиграе“ на тях. След кратък атонален музикален пърформанс по време на откриването Мартиан Табаков беше удостоен с наградата, която му предоставя двумесечен престой в резиденция Unlimited в Ню Йорк. Оценени са консистентността в художествения му подход и поканата за игра към публиката – качества, които журито в лицето на Бояна Джикова, Клер Гилман, Лъчезар Бояджиев, Теодора Коцева и Янка Вукмир е оценило особено високо.

Но отвъд краткия анонс за носителя на наградата, самата изложба и участващите автори също заслужават внимание, тъй като представят това, което може да се приеме за най-представителното от младото съвременно изкуство в България. Тази година свои работи представят Елена Чергиланова, Мартиан Табаков, Мартин Атанасов, Никола Стоянов и София Димова. Може да се очаква срещата на художници и техните визии да предизвика сблъсък между твърде различни (а защо не и противоречиви) подходи към съвременното изкуство, както се е случвало в предишни издания. Но тази година не е така. Изложбата представя различни като мислене и подход авторски визии, които взаимодействат по отношение на своите теми и използваните средства. Като общи за изложбата и включените произведения могат да се посочат темите за архива и паметта, личното на фона на общосоциалното, както и възможността за отклонение, лична, понякога поетическа интерпретация или игра.

Така може да се направи микропаралел, според който най-близки като подход и визия изглежда, че са произведенията на Елена Чергиланова, Мартин Атанасов и Никола Стоянов. Общото при тях е вглеждането в миналото като територия на общосподеленото, което е не просто отминало, но е останало забравено или потулено заради бездействие, липса на грижа, а в някои случаи дори и целенасочени действия за укриване или репресиране както на паметта, така и на нейните носители. Така паметта се оказва не само позитивна, но и негативна, а изкуството се превръща в инструмент за проявяване на този негатив.

В своята работа Мартин Атанасов се фокусира върху образа и преживяванията на хомосексуалните мъжете в България преди и след 1989 г. Както отбеляза Мария Василева, с това той дава видимост на една маргинализирана група от българското общество и днес, и във времето на нравствените отдели в НРБ – които към днешна дата изглеждат като завръщаща се реалност предвид дебатите за въвеждане на учебни дисциплини като „Добродетели и религия“ и оценки за поведение. Във видеото „Площад Възраждане“ (2025) Атанасов прави монтаж на кадри от филма „Скрито чувство“ с режисьор Илко Дундаков (1997), като обединява кадри с танцова хореография, които служат като преход във филма под музикалната композиция на Мари Делпарт, и четене на стихотворението „Площад „Възраждане“ на поета Николай Атанасов. Особено интересно е новото видео на Атанасов „Партитура за един чаршаф“ (2026), което авторът определя като „документален хомоеротичен експериментален филм“ с продължителност от 40 минути. За него Атанасов разказва, че представя адаптация на роман, който е бил открит в архива „Народна памет“, съхранявал се в миналото при Института за социални ценности и структури „Иван Хаджийски“.^[2] Романът навлиза в спомените на автора Стив Мартин (вероятно псевдоним) в прехода от 80-те към 90-те в България, всред тайни подаръци, квартири, жестове и думи, както и смяна на политическия режим и социалната действителност. Монтажът на филма събира кадри с детайли към обекти, част от наратива на Стив М., сини етюди, както и препратки към предишни проекти – изследвания на тялото, които Атанасов е представял.^[3]

Никола Стоянов участва с „Първите десет“ и „Нещата, които видяхме заедно“, като и двете произведения проблематизират въпроса за режимите на гледане и подредба или монтаж на видяното. Първото произведение е мисловна карта, коркова дъска с изрезки от документи, фотографии на знакови фигури от 90-те в България и картички на различни места, всички свързани с темата за трафика на каптагон в България и приватизирането на тази създадена от държавата търговия. Само по себе си произведението предлага налудно увлечение по мафиотските групировки, конспиративните теории, символите на прехода в България. Но за зрителите би било трудно да реконструират историята и мотивите зад творбата по краткия текст към нея. В цялост произведението и включените в него документи и текст далеч надхвърлят краткия анонс.

През 2023 г. произведението се появи в изложбата „Картички и контрабанда“, в която участва и Аарон Рот и по която съм имал удоволствието да работя като куратор.^[4] При представяне на изложбата в София по-късно, през 2024 г., работата е развита в настоящия ѝ вид. Може да се каже, че „Първите десет“ отблъсква или дори възпрепятства гледането на творбата в цялост, но за сметка на това позволява на зрителя да се увлече във възможните реконструкции на едно минало, за което е добре известно как укрива своите следи, но някак все присъства във всекидневието като публична тайна и в същото време формира съвременната политическа реалност в България.

Новата творба, построена от метални елементи, сама по себе си една купчина скрап – механизъм, който можем да наречем кинетон, събира в своя обектив кадри на природни и социални сили, които онлайн придобиват световна значимост и към които същото това световно население може би е развило специфична за съвременността претръпналост. Интересен детайл е, че екранът, през който се гледат видеата, е кинообектив, окото на модерността. И тук солидният обем от видеоматериал надхвърля възможността да бъде изгледан в цялост, а и вероятно не това е целта. По-скоро окото е насочено към спомена за случайно видени, добре познати образи от телевизора, компютърния екран, телефона. За да потъне в тези образи, човек като че ли трябва да приеме състояние на социална изолация, за да може отново да се включи в общото. Ситуация, която води до настоящата технологична политическа нормираност на образа и гледащия, възприятието и паметта, където дори самостоятелното разглеждане на картини от действителността вплита човек в медиализирана реалност.

Без да изследва определена тема от миналото или отговор за настоящето, Елена Чергиланова участва с проекта „Гледки от никъде“ (2024),^[5] който може да бъде определен като медитация над изоставени, запустели сгради, тънещи в разруха, която Чергиланова заснема, добавяйки едно бяло перде, което вятърът разплита. Вместо критика на социалната действителност, довела до запустяването на много имоти, част от актуалния пейзаж в градовете и селата у нас, работата на Чергиланова предлага медитативно съзерцание върху това как „отсъствието може да е форма на съществуване“. Така и новата ѝ творба „През август слънцето е своенравно“ (2026) представя три фотографии, които са дигитално обработени, но силно напомнят ефекта от фотографии, обработени чрез метода на филмовата супа – потапяне на лентата в подръчни химикали и други течности, с което запечатаният образ се деформира.

В по-общ план и двете произведения показват как един млад или по-скоро необременен от социалната действителност поглед намира възможност за игра и очарование сред останките от инфраструктура – било то дом в минало време, или целостта на филмовата лента. В светлината на споменатите дотук произведения може да се добави, че „Гледки от никъде“ се занимава не с това как да се трансформира наследената реалност с всичките ѝ фрустрации, неуспехи и разрухи, а как да се съжителства с нея по начин, освободен от бремето на миналото.

По-скоро в линията на преживяване, отколкото на представяне, може да се позиционира и участието на София Димова с In Memory of All the Strangers I’ve Loved (2025) [„В памет на всички непознати, които обичах“] и Soon No One Will Remember (2026) [„Скоро никой няма да помни“]. Първото произведение е представяно в самостоятелната ѝ изложба 114 Days of Loving You [„114 дни да те обичам“].^[6] Характерна за Димова е работата с личния спомен и наратива под формата дневник. Дори когато темите, които засяга, надхвърлят личното и индивидуалното, тя продължава да ги пречупва през своя опит, рефлектирайки върху медиализираното социално съществуване на младото поколение, където интимността е само част от публичното присъствие на това поколение.

In Memory of All the Strangers I’ve Loved, произведението, което посреща публиката в изложбата, представлява казан с изсъхнали цветя, наподобяващ казаните, които могат да бъдат видени често на гробищата. Според Димова, изхвърлените по този начин цветя, които са били поднесени в памет на някого, умират втори път, превръщайки се в ехо на отдадения жест. Към тази своя работа художничката вплита звукова инсталация от дочути фрази, собствено пеене и „Аве Мария“. Сред отчетливите реплики са: „… същевременно ви давам възможност да вникнете в това, да разберете, че може да очаквате… всичко, но туй, което аз притежавам, аз мога да ви кажа е мое лично и никой това няма да го разбере, затова след мен търсете, но няма да намерите…“. По този начин Димова напомня, че зад всеки разказан спомен, зад всяка голяма история стои едно още по-голямо лично преживяване, което никога не може да бъде напълно споделено и в крайна сметка е обречено да остане завинаги забравено. Може да бъде запазен единствено споменът за подобно лично преживяване, който да е в основата на разказа от каквато и да е настояща перспектива.

И в новото си произведение Soon No One Will Remember София Димова поставя под съмнение всяка надпревара в настоящето. Работата се състои от мокет с изобразено синьо небе и бяла пътека (която с всяко утъпкване става по-черна) към почетна стълбичка, изработена от дървени плоскости. В тази стълбица е поставен медал с разбито сърце, на чиято лента е изписано на английски език „Скоро никой няма да помни“.

И награденият инструмент на Табаков „Звуков обект номер 7“ се позиционира в територията на паметта, спомена и размишлението за тях, където формата, наподобяваща скелет на риба, добива по-отчетлива символика. В заключение може да се каже, че работата на Табаков е заслужен победител, защото позволява игра, освободена от интерпретация и всякакво допълнително въведение.

Въпреки целостта на изложбата, описана дотук, все пак прави впечатление, че тазгодишното издание е лишено от онази настървеност, с която художниците се стремят да се откроят или да покажат за публиката нещо изненадващо по отношение на използвания подход, медия или тема. За това вероятно допринася промяната в регламента и включването на едно вече създадено произведение, което освен да представи по-добре участниците, създава и по-цялостно усещане на самата изложба.

И въпреки добрата селекция тази година и дългогодишното съществуване на наградата, един от сериозните проблеми остават собствената ѝ история и архив.^[7] Въпросът за документирането и архивирането на съвременното изкуство е не просто въпрос на институционална дисциплина, но до голяма степен стои в основата на разбирането за съвременното изкуство, както и на възможността за потенциални бъдещи прочити или поне завръщания към вече засегнати теми. Това може би до известна степен обяснява липсата на памет в собственото ни съвременно изкуство, кураторски и по-цялостни колективни художествени подходи, а какво остава за съвсем маргиналните случаи от тази сцена.

Дори този преглед на изложбата да крие риск да не е достатъчно изчерпателен, нито достатъчно критичен към произведенията, той все пак полага това ефимерно усилие по запомняне и разказване на видяното. А така се превръща и в критика срещу кураторското и институционалното бездействие, което не предлага на публиката един обобщаващ текст или дори карта на произведенията от тазгодишната изложба на наградите за съвременно изкуство БАЗА.

^[1] https://yvaawards.org/yvaa-networks/
^[2] Понастоящем социологическа платформа на автори като Андрей Райчев, Кънчо Стойчев и др.
^[3] Вж. също The Cutout Body: Creative Processes and Research [„Изрязаното тяло: творчески процеси и изследване“], КО-ОП, 24.10–17.11.2024 г. [Каталог към изложбата: https://freight.cargo.site/m/E2565947008390822881670234208030/Cut-out-study-exhibition-leaflet.pdf] и „Бележки по „Проучване на Изрязаното“, ГАРА, 16–24.02.2023 г., както и фотокнига триптих „Рисувам със светлина контура на територията на неговото тяло“, 2023 г.
^[4] Вж. „Картички и контрабанда“ – изложба представя архив на Агенция „Митници“, Култура.БГ, 24.04.2024 г. Вж. също Вера Млечевска, „Контрабанди и офшорки“, „Ателие“ (Културен център на Софийски университет).
^[5] Ив-Кристиян Ангелов и Елена Чергиланова, „Гледки от никъде“, 11–21.07.2024 г., част от фестивала „Девет слона“ № 3.
^[6] София Димова, 114 Days of Loving You, галерия Punta, 14.03–05.04.2025 г.
^[7] „Към днешна дата липсва ясна информация за инсталацията „Фотографирайки в неблагоприятни условия“ на сайтовете на СГХГ, БАЗА и по-конкретно на сайта на ИСИ–София (като организатори).“ [„Фотографирайки в неблагоприятни условия“ спечели наградата БАЗА на Красимира Буцева през 2022 г.].