Изключително преживяване за мен бе да присъствам на премиерния спектакъл на балет Арабеск BarrocoLife – Съвършеното несъвършенство в Музикалния театър „Стефан Македонски“ (29 октомври). От балет, от съвременен танц не разбирам – не мога да направя хореографски или музикален анализ на видяното, не боравя с нужните професионални термини и понятия. Моят поглед е през изобразителното изкуство, литературата и киното, моите аналогии най-вероятно са далечни на заложеното в спектакъла. И все пак, ето разбридани мисли – видяното истински ме развълнува, накара ме да мисля: защо е у мен тази силна емоция? Защо (ето, изминали са няколко дена от премиерата) аз все още преживявам?

BarrocoLife – Съвършеното несъвършенство се състои от две миниатюри. Първата е дело на хореографката Анна Донева, тук (както разбирам от сайта на Арабеск) участва целият състав. Звучат Четирите годишни времена на Вивалди: съхранена е структурата на цикъла – сменящите се сезони отразяват различни състояния (на природата, на човека, на човешките взаимоотношения).

Четирите концерта на Вивалди са създадени за солираща цигулка и оркестър: в хореографията на Анна Донева солиращите партии преливат – ту един, ту друг танцьор заема лидираща позиция, ала сетне се слива отново в общия поток. Но има нещо повече: Вивалди не просто композира музиката, той иска да създаде цялостен поетично-музикален образ на природата и човека. Ето защо той съчинява към всяка една от частите четири сонета – не просто описание на онова, което музиката разказва, а допълващи, обогатяващи, украсяващи истории. За Вивалди Годишните времена – са цялостен богат образ, чиято основа е музиката; сетне – поезия и ето: съвсем логично, в духа на самото произведение, следва танц. Т.е. композиторът е вложил в творбата си идеята за разгърнат мултидисциплинарен прочит, за взаимно обогатяване на изкуствата.

Хореографията на Анна Донева (въпреки съвременните одежди и цветовете на фона) работи без съмнение в логиката на бароковата живопис: образите носят подчертана експресивност. В картините от епохата на Ренесанса лицата са спокойни, жестовете – обрани; барокът, напротив: утрира всяко движение. Как се постига това ли? Предимно чрез композиционни похвати – асиметрия, контрасти на светлина и сянка, постоянно усещане за нестабилност и подвижност на формите в пространството. В балетната миниатюра виждаме именно тази барокова особеност: максимална експресия. Подобно на картина на Пусен (например от цикъла Годишните времена): драма, движение, театралност, чувственост – тук всичко е вплетено в едно, за да създаде у зрителя общо усещане за опиянение, за вихър от емоции. Анна Донева подчинява хореографията на своя спектакъл на изключително въздействащи композиции: танцьорите изграждат с телата си сложни фигури, които изведнъж (съобразно музиката на Вивалди) сякаш замръзват. Превръщат се в скулптури, подобно на преплетените персонажи на Бернини. Да вземем за пример изваяните от мрамор Аполон и Дафне: тук Бернини хем разказва конкретна история (сюжетът е представен в Метаморфозите на Овидий), хем развива дълбока философска идея (алегорията за пътя, по който трябва да поеме младият човек – пътят на действието или на съзерцанието), хем смесва по несъвместим начин материи (от мрамора, който е човешката плът на Дафне, прораства дърво), хем обединява онова, което не може да се обедини: танц, вихър, движение и застинала маса, камък.

Във втората миниатюра – Сянката на Твоите криле – звучи музика от трима велики композитори от късния барок: Йохан Себастиан Бах, Хендел и Жан-Филип Рамо. Бах създава полифонични катедрали от звук, Хендел – театрално-драматична и тържествена грандиозност, а Рамо е особено декоративен. Четирима танцьори под хореографията на Мила Искренова подемат под тази музика игра с пространството и времето. Но тук се появява още един мотив, нов за цялото представление: особено чувство за хумор.

То е изразено в образа на ангела с малки криле, който преминава през сцената няколко пъти, заигравайки се с танцуващите. Сякаш те са статуи, произведения на изкуството, от които трябва да избърше праха: ето защо ангелът развява пръчка с пера. Дрехата на ангела е испански фартингейл: права конструкция с обръчи, която оформя полата като конус. В епохата на ранния барок подобно облекло е характерно за светските дами, ето защо е смешно – божественият пратеник, ангелът, се е наконтил като жена от висшето общество. Но над конструкцията от обръчи няма корсет: торсът на ангела е гол, тялото свободно да се извива, криви, гърчи.

Този насмешлив ангел, измислен от хореографката Мила Искренова, ми напомня Шекспировия Пък (Робин, добродушния дух) от Сън в лятна нощ: той е забавен и остроумен, олицетворение на играта, на театралната игра. Шекспировият Пък е пакостник: обърква вълшебната отвара така, че размества двойките влюбени, предизвиквайки комичен хаос. Неговата забава освобождава и участниците, и зрителите от сериозността на мирозданието (в превод на Валери Петров):

Ако ние, сенки леки,
сме дотегнали на всеки,
помислете, че сте спали,
ний додето сме играли.

Шекспировият герой идва с метличка в ръка – неговата магия включва почистване от прахоляк и мръсотия, ала всъщност той прогонва мъртвата тишина и застоя; той е символ на шегата, която побеждава страха, на смеха, който надвива забравата и дори смъртта. Ето фрагмент от монолога на Пък, изречен в полунощ, в часа на феите и духовете (отново – в превод на Валери Петров):

Свети в мрака дънер сух,
час на мъртвите настава
и тълпят се дух до дух
по църковната морава.
Но туй час е и за нас,
леко войнство на Хеката,
и затуй съм пратен аз
тук с метличка във ръката.
Бягай, прах, от този дом!
Вън от него, мише племе!
Всяка стая светва, щом
Пък със нея се заеме!

Без съмнение хуморът, извитото тяло, лекотата на ангела в представлението Сянката на Твоите криле напомня за усмихнатия амур от картината на Караваджо Любовта побеждава всичко от 1601 г. (названието е цитат от Еклоги на Вергилий: Любовта побеждава всичко; нека и ние ѝ се подчиним).

Този ангел с малки крилца и огромна пола ми прилича още на персонаж от филма на Питър Грийнауей Готвачът, крадецът, неговата жена и нейният любовник (1989): една от най-загадъчните и поетични фигури тук. Момчето при Грийнауей е кухненски помощник: то пее тъжни, почти литургични песни (музиката е на Майкъл Наймън, темата на момчето се нарича Memorial). Режисьорът използва образа му като контрапункт: от една страна е вулгарният, груб свят на Албърт Спика (крадеца), хранещите се лакомници в ресторанта (масивни, подчертано телесни), от друга – този ангел без ореол с висок, чист, ясен глас (момчешки сопран).

В епохата на барока когато ангелът е изобразяван в малки криле, това не е образ на могъщ небесен войн, а на чист дух, амур. Това е божествено присъствие, което не се нуждае от реализъм; символизира игрива невинност и непосредственост, а не сила. Както е във фреската на Пиетро да Кортона Триумфът на Божественото провидение (ок. 1635).

***
Толкова много изписах, а не казах и дума за танцьорите, за хореографите – това е, защото не разбирам от тяхното велико изкуство. Ала ето че спектакълът BarrocoLife – Съвършеното несъвършенство силно ме вълнува: защото тук (според мен) са уловени и по блестящ начин представени така интересните, дълбоки бароковите парадокси.