„Пътешествията на Достоевски“ в програмата на Синелибри 2026
През 1991 г. Павел Павликовски снима един от най-странните филми за Достоевски – без самият Достоевски да е негов герой. Героят е правнукът му Дмитрий, ватман на трамвай от Ленинград, който за пръв път заминава на Запад и повтаря част от маршрута на прадядо си. Само че вместо поклонение пред великата руска литература се получава комедия за две взаимни заблуди: Западът, който си е измислил собствена Русия, и съветският човек, който си е измислил собствен Запад.
Препълнен трамвай се движи през празнуващ немски град. По улиците се развяват трицветните знамена на току-що обединена Германия, над покривите избухват цветни фойерверки. На екрана се появява надпис: „На 7 юни 1862 г. Фьодор Достоевски тръгва на своето първо пътуване из Западна Европа – от Петербург към Берлин, Париж и Лондон. През октомври 1990 г. неговият правнук Дмитрий Достоевски, ватман на трамвай в Ленинград, предприема същото пътуване“.
Сред пътниците в немския трамвай е Дмитрий. Ватманът на ленинградски трамвай вижда за първи път западния свят през прозореца на трамвай: ето с такава шега ни посреща Павликовски.
Зазвучава класическа музика: в една от залите на замъка Готорф в Шлезвиг тържествено се обявява създаването на германското Общество „Достоевски“. Пред събраната публика свири малък оркестър, сред поканените е правнукът на великия Фьодор Михайлович. Първите му думи, произнесени зад камера, които чуваме, са: „Кой в Съветския съюз не мечтае да посети Западния свят?“.
Кадрите от тържествената церемония монтажно се пресичат с нощен Ленинград: Дмитрий, с фуражка на главата, кара трамвай №10, пуши в кабината и гледа релсите пред себе си. „Кой не мечтае за Таити, както се пее в песента…“. Не съм сигурна, но мисля, че тук става дума за прочутата пиеса на Шостакович „Таити-трот“ – особено популярна през 80-те в изпълнението на Андрей Миронов – руска версия на американския хит Tea for Two. Западът – разбираме постепенно – в представите на правнука на Достоевски не е конкретна география, а някаква обща територия на желаното. Навярно затова и музиката, която го съпровожда, е толкова безразборно международна: Дмитрий включва касетофона и слуша „Италианецът“ на Тото Кутуньо; по-късно, докато се вози в колата с прекупвача на автомобили, звучи Love Me Tender на Елвис Пресли…
Дмитрий простодушно и без всякакви заобикалки формулира главната си задача: едва ли някога отново ще успее да посети Запада, затова трябва да вземе максимума от това пътуване. А какво означава този максимум? Да спечели колкото може повече пари от участията си и да си купи западна кола – най-добре мерцедес.
Участията му обаче не вървят особено добре. Един от най-хубавите епизоди във филма е в тясната тоалетна: Дмитрий седи на капака, пуска си касета с Тото Кутуньо, разтваря книга за Достоевски и започва старателно да преписва от нея фрази и цели редове, за да си състави реч. Резултатът е предвидим: речта е пълна с клишета, а когато застава пред събралата се публика, Дмитрий едва успява да я прочете. Немският му е слаб, той срича, губи се в текста, а високият патос на написаното само подчертава неловкостта на ситуацията. Погледът на Дмитрий блуждае; беседите за Достоевски го отегчават. А когато самият той заговаря, независимо пред кого, почти винаги повтаря едни и същи две неща: първо, че би било добре Русия отново да стане монархия, и сетне, че името му е Дмитрий – също като на Дмитрий Карамазов, един от тримата братя. На един дълъг философски въпрос, зададен пред публика, отговаря сбито: „Ако правилно съм разбрал въпроса, отговорът е: да“.
Но плоскостта не е само у Дмитрий. Не по-малко комично изглежда и местният политик от Християндемократическия съюз. Застанал пред огромен предизборен плакат със собствения си лик, той приветства Дмитрий Достоевски и започва да изброява великите романи на прадядо му: „Престъпление и наказание“, „Идиот“, „Братята…“ – но фамилията на братята Карамазови така и не му идва наум.
Малко по-късно вече в колата политикът развива пред Дмитрий своето разбиране за Русия: „За да разбереш съветския народ, достатъчно е да прочетеш един роман на Достоевски“. „Да, да, точно така“, кима Дмитрий, вгледан в преминаващите западни коли.
Събрал някакви пари от неособено успешните си участия, Дмитрий отива на борсата за автомобили – иска да си купи мерцедес. С него се заема дебел прекупвач с тъмни очила, когото Павликовски показва ту сред колите, ту в офиса му – гол до кръста, само по тиранти, зад бюро с множество непрекъснато звънящи телефони. Но мерцедес за парите, които Дмитрий предлага, не може да се намери.
„Руснаците все мерцедеси искат“, разказва прекупвачът. Носят му злато, предлагат оръжие, дори жените си – само и само да се сдобият с мерцедес.
Точно такава фикс идея има и Дмитрий: „Карам колата си из Петербург и минувачите се питат: Кой е този човек, който кара такава кола? Кой ли е? Аз съм този човек!“. Накрая той си купува мечтания мерцедес от автоморга, подкарва го и не след дълго двигателят отказва.
Дмитрий остава сам, без пари и без кола. Започва да звъни на малкото си немски познати, но получава откази един след друг. Единственият, който все пак му помага, е дебелият прекупвач с тъмните очила: насочва го към православен манастир.
Няма да преразказвам целия филм, разбира се – той е наниз от блестящо уловени ситуации, в които уж непримиримите светове на Изтока и Запада постепенно започват да си приличат подозрително много. Хората са все така суетни, хитри, користни и смешни; различни са само мащабът, възможностите и цената на номерата им.
За да изкара някакви пари, Дмитрий започва да рисува – така, както прадядо му е рисувал по полетата на тетрадките си. После застава във фоайето на театър и неловко предлага графиките си на публиката след постановка на „Престъпление и наказание“. Повечето хора го подминават, някои се спират, други започват да спорят за цената. „Ами такава цена ми казаха други художници, че е разумна…“, оправдава се той.
И рисунките не помагат особено. Но междувременно Дмитрий е подхванат от медиите. Оказва се, че телевизионният формат му стои далеч по-добре от публичните речи: накъсаното му, пунктирно говорене на екрана започва да изглежда почти значително. А той продължава да повтаря същото – за монархията и за това, че е кръстен като един от тримата братя Карамазови.
Телевизионната известност обаче му носи нещо съвсем конкретно: дават му за една седмица ферари. С него Дмитрий тръгва на гости при барон – свой далечен роднина, който го посреща в богатия си дом.
Постепенно този неумел, нескопосан и беден правнук се оказва по-симпатичен и от западните интелектуалци, и от немските политици, и от крупните бизнесмени. Всички те изглеждат патетични, високопарни и изпълнени със съзнание за собствената си значимост. Те хитруват на едро, Дмитрий – на дребно.
Героят е поканен на бал в Лондон – това е традиционният светски бал, създаден в края на 80-те години по образец на руските имперски балове. Нарича се „Война и мир“ и е вдъхновен от прочутия бал в романа. Изисканото общество танцува на валса на Хачатурян от постановката на „Маскарад“ от Лермонтов.
Получава се почти идеален културен компот – Толстой, Лермонтов, Хачатурян, Достоевски, руски аристократи и балове, събрани в един общ западен образ на „руската култура“. Но симетрията във филма е точна: както западният сноб си изгражда удобна, декоративна представа за Русия, така и в съзнанието на съветския човек съществува един колективен „Запад“ – също толкова условен и също толкова неточен. В този смисъл Дмитрий е напълно адекватен на средата, в която попада. За нея е потомъкът на великия Достоевски, а той си тананика не друго, а уличната затворническа песен „Когато бях момче“:
Когато бях хлапак,
носех панталони клош,
сламена шапка,
а в джоба – фински нож.
Майка си заклах,
баща си пребих…
Завъртян в светското общество, Дмитрий дава интервюта, снима се във филм, посещава приеми и балове. Събрал парите, той се връща при прекупвача за желания мерцедес. Онзи е искрено смаян: „Как? Не е възможно! Та само преди седмица ти нямаше нито петак, нямаше дори къде да спиш! Как за седмица събра толкова много пари? Как?“. Вместо отговор Дмитрий му казва: „Може ли да ме снимаш пред мерцедеса?“.
И тук идва най-прекрасният финал: онзи сваля черните си очила и казва: „Не, аз съм сляп, не мога“.
Дмитрий отпътува. Следват финалните надписи и от тях научаваме смешно-тъжната съдба на неговия мерцедес след завръщането в СССР. Накрая отново виждаме героя на Павликовски в Ленинград – зад волана на своя трамвай. Зазвучава Ноктюрното от Втория струнен квартет на Бородин – може би за пръв път във филма руската „висока култура“ не е предмет на ирония или светски декор. След всички клишета за Достоевски, руската душа и двата взаимно измислени свята Павликовски оставя героя си именно с Бородин – и с неочаквана нежност.
Павел Павликовски гостува на дванадесетото издание на Синелибри. На фестивала са предвидени прожекции както на „Пътешествията на Достоевски“, така и на „Отечество“ и „Студена война“. Цялата програма може да бъде проследена тук, а зрителите ще имат възможност да се срещнат с Павликовски на живо на 2 и 3 ноември.
