0
1103

През прозореца със счупено стъкло

Константин Константинов, 1940 г.

Нещастна е страната, която има нужда от герои.

Бертолт Брехт

Вчера минахме с жена ми по Шишман и пак зърнах тази паметна плоча. Трябва да е отскоро – съдя по лъскавия ѝ и незапрашен бял мрамор, по липсата ѝ при честите ми неволни маршрути по същата улица, покрай същата кооперация, питайки се къде точно е бил домът на този умишлено премълчаван преди, пък и сега, писател. Прагът му (№53 а) е прекрачвал навремето младият и почти неизвестен Георги Мишев, описал тогавашното си чинопочитание и вълнение, от които потръпваш; представях си Майстора, сестра му, обстановката и притеснението на младия човек, който е разбирал кой стои насреща му, смятал е оказаната му чест за незаслужена, но любознанието му е било по-силно от смущението. Допусках, че жилището е на първия етаж, защото само на него дограмата е стара и дървена, небоядисвана отдавна, с помъглели от прах стъкла на прозорците. Според Мишев е на втория.

Бях чувал през 80-те години, че апартаментът е завещан на община Сливен, че тамошните управници са го имали за любовно свърталище, прескочат ли на държавна сметка до потайния столичен терен. Не знам доколко е вярно, но общото между тогава и сега е, че жилището е потулено: десетилетия нищо не се чува за него – и при стария режим, и при днешната демокрация, чиито строители са главно предишните строители на социализма.

Друг, съхранил драгоценни мигове от общуването си с писателя Константин Константинов, е Симеон Янев. И двата спомена са малоизвестни, забутани из книгите им; днес други писатели са на мода и както е при всяка мода – далеч са от онова, което не се променя, но винаги ни трябва в изкуството: нравствения гръбнак на художествеността, невидимия еталон, който я съхранява.

Името на К. Константинов бе разсъбудено във втората половина на 60-те години на миналия век. Бях ученик в Техникума по механотехника в Плевен, когато в едно от отдалечените от центъра читалища присъствах на рецитал – как се казваше актрисата не помня (може би Снежина Челебиева) – по откъси от „Малкият принц“. Не бях подготвен за такова новаторско слово, чутото бе в непозната и несрещана дотогава стилистика, но все пак разбрах, че не е еднопластово, че в иносказателността му се крие многопосочен подтекст с непреходен смисъл. Трябва да е било 1964, или 1965 г. През 1966 г. излизат мемоарите му „Път през годините“, купих ги и прочетох вече като студент – 1968 или 1969 г. Те станаха причина да си купя и томчето с негови избрани разкази и пътеписи – 1968 г.

Късно, твърде късно, преди петнадесетина години, го прочетох, защото все го отлагах за по-добри дни. То е със съответно на текста, запомнящо  се оформление от Кирил Гюлеметов, конкурентно дори на днешните изисквания за обложка. Закъснелият ми прочит ми отвори очите за откривателството и рядко срещаната художественост, култура и просветителски заслуги на писателя в нашата литература. Смятам го за голям пропуск във формирането си, защото за мен сега К. Константинов е Далчев в прозата, изиграл е структурообразуваща роля в опитомяването и окултуряването на първичния талант на Илия Волен. На малцина е известно, че освен приятел на Димчо Дебелянов, Константин Константинов е автор на първия литературно-критически портрет на  поета в първия му сборник „Стихотворения“ (1920 г.), който преиздадох едно към едно през 1996 г.

Като постъпих във в. „Пулс” в началото на 70-те на миналия век – нима е минал?! – един полуграмотен, но проспериращ при всички ръководства на СБП поет, всяка седмица публично държеше сметка на Багряна и Далчев, че като съвременници на Септемврийското въстание, (финансирано и организирано от Москва, б.м.), не са написали нищо за него, но по-лошото – не са били сред въстаниците и не са загинали. В буренясалите гънки на тиквата му не можеше и да поникне, че тъкмо в това е и шансът ни – живели са по-дълго и са принесли повече към духовния капитал на нацията. И подреждаше списъка на поетите революционери, паднали за свободата на народа – Гео Милев и разбира се – непременно Вапцаров…

(Не знам кое е по трудно: да загинеш за своя идеал или да живееш и твориш за него?!)

Вапцаров, като създател на литературно-художествени текстове, сравнен с Константинов, е направо аматьор – и по тематичен обхват, и по литературна култура, и по проблематика. Ето кратък и непълен списък само на преведеното от Константин Константинов: от френски език „Мадам Бовари“ на Флобер, „Избрани произведения“ и „Малкият принц“ от Антоан дьо Сент Екзюпери, Зола, Р. Ролан. През 1922 година във „Вестник за жената“ печата едни от първите лирични преводи на Анна Ахматова, съпътствани с критически анализ. Превежда и стихове на Балмонт и Хайне. А от руски още: „Капитанската дъщеря“ на Пушкин (1954),), „Война и мир“ на Толстой, Гогол – „Вечери в селцето край Диканка“, „Събрани произведения“ от А. П. Чехов, „Първа любов“ от Тургенев, както и „Тил Уленшпигел“ от Шарл де Костер (1955).

Преводът е голяма школа за усъвършенстване на майсторството. Непоносимо огромен и разнообразен езиков и образен материал, стилови и художествени решения, конкретни наблюдения и какво ли не още е минало през неговата глава. Авторите, преведени от Константин Константинов, са имали преведени и издадени други книги през 30-те и 40-те години (тук не включвам Екзюпери), дали Вапцаров ги е изчел?! Едва ли… Той има по-важна работа: чете Горки и Маяковски и то политически тенденциозните им творби, силещи се да създадат измисления от Сталин социалистически реализъм. Пробивите му в художественото се дължат само на таланта му, който се оказва по-силен от идеологическите догми, на които се е подчинявал предано. И това сравнение между Константинов и Вапцаров не е нарочно, не е неуместно, въпреки факта, че единият е живял по-малко, а другият – над двойно повече. Просто различна е природата на талантите им и от там – потребностите от автори и четива, които са подхранвали развитието им. Че такова сравнение е основателно, потвърждава и този откъс от дневниците на Борис Делчев:

„22.VII.1981: Отбелязвам следния пасаж от статията на Бойка Вапцарова във в. „Пулс“ (29) – „Из ръкописното наследство на Никола Вапцаров“: „Като разглеждаме ръкописното наследство на Вапцаров: реферати, беседи, писма и други бележки, виждаме – казва авторката, – че той е познавал основно творчеството на Пушкин, Лермонтов, Байрон, Шели, Гьоте, Шилер, Виктор Юго, Лоти, Пол Валери, Едгар По, Ибсен, Метерлинг, Гогол, Достоевски, Мопасан, Стриндберг (и) много други творци на световната литература.“

Така е написано: познавал ги основно. Човек се пита: кога е успял да ги прочете и основно да ги опознае? И на какъв език ги е чел, като се знае, че някои от тях са превеждани много малко, а други по онова време въобще не бяха преведени и за Вапцаров са били това, което и за обикновения български читател – само литературни имена, дошли по околен път?

Ето как се изграждат митове… на пясъчна основа.“ – стр. 408, Б. Делчев, „Дневници“, С., 1995 г.

А ако прибавим и гражданското поведение на Константинов, то антифашистката слава на Вапцаров се смалява още повече (през декември 1940 г. в Народното събрание е внесен Закон за защита на нацията, който поставя драстични ограничения за евреите у нас. Подписват и също внасят в парламента протестно писмо срещу закона: Т. Г. Влайков, Елин Пелин, Стилиян Чилингиров, Константин Константинов, Никола Филипов, Христо Цанков Дерижан, Людмил Стоянов, Владимир Русалиев, Младен Исаев, Елисавета Багряна, Ана Каменова, Д. Б. Митов, Никола П. Икономов, Минко Генов, Трифон Кунев, Григор Чешмеджиев, Николай Лилиев, Петър Горянски, Мирослав Минев, Илийчо Волен, Никола Джеров).

Константинов е главният събирач на подписите. (Правил съм го неведнъж през 90-те години и знам „леснината“ му). „Когато започнаха първите гонения на евреите, тогавашният председател на писателския съюз Григор Чежмеджиев ме покани веднъж да съберем подписи против антисеметизма. Искам това да не се изтълкува като някаква социалистическа акция – каза той, – а да бъде подписан апелът от независими, безпартийни писатели“ – спомня си К. Константинов пред Георги Мишев, „Мир на страха ни“, 2014, стр. 267).

Видно е, че в подписката т.нар. леви писатели са малцинство, по-малко от пръстите на едната ръка.

А къде са писателите комунисти?

(По това време Вапцаров също събира подписи в Банско като агитатор в Соболевата акция и пише „Селска хроника“: „Съюз със СССР!“.)

Една и съща година – 1940-а, един и същ месец – декември, две различни и пак съдбовни, както сега, каузи!, стартирали и тогава, и сега с „Понеже няма олио“…

(Националното предателство има много синоними, но константният от тях е СССР, днес – Русия).

През 1940 г. България все още е неутрална.

Николай Генчев, „Спомени“, Гутенберг, 2005 г., стр. 134–135: „Но особено интересна е позицията на БКП по времена на Втората световна война. Когато през март 1941 г. България влезе в Тристранния пакт, т.е. стана съюзник на Хитлер, БКП не направи дори и един жест на съпротива, защото по това време Хитлер беше съюзник на Сталин и руските интереси налагаха да се мълчи. (….) Но щом Хитлер нападна Съветския съюз, БКП още на другия ден побърза да призове към съпротива, за да докаже за пореден път, че нея България не я интересува, интересува я само съдбата на болшевиките, от които очаква власт и слава“.

Във времето преди 1941 г. в позив на РМС, младежката организация на комунистическата партия, се казва: „Искаме съюз със СССР“ и „Искаме съюз с героична и социално-прогресивна Германия“, „Да живеят др. Сталин и др. Хитлер, вождовете на съветската и немската работническа класа“.

Тогава защо от изброените подписали само Вапцаров и Исаев се броят за антифашисти, а безпартийните демократи – не?

Може ли да се делят антифашистите на антифашисти, подкрепящи СССР, и не-антифашисти, защото са подкрепяли неприкосновеността на човешкия живот и човещината въобще?!

(Щом една история толкова се повтаря във времето, то тя никога няма да бъде научена и повторението е майка на незнанието. За това повторение няма открито убежище, както няма бронебойни патрони за Вапцаровата вяра, една от периодически реанимираните теми на кандидат-студентските изпити).

Въпреки коренните разлики Константинов е смогнал да напише и за Вапцаров, 24 години след разстрела му, вероятно в 1966 година, когато излиза „Път през годините“, второ попълнено издание, както е отбелязано от самия автор – забележете – попълнено, а не общоприетото допълнено.

Предлагам няколко от наблюденията и оценките на Константинов за поета: „И ето, Никола Йонков Вапцаров не прилича на никого от своите предходници. Продължител по идейна линия на Смирненски, той няма нищо общо с него нито по натюрел, нито по изразни средства, далече го надхвърля в емоционално въздействие. Очистен от остатъците на символизма, той излиза непосредно от земята, неукрасен с никакъв поетичен грим и в същото време преливащ от романтизма на новото време. Така той е най-последното и най-убедително преображение на социален поет в нашата литература. Страстно влюбен в живота, в човека и в земните неща, той е винаги задъхан, устремен напред и нагоре, цялостен и комплициран, без да бъде раздвоен, чист под саждите и трепетно чувствителен под грубата черупка на неудържим борец. (…) Рядко у български поет творческата искреност, лишена от всякакъв егоцентризъм, е намирала по-пряк художествен израз. И още – това радостно чувство на общност с хората, и това вродено благородство, и тая бликаща топлота и доверие.

Очевидно неговият вътрешен живот търсеше съответния начин да се излее художествено. Старите форми трябваше да бъдат преодолени. И неговият стих – ясен, предметен, динамичен и неравен – отрази бурния устрем на тая земна поезия. Словесното разточителство на символистите и реториката на обикновената „гражданска поезия“ не се срещат у него. Той не успя да стане виртуоз в стихосложението, образите му невинаги са сполучени, поетичната му фраза някъде е спъната. Ала тъкмо тая несръчност у него се превръща в качество.“ – стр. 531.

Съдбата на Вапцаров винаги предизвиква съчувствие поради рано прекъснатия му живот и влияе на оценката на поезията му. А животът, за който е „загинал“, „за свободата на народа“, както пише на паметната плоча, и който е настъпил след като „земята се отърсва от отровната си плесен“, К. Константинов е описал в текст, който е потулил и предава на Георги Мишев, с думите „Скрий го някъде, сега не става за печат, дано дочакаш дните, когато ще бъде възможно да бъде публикуван“ – стр. 272 от посочената книга на Мишев.

Ето малък откъс и от потуленото: „Беше първите месеци след 9 септември, когато градът, разрушен от бомбите, изоставен от месеци, още тънеше в мрак, с ями, камъни и тухли сред улиците. Когато над всичко висеше една зловеща неизвестност и заплаха, непрекъснат страх в едната половина от жителите и кърваво бленуване от другата. Когато всеки час някакви хора, които не бяхме виждали дотогава и не бихме искали да помним, маршируваха на тълпи, опасани с револвери, провесили на рамо пушки, вързани с въжета, с дигнати юмруци с неистови викове отиваха някъде, или се връщаха от някаква злокобна работа, за която никой не смееше да пита. Знаехме, че се подготвя закон за народен съд, но „народът“, нетърпелив, правеше сам предварително своето правосъдие“ (стр. 272–273).

И една нощ писателят става неволен свидетел на първите прояви на Свободата: „Дворът всъщност беше градина, в която през тази есен бяха избуяли ярки гергини, димитровчета и слънчогледи. Денем той беше малка екзотична гора. Сега и небето, и земята – всичко беше непроницаем мрак. Открехнах мъничко прозореца и изведнъж – стори ми се, че това е невярна игра на зрението – видях някакви слаби светлинки, които блещукаха и гаснеха, движейки се между високите стъбла на цветята. Разбира се, не можеше и дума да става за светулки – в града, а и през този сезон светулки няма. Бяха мигновени светлинки – ту тук, ту там, по-ярки от светулки и не с фосфорнозеленикав блясък. И веднага разбрах: бяха електрически фенерчета. Очевидно в двора имаше хора, които търсеха нещо – вървяха тайно, дебнешком, в пълно мълчание. И изведнъж – повече интуитивно, отколкото с разум – разбрах: търсеха човек. Вещи не се търсят така – в тия часове, с електрически фенерчета и безгласно. А се знаеше, че и в града, и в цялата страна сега беше обикновено явление – да се измъкват нощем от домовете им хора, които вече не се връщаха.

Не разбрах колко продължи това, видя ми се – часове, а навярно е било кратко: дворът не беше голям. И ония, които тършуваха там, бяха, както изглеждаше, неколцина. По едно време чух сподавено изпъшкване и лек приглушен шум от бързо, мълчаливо боричкане. После светлинките угаснаха, пътната портичка леко скръцна – и нищо повече не се чу.

На сутринта на улицата се шепнеше, че един младеж, дотогавашен офицер, когото търсели от десетина дни, бил уловен и арестуван. В ежедневниците на тоя ден имаше, не помня по какъв повод, статии със заглавие „Човек – това звучи гордо!“

А от таванския прозорец на градинката, същата, дето някога са се събирали привечер под люляковото дръвче Пенчо Славейков, д-р Кръстев, П. К. Яворов, Петко Тодоров, няколко десетилетия по-късно аз бях присъствал миналата нощ на един истински лов на човек“ (стр. 273). (По това време К. Константинов е бил на квартира в Т. Г. Влайков, къща до къща и двор до двор с къщата и двора на д-р Кръстев на ул. „Хан Аспарух“, текстът е написал през 1965 г., а е подарен на Г. Мишев вероятно през 1969 г.).

С това описание е поставена окончателно и завинаги гранична черта между поезията на „старото време“ и новата, революционна поезия. Между стария, човешки и нормален свят и света на измислицата, поддържан с насилие. Настъпил е лелеяният от Вапцаров „един живот желан и нужен, и то какъв живот!“

Даже мисля, че в този текст, а не в написаното за Вапцаров, е истинският Константин Константинов! Два текста, свидетелстващи за раздвоението, в което живяха повече от четири десетилетия българските писатели, две посоки с противоположни ценности в една и съща личност, както двата края на улица „Хан Аспарух“, ако бе продължила до Шишман – единият с музея на Вапцаров, другият – със скорошната мраморна табела на Константинов над прашясалите прозорци. Единият свят на съчинената революция, постигнат и поддържан с насилие, другият – на бавното, тихо натрупване, както е при всяка еволюция, свят на търпеливото, скромно добро и непоказната човечност; единият, който животът уж отхвърли, но още присъства като образец за подражание, другият – който е бил, но още не е настъпил. Свят на измислените герои за сметка на непоказните ратници, винаги шепа хора като шепа сол – солта на земята, солта, поради която още ги има човечеството и света.

Не, не обвинявам поета – той е имал добри намерения, но не е подозирал до какво ще доведат, бидейки превърнати в реалност; или не е бил достатъчно прозорлив, гонел е Михаля… (А дали пък тъкмо него не гонят всички поети от Вапцаровата порода, закалили стоманата на перата си в съветския комунистически идеал?!).

Смисълът на всяка борба се определя от резултата. А тази за социална справедливост е все в реки от кръв, раждащи „нов кърджалия в нова полуда“, по-жесток и несправедлив от тези, срещу които борците са се борили?!

Симеон Радев, Атанас Далчев, Константин Константинов, Елисавета Багряна са пример за литературно трудолюбие, художествени натрупвания и отстояване на личната и творческа независимост. Те са с приноси в развитието на поезията и прозата ни, те са градители на българската култура с дълготрайни цели. Отгоре на всичко Бог ги е дарил и с дълголетие. Те са Примерът! Нужният пример на Градивността! Тъкмо те трябва да имат музеи.

Или поне: И Те Трябва Да Имат!

А имат само по една паметна плоча.

Марин Георгиев е роден на 9 април 1946 г. в с. Биволаре, Плевенско. Завършил е българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1971 г. Автор е на повече от 20 книги – поезия, проза, литературна критика, преводи. За заслуги в популяризирането на унгарската култура получава четири отличия на Унгария: „Про Култура Хунгарика“ (2001), ордена на президента на Унгария (2016), международната награда почетна сабя „Балинт Балаши“ (2018), а през 2019 г. става пръв чуждестранен носител на наградата за поезия на Фондация „Йожеф Уташи“. През 2015 г. в издателството на Дьорд Сонди „Напкут“, Будапеща, излиза сборникът с избрани негови стихове „Ни Бог, ни дявол“, а през 2019 г. в издателството на Съюза на унгарските писатели „Мадяр напло“ – „Някой винаги гледа“, том с избрана проза и поезия. През 2016 г. получава почетния знак на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.