Флоренция, специално за Портал Култура
Градът на Данте събира почитатели на изобразителното изкуство от цял свят с изложбата „Ротко във Флоренция“ (14 март–23 август). С този уникален проект, замислен специално за Палацо Строци, се отбелязва връзката на американския художник Марк Ротко (1903–1970) с един от центровете на италианския Ренесанс.
Архитектурата на сградата и самият град са идеалната обстановка да се изследва как Ротко преобразява класиката, дава живот чрез цвят на ново пространство, което надхвърля двуизмерността на платното.
Изложбата проследява цялата кариера на Ротко чрез над 70 произведения, много от които идват за пръв път в Италия, от престижни частни колекции и международни музеи – Музея за модерно изкуство (МоМА) и музея „Метрополитън“ в Ню Йорк, Националната художествена галерия във Вашингтон, галерия „Тейт“ в Лондон, Националния център за изкуство и култура „Жорж Помпиду“ в Париж.
Проектът включва и две места в града, особено скъпи за художника – музея „Сан Марко“ с пет произведения на Ротко, изложени в пет килии, и вестибюла на библиотеката „Лауренциана“ с две картини в диалог с пространството, проектирано от Микеланджело.
Марк Ротко (Маркус Роткович) е роден в Двинск, Русия, през 1903 г. На десетгодишна възраст емигрира с майка си и сестра си в Съединените щати, за да се присъедини към баща си и братята си в Портланд. Учи две години (1921–1923) в Йейлския университет, по-късно се премества в Ню Йорк. Започва да преподава в Академията на Бруклинския еврейски център (1929), където остава през следващите двадесет години. Един от основателите на групата „Десетте“ (1935), с която излага до 1940 г, когато създава Федерация на съвременните художници и скулптори. Показва свои творби на Венецианското биенале (1958). Същата година приема поръчка за серия картини за известния нюйоркски ресторант „Четири сезона“ в сградата Seagram, но по-късно се отказва от проекта. Творбите са дарени на Лондонската галерия „Тейт“ с ангажимента да бъдат изложени заедно в отделна зала. Създава фондация „Марк Ротко“ (1969), за да помага на нуждаещи се художници. Тежко болен, той слага край на живота си в своето студио в Ню Йорк през 1970 г.
„Баща ми искаше тези, които гледат картините му, да изпитат същото религиозно преживяване, каквото той е имал, докато ги е създавал“, казва Кристофър Ротко, куратор на изложбата. „Вдъхновен от пътуванията му до Рим и Флоренция, този духовен елемент стана още по-централен. Създадохме интимни места в цялата изложба, където личната среща с произведенията на Ротко е максимално засилена от техния резонанс със самата историческа среда.“
Изложбата в Палацо Строци се развива хронологично в десет зали и позволява на посетителите да проследят целия творчески път на Ротко.
Той няма официално обучение по живопис – нито в училище, нито в университета. Започва артистичната си кариера в средата на двайсетте си години, когато придружава приятел на курс по рисуване в Ню Йорк. Подобно на други абстрактни художници от своето поколение, той дебютира с фигуративно изкуство: голи тела, градски сцени, натюрморти и портрети.
В началото на 40-те години на ХХ век Ротко развива неосюрреалистичен стил, вдъхновен от митовете на Античността – от Гърция до Рим и Вавилон. Установява универсален език със зрителя. „Стая в Карнак“ и „Тирезий“ разглеждат фундаментални теми на човешкия опит. Биоморфни фигури и първични същества се появяват в много от акварелите от този период.
Ротко прави сравнително бърз преход от своя неосюрреалистичен стил към произведения, които по-късно ще станат известни като Мултиформи. Фигурите от предходните години стават все по-абстрактни, докато се размиват напълно. Произведенията от 1946–1947 г. са съставени от множество неправилни полета с интензивни цветове. Година по-късно формата отново играе ключова роля: повърхностите са организирани и опростени. До края на 1949 г. Ротко рисува в добре познатия си класически формат, от който №3/№13 е ранен и особено значим пример.
През 50-те години на миналия век Ротко изоставя митологичните сюжети и се фокусира върху два или три цветни правоъгълника, които изглеждат окачени в пространството на платното.
През 1950 г. той пътува до Европа, посещава за пръв път Венеция, Флоренция и Рим. Срещата му с италианското изкуство има трайни последици. Чувството за баланс, измерения и пропорции, заимствано от майсторите на Ренесанса, ще повлияе дълбоко на неговата поетика.
В композициите си от онова време художникът показва как цветът и светлината могат да създадат директно емоционално преживяване у зрителя. Палитрата му се измества от яркожълти и червени към по-дълбоки, по-приглушени нюанси. Боята е мека и тънките слоеве цвят позволяват на светлината да излиза от повърхността, както се вижда в №12 (1951) и „Оранжево и кафяво“ (1954 ).
Между средата и края на 50-те години на ХХ век палитрата на Ротко става все по-хладна и приглушена. Яркочервените и блестящите жълти тонове от предходните години отстъпват място на наситено зелено и синьо. За Ротко „тишината“ е най-автентичната форма на диалог между произведението и зрителя.
В изложените в една от залите етюди, създадени между 1958 и 1962 г, е видна еволюцията на композиционните структури, които ще доведат до серията стенописи на Seagram и Харвард.
Чрез темпера той експериментира с пропорции и разстояния между формите, модулира всяко цветово поле, за да внуши усещане за напрежение и концентрация.
След поръчката на Seagram идват скиците за стенописите в Харвард (1962) в мастило, акварел и графит върху малки листове хартия.
В началото на 60-те години вече доминират по-дълбоки и по-наситени тъмночервени и кафяви тонове.
В последното десетилетие от кариерата си Ротко се посвещава на обществени поръчки. Между 1964 и 1967 г. е изцяло погълнат от монументалния проект за това, което по-късно ще бъде наречено Параклисът на Ротко. В годините след него той рисува почти изцяло върху хартия. Връща се към платното през 1969 г., когато ЮНЕСКО се опитва да включи него и Алберто Джакомети в създаването на зала в централата си в Париж, но проектът не се осъществява.
През последните месеци от живота си наред с черно-сивите платна Ротко създава произведения в голям формат върху хартия: едни в нюанси, други толкова тъмни, че са нужни няколко минути, за да бъдат напълно възприети, трети – близки до пастелните цветове.
Съвсем не са случайни опашките за изложбата „Ротко във Флоренция“, която е една от най-посещаваните и коментирани в Италия.
