Крум-Александър Дзивгов публикува приживе една-единствена авторска брошура. Тя съдържа 16 страници под заглавие „Покушения срещу българското правосъдие“, издадена е от печатница „Право“ ООД през 1933 г. Скромен обем – светкавична поразителност!
„Воден от най-висока почит към висшите интереси на правосъдието, което – както казва Ренан – „съставя основата на общественото устройство“, аз издигам глас против някои самозабравили се и развилнели, и загубили себеконтрола служители на българската Темида“.
През м. февруари 1929 г. Дзивгов пътува с влак към Варна, когато случайно във вагон-ресторанта дочува интересен разговор. Става дума за смъртта на известния фабрикант от Русе Райчо Папаринов, самоубил се малко преди това. Дзивгов: „Пред мен като че се разкриваше чрез самата реалност глава от криминален роман. Съвършено спонтанно, още там, аз се обрекох в себе си да направя всичко, що може и трябва да направи едно честно дирене на истината, за да се спаси животът на две беззащитни сирачета и престижът на правосъдието, под чиято санкция предстоеше да се оформи един чудовищен грабеж със съдействието на видни служители на самото правосъдие“.
В какво се състои тази мътна съдебно-политическа сага? След смъртта на Папаринов през 1928 г. е оставен в наследство огромен имот от 10 000 кв. м. с три фабрики за първични земеделски индустрии (глюкоза, оцет и растителни масла). Явява се чужда компания, която предлага между 12 и 15 милиона лева за покупка на имота. Внезапно се появява софийската фирма на Антон Балъкчиев с предложение да наеме за три години и три месеца само една от фабриките срещу годишен наем от милион и половина лева. Оформя се нотариален договор и банкова гаранция. Ала това не е случайно: създава се изкуствен повод за неплащане на наема, за да може да се претендират многомилионни суми за вреди и загуби. И тук става интересно: поводът за неплащане е спиране на водоподаването от страна на общината, а върху нея е оказано въздействие. Наемателят взема за адвокат депутата Драгомир Апостолов, който отправя протест до наследниците Папаринови и завежда дело. Сезиран за своеволията на общинските власти в Русе министърът на благоустройството Славейко Василев заповядва незабавно кметът да пусне вода към фабриката. Но адвокатът-депутат изпраща телеграма до министъра, с която настоява „с авторитета си на народен избраник министърът да нареди да бъде закрита фабриката Папаринов“! Странна симбиоза: като адвокат на наемателя да искаш вода, като депутат да искаш спиране на водата.
Започва енергично настъпление срещу жертвите – вдовица и две дечица. Наемателят междувременно се е задължил да не работи по силата на сключен картел с другите глюкозени фабрики в страната. А с хитрина се сдобива с ипотечно задължение на собствениците на стойност по-малка от годишния наем. Ипотеката не може да се плаща, защото липсва плащане на наем, и имотът се изнася на публична продан. Наемателят намира подставено лице (нещастен русенски сладкар) и купува имота, но съдът признава продажбата за незаконна и я отменя. Ала алчността не знае предели: този път Темида ще помогне. Образува се нещо като „щаб“ с лидер депутатът Апостолов, а централни роли поемат председателят на Русенския окръжен съд Оджаков и подпредседателят Николай Георгиев. Тази компания гуляе всяка вечер в градското казино пред погледите на гражданството, вижда ги и самият Дзивгов. „Понеже при съдебната анализа въпросът не се решава в епруветка, а в съвестта на съдията, би трябвало да се съгласим с Балзак, който иска всеки съдия да е светец“, призовава в брошурата си Саша Дзивгов. Имотната сага продължава. Наемателят се домогва до втора продажба, следват многобройни жалби и протести срещу беззаконието, но председателят Оджаков мълчи. „Търговският свят на Русе беше смутен, обществото също“. Почетният консул на Франция и Белгия в Русе Едмон Легрен, който е и председател на местните търговци и индустриалци, бие протестна телеграма до министъра на правосъдието. Поуплашен, в самото навечерие на проданта съдебният шеф Оджаков пише определение за спиране срещу гаранция от 20 000 лв. Това става на 15-и януари 1930 г. в 16,30 часа следобед, а срокът на продажбата изтича на следващия ден в 17 часа следобед. Чужденецът Легрен навреме представя гаранцията, за да спаси наследниците от грабежа. Обаче съдията Оджаков задържа заповедта за спиране продажбата въпреки отчаяните настоявания на група адвокати. А бюрото на съдията-изпълнител се намира на партера точно под кабинета на съдийския шеф. Едва в 17.30 часа в последния ден съдията изпраща заповедта, но срокът е изтекъл преди минути. „Имотът беше хвръкнал – възложен бе на наемателя за цена по-малка от неговия годишен наем“. „Съдебна комедия“ – така оценява „спектакъла“ известният адвокат д-р Калми.
В брошурата си Саша Дзивгов не прощава нищо и никому: срещу съдията имало образувано дисциплинарно дело, приключило с наказания; през целият „зловещ ден“ депутатът-адвокат Апостолов непрестанно пиел кафе и ядял локум със съдията в кабинета му и т.н. Ала в един момент Оджаков освобождава шефския пост и председател на съда става заместникът му Николай Георгиев, „който достойно продължи завещаните от предходника му традиции“. Продажбата е утвърдена от състав при новия шеф, като най-младият член на състава и съдебен кандидат, подписал при особено мнение, след няколко дни бил внезапно уволнен от работа. След година този млад съдия пише молба за връщане на съдийска длъжност, в която разказва, че след изслушване на страните по утвърждаване на продажбата (плюс видните адвокати проф. В. Ганев, проф. Й. Фаденхехт и Т. Наследников) тримата съдии се оттеглили и били единодушни, че проданта няма да се утвърди. И след седем дни изведнъж узнава, че в срочната книга било отбелязано: продажбата е утвърдена! Последвали заплахи и увещания към младия съдия да не пише особено мнение, но той не се поддал, а резултатът е „уволнение в интерес на службата“. Дзивгов: „Това е страшната истина, която ме кара да треперя от омерзение“; „тука вече не само тежката съдба на две клети сирачета не е могла да спре самозабравилия се началник, но той не се е подвоумил да разбие кариерата на един млад и честен съдия, чиято вина се е състояла в това, че се е осмелил да формулира своето становище по един процес против автократичната воля на началството, по свои собствени правни разбирания и убеждения“.
Сагата не спира: проданта е отменена от Върховния касационен съд и спорът е върнат в Русе. Дзивгов: „като отстранява съзнателно и преднамерено високопочтени съдии, председателят Николай Георгиев се втурва неочаквано за всички съдии в състава и заедно с един 22-годишен момък… прогласява становището на ВКС за погрешно“. Този път третият съдия остава на особено мнение.
Своята словесна борба за истината Дзивгов завършва така: „Днес семейството на Папаринов живее от обществени подаяния – децата се хранят в безплатни сирашки трапезарии, майката тропа по хорските врати за помощ“. А фиктивният кредитор стои с насочено острие срещу жертвите! „За да насочим нашите усилия за истинско внедряване на идеята за правото в духа на нашия народ, аз написах тези редове. Те са само началото на моето радение в тая насока“.
Според мен последните думи предвещават надвисналата над Саша Дзивгов нова съдебна подлост. Пък и в началото на своята брошура, разграбена от читателите, той подсказва, че ще публикува цяла книга с подобни съдебни неправди, които педантично изследва. Очевидно е, че някой трябва да постави спирачка на тази необуздана дързост.
Трима измежду съдиите, споменати в брошурата, се чувстват оклеветени и завеждат наказателно дело срещу автора. За съжаление материалите по делото не са запазени в държавни и съдебни архиви – вероятно преди десетилетия е преценено, че делото не е от съществените. Самото наказателно дело, за разлика от брошурата и последвалата смърт на автора, почти не предизвиква вниманието на пресата, тъй като по-интересен е превратът на 19-и май 1934 г. Но спомени на адвокат Ив. Гумнеров, защитник на Саша и секретар на Софийския адвокатски съвет, както и на други приятели, очертават контурите на процеса. „Дзивгов не познаваше вдовицата Папаринова и невръстните ѝ деца“. Подробностите всъщност едва ли са толкова важни. Съдийска отмъстителност – такава е горчивата истина! Публичното разобличение на алчно разграбване на собственост, преплетено с политически натиск, адвокатски тарикатлъци и ярка съдийска зависимост, а и заплахи към чувствителната Дзивгова натура – подобен акт във всички времена е обречен на подло противодействие. Софийският окръжен съд заседава единадесет дни по повод написването на брошурата и осъжда Дзивгов на шест месеца затвор, апелативният съд завишава наказанието на една година и петнадесет дни, непризнавайки смекчаващи вината обстоятелства. Гумнеров: „Едва когато при тъмни, още неуяснени и изглежда неуясними обстоятелства, месец и половина след постъпването си в затвора той предаде Богу дух, се разрази буря от възмущение. Напразно“.
Без преувеличение ще кажа: думите на Ал. Дзивгов трябвало да бъдат запушени с вързопи съдебни дела! Непознат факт е, струва ми се, че Саша е изправен пред втори процес за обида и клевета. Подобна информация липсва в спомените за него. В държавния архив открих прелюбопитно дело, което пресъздава обстановката на едно минало събитие с цялата напрегната атмосфера. Този път на подсъдимата скамейка е изправено научно списание, публикувало отзив за кратката Дзивгова брошура.
Наказателно дело № 1365/1933 г. по описа на Соф. обл. съд (до 12-и май 1934 г. е бил Соф. окр. съд) се съхранява в ДА „Архиви“ – Софийски държавен архив, ф. 3-к, оп. 2, а. е. 65, общо 329 л.
Всичко започва с писмо-оплакване на председателя на Русенския окръжен съд от 26-и април 1933 г. до Министерство на правосъдието, проведено е и дознание през м. юни 1933 г. с протоколи за разпити на Ал. Дзивгов и Стоян Русев. През м. ноември Прокуратурата внася обвинителен акт срещу двамата „за гдето с означените по-горе статия и рецензия са нанесли обида и клевета чрез печата на Николай Георгиев, председател на Русенския окр. съд“. Обръщам внимание, че не става дума за известната 16-странична брошура, а за други текстове по неин повод.
Обхватният анализ на това дело подрежда следната хронология:
На 1-ви март 1933 г. в бр. 7 на месечното списание за право и административна юриспруденция „Административен преглед“, в последния раздел „Книжовни вести“, е публикуван кратък неподписан отзив от две страници за известната брошура, както и тристранично извлечение от нея. Главен редактор на списанието е съдията от Върховния административен съд Стоян Русев, който ще стане съподсъдим по-късно с Дзивгов.
На 30-и март 1933 г. във в-к „Мир“ (бр. 9816) съдията Н. Георгиев пише статия „Правосъдието заплашено“. Отбелязва, че не познава главния редактор, но на стр. 205 редакцията е взела лекотата и отговорността да твърди, че в някаква брошура на някой си Дзивгов се правели чудовищни разкрития върху покушенията срещу българското правосъдие и че тия разкрития ги правел Ал. Дзивгов, „добре известен не само като носител на безпристрастната обществена мисъл, но и като талантлив публицист“ (според редакцията), който по темперамент и ерудиция в нищо не отстъпвал на много известни европейски публицисти. Това Н. Георгиев не може да преглътне и задава девет въпроса, сред които: „Известно ли е на почитаемата редакция, че Паркетът (прокуратурата – бел. В. В.) е подвел служебно под съд злополучния автор за клевета и обида?“. Отправя и лични нападки, като намеква, че някога Дзивгов бил нападнал на улицата проф. Шишманов заради някаква рецензия, пак на улицата бил оскърбил юриста проф. Фаденхехт. Изразява възмущение, че редакцията на списанието пише хвалебствен отзив за брошурата.
След няколко дни (м. април 1933 г.) в бр. 9834 на същия в-к „Мир“ Дзивгов отговаря под заглавие „Кой руши правосъдието?“. Страстно защитава брошурата си, дори цитира Леон Доде: „Наглостта и безсрамието са верни спътници на тия, които нямат съвест“. „И сега този стар клиент на дисциплинарния съд (сочи двете му наказания от 1927 г. – бел. В. В.), който е въвел в шефствувания от него съд специална служба на доносничество на съдии срещу съдии, вместо да даде разяснения за приписваните му грехове, прави вулгарни интриги… Борбата срещу недостойните съдии, като най-страшните рушители на държавата и правосъдието, трябва да бъде безпощадна“, завършва Дзивгов.
Прелюдията открехва завеса пред съдебна пиеса. След обвинителния акт съдът определя на двамата подсъдими мярка за неотклонение „подписка“. Подсъдимият Русев иска разпит на бившия съдебен инспектор (сега член на ВКС) Красновски, правил ревизия на съдийския шеф в Русе, за да потвърди, че фактите, които се считат за клеветнически от страна на прокурорската власт, са истински. В писмения си отговор Дзивгов не се признава за виновен. Иска разпит на 12 свидетели, вкл. съдии, лекар и съдия-следовател, за да потвърдят атмосферата на подозрителност и доносничество, която цари в Русенския съд. Иска разпит и на Елена Папаринова – „жертвата, заедно с децата си, на Ник. Георгиев“, както и прилагане на трите дисциплинарни дела срещу съдията и служебното му досие, също и делото за несъстоятелност „Папаринови“.
Започва епистоларна преписка между Дзивгов и съда. Най-важното искане на Саша Дзивгов е към това дело да бъде присъединено като доказателство другото дело (№ 327/33 г. по описа на Соф. обл. съд), започнало по-рано по повод издадената брошура, което сега било в апелативния съд и което „е в неразривна връзка с настоящето дело“. Но съдът отказва прилагането му!
Ненужно е да описвам подробно цялата съдебна процедура по това паралелно наказателно дело срещу Ал. Дзивгов, разкриваща градацията на прокурорско-съдебен натиск. Първото съдебно заседание е на 31-ви май 1934 г., адвокат на Дзивгов и тук е Иван Т. Гумнеров. Второто заседание е от м. ноември с. г., на третото заседание през м. февруари 1935 г. Саша се явява с още двама адвокати (Д. Христов и Хр. Николов). Има отлагания и отхвърлени искания. Дзивгов иска и съдът му дава удостоверение да се снабди от надлежни места с документи, че децата „на бившия русенски индустриалец Р. Папаринов – Милка и Рафаел Папаринови, са се хранили в безплатни ученически трапезарии и са получавали помощи от благотворителни дружества, за да могат да живеят“.
Така стигаме, читателю, до 25-и юни 1936 г., когато адв. Гумнеров отново изисква присъединяване на основното дело, което е огромно по обем и не позволява правене на преписи, а подсъдимият Русев заявява: другото наказателно дело е „окончателно завършено и има присъда по него, влязла в сила“! Оттук насетне писмата на съда се адресират до: „Софийски централен затвор, затворника Александър Димитров Дзивгов“.
Осъденият Саша Дзивгов също пише до съда от новото си убежище – Софийския затвор.
Ала съдбата не спира зловещата си игра. Внезапно в делото откриваме писмо от Гражданското отделение на Столичната община: „Изпраща Ви се… препис от Акта за смъртта на Александър-Крум Димитров Дзивгов – починал на 9 август 1936 г.“.
Акт № 247/1936 г., Регистър за умиранията, Столична община: „По писменото заявяване на управителя на Александровска болница, в присъствието на свидетели… (разчита се името на Константин Трънка, 42 г.) – Ал. Дзивгов е починал на девети август 1936 г., в 19.30 часа, в Ал. б-ца“. Независимо че в някои публикации от онова време се споменава за бронхопневмония, откриваме точните думи в Акта за смърт. Смъртта е последвала от „anemia secundaria gravida“ – става дума за тежка вторична анемия, т.е. следствие от нещо друго, например кървяща язва или др. под.
Делото следва своето ледено продължение, на 19-и октомври 1936 г. се чете определение за прекратяването му срещу Ал. Дзивгов. През м. ноември 1937 г. се гледа по същество, 63-годишният подсъдим Русев не се признава за виновен. В заключителна реч прокурорът иска наказание, адвокат Гумнеров – оправдаване. Реч на подсъдимия: „Щом прочетох брошурата – това ме потресе. Може би изразите да са силни, но това е, защото нещата ги наричам с техните имена…“.
С Присъда от 19-и ноември 1937 г. Софийският областен съд признава подсъдимия Русев за виновен, загдето в качеството си на главен редактор на месечното списание „Адм. преглед“ поместил в книжка 7 от 1-ви март 1933 г. една рецензия върху брошурата на Ал. Дзивгов „Покушения срещу българското правосъдие“, с което нанесъл обида и клевета на Николай Георгиев – тогавашен председател на Русенския окръжен съд. Осъжда го на тримесечен тъмничен затвор и 500 лв. глоба, заменими в случай на несъстоятелност с 20 дена тъмничен затвор. Предвид чистото съдебно минало на подсъдимия и предвид прилагането на Наредба-закон за освобождаване от наказание престъпленията, извършени до 16-и юни 1937 г., определя освобождаване на подсъдимия от изтърпяване на наказанието…
Смъртта на Саша Дзивгов се явява спасителна преграда пред второ углавно наказание.
С това приключвам своя разказ за Александър Дзивгов. Документите са прочетени, спомените са избледнели. Но дори разстояние от 85 години не може да приглуши ехото на една наказана доблест.
Да добавя:
„И така престъпникът Дзивгов осъден лежи в Черна джамия!“, възкликва д-р С. Данев. Дзивгови познати започват спасителна акция с цел помилване: владиката Неофит Видински, проф. М. Арнаудов, Христо Силянов, Д. Б. Митов, Тодор Боров, артистът Никола Балабанов, Коста Трънка и др. Царят отсъства от столицата, инак вероятно щеше да подпише. В разгара на летните горещини осъденият се разболява тежко, преливат му кръв, настаняват го в лазарета на Централния затвор. Гр. Василев, проф. Арнаудов и др. пишат писмо до премиера за преместване в болница.
В тази зловеща надпревара смъртта постига своята неотменима преднина.
Хр. Силянов: „Нека се надяваме, че благородният гняв на Дзивговите приятели няма да се изпари безследно, че обетът, мълчаливо даден вчера пред пресния негов гроб, ще бъде някога изпълнен. Защото това е обет пред олтара на истината и правдата, които понякога са в разрез с формалните присъди на съдилищата…“.
Султана Петрова: „Светлият рицар“.
Емилиян Станев: „Аристократът“.
Теодор Траянов: „Моят психограф“.
Константин Трънка: „Благородникът“.
Никола Балабанов: „Струва ми се, че той се обиди, отчая се от нашата анархия и злоба и си замина за Латинския квартал…“.
Веселин Вучков е професор по наказателнопроцесуално право в Нов български университет, Югозападен университет „Н. Рилски“ – Благоевград и Академия на МВР. Завършил е Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ (1994), работил е като следовател. Автор е на книгите: „Образуване на досъдебно производство: актуални проблеми“ (2015), „Доказателствени средства в наказателното производство: същност и видове“ (2006), „Предмет и тежест на доказване в наказателното производство“ (2008), „Секторът за сигурност в процес на трансформация: критични разсъждения“ (в съавторство, 2014)“ и др. Публикува текстове и на историческа тематика. В периода от 2009 г. до 2013 г. е зам.-министър на вътрешните работи, след това е депутат от ПГ на ГЕРБ (гражданска квота). От м. ноември 2014 г. до м. март 2015 г. е министър на вътрешните работи, от този пост подава оставка.
