Когато мислим за Левски идеологически, когато вкарваме името му в политическа употреба, субективизмът на интерпретацията зацапва с ненужно петно чистотата на портрета, неговата автентична историческа реалност.
Войната на всеки срещу всички по време на предизборната кампания не създава условия за сключване на мир след изборите. Очертава се патова ситуация, която все повече отблъсква избирателите от задължението им да гласуват.
Демократичната общност се зарадва малко прибързано на тази победа, тъй като не осъзна, че Бойко Борисов използва стария си трик да дезертира от властта, за да може впоследствие да внушава, че „само ГЕРБ туря ред в хаоса“.
Политическият дебат за бюджета трайно се е откъснал от професионалния. Смисленият разговор е невъзможен, защото е изместен от перманентно доминиращия политически скандал.
Отказът от координация затруднява функционирането на политическата система. Досега Борисов и Пеевски взаимно си оспорваха притежанието на преимуществената позиция на гарант на политическата стабилност в държавата. Вече тази имагинерна позиция остава само за Пеевски.
Един от основните акценти в книгата на Румен Даскалов „Българското общество 1878–1939“ е върху темата за трудната модернизация на обществото.
Всеки ден и всяка нощ Путин бомбардира територията на Украйна, убива и ранява хора, разрушава жилищни сгради, болници, училища… Това е истинската реалност, която на практика се изправя пред визията за Realpolitik.
Вотовете на недоверие от легитимен инструмент на опозицията се трансформират в рутинна политическа дейност, в съставна част от техниките на парламентарния саботаж.
Носталгията по романтичното минало носи пагубните илюзии за неговото безметежно възкресяване. „Демократите“ имат нужда от нещо ново, от ново „ново начало“, но то в никакъв случай не е „новото начало“ на Петър Стоянов, което застава срещу „новото начало“ на Пеевски.
