Цветан Кръстев, един от големите в българското концептуално изкуство, който открива на 8 юли ретроспективна изложба в Градската художествена галерия – Варна, пред Нина Локмаджиева
С Цветан Кръстев говорим преди откриването на неговата голяма ретроспективна изложба „Автогейм“, в която се оглеждат близо 40 творчески години. Сега в Градската художествена галерия на Варна виждаме тези години, документирани в обекти, инсталации, фото и видео свидетелства от акции, видео арт.
Тази изложба е с юбилеен повод, което ми изглежда доста забавно на фона на твоето постоянно младо творчество.
Ами така се оказа – ставам на 60 години, въпреки че съвсем не се чувствам на толкова. Наистина такива юбилейни ретроспективни изложби звучат малко като пред пенсия. Но аз даже не знам дали има пенсиониран художник, пенсиониран творец…
Няма такова нещо. Ти си с много особено място и сред варненските, и сред българските художници.
По-скоро без място. Аз съм правостоящ.
Защото постоянно си на път. Не съм те видяла да стоиш на едно място – или бързо се движиш по улиците, или по брега – постоянно в движение. Това движение може би си го влял в творческия си процес, защото самите ти работи са в непрекъсната промяна. С видеоарта е ясно, но и много преди него – по времето, когато аз те открих като артист за себе си – това беше на пленер на Златните пясъци през 90-те и ти беше направил в едно блато изумителни неща. Тогава разбрах идеята за процес и за срастване на изкуство и природа. Творенията ти там постепенно се разграждаха и се преобразяваха, докато станаха част от блатото. През какви периоди премина и къде си по пътя сега?
И аз не знам къде ми е точната локация. Ако трябва да върна лентата назад, от самото начало като че ли почнах с ефимерно изкуство. То започва от възникването на идеята, през претворяването ѝ в някакъв материално-сетивен елемент, за да бъде възприета работата, до разграждането, унищожаването. По този начин се затваря целият цикъл и това е много по-интересно за мен от една статична и непроменлива работа от бронз или от мрамор. Разбира се, относително непроменлива, защото няма вечни неща, дори металът и камъкът са податливи на времето. Стремя се в моите работи да бъде по-осезаема тази интервенция на времето върху самата материя.
Времето става част от работите ти, много изразително присъства в тях.
Да, а и нали по някакъв начин времето е свързано с движението, оттам е и афинитетът ми към движещия се образ, към видеото. Доста от работите ми са свързани с движението, въпреки че и съзерцанието е тема, която присъства активно при мен. Но като че ли съзерцанието не на неподвижния наблюдател, а на движещия се регистратор – по-интересно ми е да се движа и да регистрирам промените. Струва ми се, че ако се движиш срещу течението, много по-бързо минава времето, отколкото, ако го изчакваш да се извърви, като си неподвижен.
През какви интересни срещи те преведе това пътуване, това движение – личности, места, моменти за вдъхновение?
В началото като начин на работа аз минах през една доста ожесточена борба с материята. Първите ми работи са някакви първични, примитивни, с ясно отношение към самата материя – било то дърво, камък или нещо друго. Докато по-нататък започват да стават все по-обтекаеми, все повече са по границата между доловимото и непроявеното. Трудно се улавят параметрите на по-късните ми работи.
Ти каза една ключова дума – непроявеното. Ти наистина обхождаш тези граници, твоето философско отношение към нещата е деликатно, но значимо, нека огледаме това непроявено и какво да търсят хората, които искат да го видят при теб?
Традиционната представа за художника е за човек, който прави видимо невидимото. Но на мен ми е по-интересен моментът точно на граничната зона, когато нещото е все още едва доловимо. Това е моментът на проявлението му. Така че наистина в някои от работите трудно могат да бъдат забелязвани или маркирани физически параметри.
Но все пак е уловимо по някакъв начин.
Надявам се.
Може да си сигурен, защото предизвикват някакво предусещане, нещо, което те кара да се съмняваш, да си казваш, че може би не е точно това, което си усетил, но при всички случаи те подбуждат към размисъл.
Особено в последните ми работи визията стана много неутрална, даже в един момент може би ще изчезне. Като че ли се опитвам визията да не пречи на идеята. Въпреки че не е много художническо.
Ти първо художник ли си, или мислител?
В интерес на истината никога не съм се изживявал като професионален художник, а и технически е така. Аз не съм завършил академия, само художествена гимназия.
Което няма никакво значение.
Даже предпочитам да бъда класифициран като любител, защото то означава, че правиш с любов нещо.
Да, но няма как да бъдеш определен така. От твоята художническа височина, аз мисля, че ти се протягаш доста по-нагоре – към неща, които са от друг ред.
Протягам се, понякога някой ме бие през ръката, но…
В момента върху какво работиш и ще видим ли нови твои творби в изложбата?
Така както присъстват първите ми работи, които са от 1985 г., и са в природна среда, така има и от най-новите. Последните ми са повече свързани с текст, даже аз работно си ги определям като видео поеми. Формата е видео, но основното е текстът, а визията е съвсем неутрална, фонова, умишлено съм търсил да е такава.
Тръгнал си от природата, минал си през формите, неконвенционални форми, и си стигнал до текста. А сега накъде?
Надявам се да има накъде, да не съм стигнал до задънена улица. Все ще изникне нещо.
Ти си по особен начин скромен човек.
В поне 85% от работите ми присъствам аз самият – това е особен вид скромност, надявам се да не е само суета, просто съм си на собствено разположение по 24 часа в денонощието и винаги съм си под ръка и мога да се подложа на какво ли не.
Подлагал си се на всякакви изтезания – спомням си, че някъде в началото на този век влачи един камък десетки километри. На какви ли не изтезания си се подлагал за изкуството.
Не бих ги нарекъл изтезания. За мен е преди всичко удоволствие, някаква игра, никога не съм го приемал съвсем на сериозно, не съм придавал излишна тежест на това, което правя.
А колко тежеше онзи камък, дето го носи от Варна до Шумен през 2002 г.?
14–15 килограма беше.
И това ако не е изтезание… Разкажи за още някое от най-лудите ти неща.
Имам една работа, която остана по-скоро като намерение. Казва се „Моят персонален остров“. В продължение на месец мъкнах камъни от брега към една плитчина в морето. Беше проходимо, на около 30–40 метра навътре, но можеше да се върви. Идеята беше да си направя собствен остров от камъни. Малък, но мой. 2–3 метра беше станал като диаметър, но пък невидимата част, която е отдолу, беше поне 12 метра в диаметър, защото за да се задържи, основата на дъното трябва да е конусообразна. Не успях да я завърша съвсем, но острова си го направих. Беше една плитчина срещу Траката във Варненския залив. Достатъчно усамотено място, за да не ме гледат като луд. Но идеята беше да живея там три месеца и да го направя символично обитаем. Опитвах се да ползвам някакви пробиви в международното морско право – разбира се, всичко беше симулация – да добия някакъв статут на тази територия – нотариален акт с всички подробности. Това беше около 2000 г. Не успях да го завърша, защото действието се развиваше през късната есен, даже ме заваля и първият сняг, докато все още бях по 8 часа във водата. Но във Варна в късна есен морето става много бурно и дойдоха дните, в които вълнението отнасяше през нощта много повече материал, отколкото аз успявах да натрупам през деня. И така в един момент островът почна да се руши много бързо и не успях. Но имам един кадър, присъства в изложбата.
При теб това е част от процеса на обмен между артиста и природата, в който в крайна сметка всичко се връща в природата. Някой беше ли до теб в този момент?
Май че само аз бях там, имах само един свидетел – един рибар, който ме забеляза някъде на крайния етап. Отдалеч го наблюдавам – може би от километър, той беше в някаква смешна лодка – като корито, и може би около час и половина гледа, за да разбере какво прави там някакъв луд. Като имаш предвид, че островът ми беше на 30–40 метра от брега, всъщност нашата среща беше в открито море. Та доплава той до мен, пита какво става, обясних му като на теб и той учудващо добре разбра концепцията. Това е един от малкото случаи, когато непредубедени хора са ме разбирали много по-добре от изкуствоведите. И той ми каза – виж, аз отивам за риба, и като се върна, ако съм хванал риба и ти все още си тука и носиш камъни, заповядай. И ми посочи горе на склона – там е хижата, заповядай, ще си опечем риба. А аз му казвам – не, ако съм тук още и съм натрупал достатъчно камъни, за да има място за двама, бъди гост на моя остров, тука ще я опечем. Но така и не се срещнахме втори път. Той беше единственият свидетел на моя остров.
Свидетел на твоя „каменен“ период. А сега ще покажеш много твои работи пред много хора в Градската художествена галерия на Варна. Защо правиш тази изложба?
Може би по инерция – нали е юбилей, но всъщност никога не съм изпитвал необходимост да правя изложби, обичайно са само по покана. Последните ми изяви са в социалните мрежи – в профила ми във Facebook www.facebook.com/profile.php?id=1671547920 и моя канал в Youtube www.youtube.com/user/cvetankrastev. Това ми е достатъчно като аудитория.
Цветан Кръстев е роден през 1961 г. във Варна. Завършва Художествената гимназия в Казанлък. Работи в областта на концептуалното изкуство. Създава живопис, лендарт, пърформанс, инсталации, обекти, видео арт. Участвал е в множество изложби, фестивали, биеналета и форуми на съвременното изкуство в България и чужбина. Самостоятелни изложби: 2020 – САМСИ, София; 2019 – Музей „Геoрги Велчев“, Варна; 2014 – Галерия „Резонанс“, Пловдив; 2014 – „Съвременно пространство“, Варна; 2005 – Национална художествена галерия, София; 2003 – Музей „Геoрги Велчев“; 2002 – Галерия ЮКА, Варна; 2001 – Галерия „Буларт“, Варна; 1998 – Галерия ТЕД, Варна. Сред последните групови изложби, в които участва, са: 2021 – Съвременно българско изкуство, галерия „Галатека“, Букурещ; 2019 – галерия „Бранкуши“, Букурещ; 2019 – „Те правят каквото си искат“, съвременно изкуство от България и Германия, Варна; 2013 – Международен фестивал за кратки форми, Сърбия; 2013 – Десети международен филмов фестивал, Науса, Гърция; 2013 – 2nd Motion International Festival, Кипър и много други.
