Начало Филми Личности Тайната на Анук Eме
Личности

Тайната на Анук Eме

Соня Александрова
20.06.2024
2747
Анук Еме в „Един мъж и една жена“ (1966)

In Memoriam

Италия, както и целият свят, тъжат след загубата на 92-годишната френска актриса Анук Еме. За своята над 70-годишна кариера тя има над 90 филма. Нейната съперничка Бриджит Бардо призна: „Смъртта на Анук Еме ме удари в сърцето, осиротях. Изгубихме жена, актриса, приятелка на животните, незабравим символ“.

Никол Франсоаз Флоранс Драйфус е родена в Париж през 1932 г., в семейство на актьори. От 1940 до 1944 г. еврейското семейство Драйфус се мести, крие се в квартири на приятели. След войната се завръща в Париж.

Анук Еме е открита за киното от… френско-българския режисьор Анри Калеф, евреин, роден в Пловдив, избягал като млад във Франция. Той познава майката на Франсоаз, среща двете, когато отиват на кино. Калеф поверява на 14-годишната Еме ролята на Анук във филма „Къща под морето“ (1947). Момичето е много младо, но притежава чар и естествена елегантност, които я правят неповторима. Още на следващата година поетът и сценарист Жак Превер я преименува на Анук, като героинята от дебютния ѝ филм и на Еме (на френски обичана), защото наистина е обичана от всички. Заедно с режисьора Марсел Карне я канят за друг филм, който остава недовършен по производствени причини. Превер ѝ дава друг шанс и пише за 15-годишната Еме роля, вдъхновена от Шекспировата Жулиета, за филма „Любовниците от Верона“ (1949) на Андре Каят.

След редица появи на екран през 50-те години за Еме настъпват приказни 60-те. Едва тогава спечелва заслуженото внимание на режисьорите. Запомняща се е танцьорката Лола във филма „Лола“ (1961) и в продължението му, режисирани от Жак Деми.

Така се стига до съдбовната среща между Анук Еме и Федерико Фелини, който веднага я кръщава „моята Анукина“.

„Федерико ме видя за пръв път в офиса на моя агент в Париж – спомня си актрисата. Нямаше проби, предложи ми героинята от „Сладък живот“ и ето ме в Рим. Първата сцена, която заснехме, беше на Виа Венето. Федерико ме сложи зад волана на кадилак. Аз бях ужасена, той не осъзнаваше какво означава шофирането по Виа Венето за човек като мен, току-що стъпил в Рим.“

Анук Еме и Марчело Мастрояни, „Сладък живот“ (1960)

В „Сладък живот“ (1960, Златна палма в Кан) Еме е Мадалена, богата и отегчена наследница, любовница на журналиста Марчело (в ролята Мастрояни). В „Осем и половина“ (1963, Оскар за чуждестранен филм) играе Луиза – предадена съпруга, измамена от режисьора Гуидо, пак изигран от алтер егото на Фелини Мастрояни. След много години Анук Еме и Марчело Мастрояни ще се срещнат отново в „Генералът на мъртвата армия“ (1983) на Лучано Товоли.

След Фелини английски, немски и най-вече италиански режисьори се състезават за Анук Еме – Алберто Латуада с „Непредвидимото“ (1961), Виторио де Сика със „Страшният съд“ (1961), Алесандро Блазети с „Лиола“ (1963).

„Никога не съм търсила режисьор – казва актрисата. Имам нужда да бъда търсена, желана, обичана.“ Анук Еме омагьосва публиката със своята елегантност, чар и незабравими интерпретации.

В колективното съзнание на французите, а и на световните си поклонници Анук Еме все пак ще остане с ролята на Ан от „Един мъж и една жена“ (1966) – химн на любовта, в който тя е вдовица с дете, работеща в света на киното. Първоначално ролята е била предназначена за Роми Шнайдер. Нейната романтична история с Жан-Луи (Жан-Луи Трентинян) е незабравима и покоряваща. Филмът на Клод Льолуш преразглежда каноните на фаталната жена със своята чувствена и в същото време меланхолична красота. Той е обсипан с отличия – Оскар и Златен глобус за най-добър чуждестранен филм, Златна палма в Кан. На Анук Еме заслужено ѝ се полагат номинацията за Оскар, както и наградите за най-добра актриса – Златен глобус и БАФТА. В следващите десетилетия тя получава Сезар за кариера (2002) и Златна мечка (2003) за цялостно творчество в Берлин.

През 80-те години, когато свежата ѝ младост изглежда като спомен, Анук Еме отново изненадва. И го прави с италианския филм на Марко Белокио „Скок в празното“ (1980) в драматичната роля на сестра на магистрат (Мишел Пиколи). И двамата с Пиколи получават награди – за най-добра женска и най-добра мъжка роля в Кан. Марко Белокио си спомня: „Тя беше една от най-красивите актриси в света, имаше харизматични очи и дълбок глас. Не трябваше да полага много усилия на снимачната площадка, излъчваше очарователна светлина“.

Бернардо Бертолучи следва приятеля си Белокио и я снима в „Трагедията на един смешен човек“ (1981). Там тя е изискана съпруга на индустриалец от Парма, изигран от Уго Тоняци. После идва ред на „Довиждане и благодаря“ (1988) на Джорджо Капитани.

Анук Еме в „Лола“ (1961)

Анук Еме разкрива тайната на актьорството: „Фелини ме научи, че най-важното нещо е да слушаш, просто да слушаш какво казват другите герои. И да не се вземаш много на сериозно“.

Последната ѝ филмова изява е в „Най-хубавите години от нашия живот“ (2019), отново на Льолуш, пак редом до Трентинян, за да съживи тази велика кинематографична любов петдесет години по-късно.

Клод Льолуш се сбогува може би най-прочувствено с Анук Еме: „Моята спътничка, вечна приятелка, която каза „да“ на мен, младия режисьор, когато другите казаха „не“. Благодарение на нея и само на нея запазих светлината. След като накара цялата земя да мечтае, сега ще накара и ангелите да мечтаят“.

Соня Александрова
20.06.2024

Свързани статии

Още от автора