Разговор с изкуствоведката д-р Анжела Данева и Тодор Тодоров, магистър в програма „Телевизия и киноизкуство“ в НБУ, за Николай Дюлгеров (1901–l982), един изключително известен в Европа и най-вече в Италия, но не особено познат на българската публика художник
Николай Дюлгеров все още не е заел заслуженото си място в българското културно съзнание, но е централна фигура в италианския футуризъм и едно от големите имена на европейския авангард от 20-те години на ХХ век. Той е художник, дизайнер, рекламист, архитект, а специалисти като проф. Енрико Крисполти – завеждащ катедрата по модерно изкуство в Университета в Сиена – го определят като най-значимия творец между двете войни. Дюлгеров е една от централните фигури на движението на втория италиански футуризъм (20-те, 30-те г. на ХХ век).
Галерия УниАрт в НБУ подготвя отбелязването на 125 години от рождението на Николай Дюлгеров догодина. Д-р Данева, как ще представите Дюлгеров и с какво смятате да изненадате публиката?
А. Д.: Смятам да кръстим изложбата, която подготвяме, в стила на футуристите „Вкус и формули за утре“. Когато говорим за футуризъм, трябва винаги да се има предвид не само заглавието, но и подзаглавието, защото всичко при тях е в преносен смисъл. Затова „вкусът“ може да е не само естетически, а и вкус на небцето. Между другото, SantoPalato, или в превод „Светото небце“, е името и на емблематичната за движението на футуризма таверна, която футуристите създават в началото на миналия век в Торино. Тоест формулите може да са математически, архитектурни, но може да са и формули в друг смисъл, като естетическо преживяване.
Според мен вече не можем да говорим, че Дюлгеров е неизвестен в България. В последните години доста колеги популяризираха името и дейността му в контекста на европейския авангард. И затова по повод на тази юбилейна годишнина на художника ние смятаме да покажем изложба в един различен аспект. Публиката няма да види, както обикновено се очаква, произведения на Дюлгеров. Ние ще покажем интерпретация на едно негово произведение, което е по негова идея и дизайн, както и на близкия му приятел художника Луиджи Коломбо-Филия. По тяхна идея е организиран прочутият футуристки обяд в Торино, където преобразяват една таверна, наричат я SantoPalato и там предлагат специалното си футуристично меню.
Публиката в галерия УниАрт ще има възможност да види фрагмент, интерпретация на този дизайн, този интериор, който Дюлгеров е подготвил навремето. А също така ще имат възможност да видят реално и да опитат, надявам се, футуристичните ястия от този обяд. Освен тази изложба подготвяме и издание, в което ще съберем на едно място архивен материал и ще публикуваме преведените писма на Николай Дюлгеров до близките му приятели Асен Василиев и Иван Ненов.
Какво всъщност представлява това прочуто футуристично меню, което се предлага в SantoPalato?
А. Д.: Ще споделя рецептата на Дюлгеров, която предлага за този обяд. Той е нарекъл ястието „пилефиат“. Има една особеност, която важи за футуристите при изписването на имена – всичко се пише слято, защото това е част от тяхната философия. Ще покажем и други рецепти, поканили сме шеф-готвач. Друго интересно, което ще могат да видят посетителите, са оригинални постери на Николай Дюлгеров от негови изложби, а също така някои негови керамики, притежание на частни колекции. Ще има и документален материал, който да покаже атмосферата, връзките на Николай Дюлгеров с останалите футуристи. По това време вече ще е готов и ще бъде показан документалният филм на Тодор, който той снима в Италия и България. Мисля, че ще бъде интересна интердисциплинарна изложба през пролетта на следващата година.
Поканила съм студенти, които да интерпретират темата за футуризма на втория етаж на галерията. Защото смятам, че Дюлгеров е бил мащабен артист. Не просто художник, не просто архитект. Той е бил артист в смисъла, в който днес използваме думата артист, т.е. многофункционален, на различни полета е работил.
Николай Дюлгеров е известен за специалистите, но защо остава непознат за широката българска публика?
А. Д.: Николай Дюлгеров живее в доста динамични времена за Европа и България със смяна на различни политически управления. Една от причините за мен е тази. Дюлгеров прави първата си изложба в България съвсем млад, още през 1924 г., и тя остава единствената му изложба тук. Мнението е, че тогава Николай Дюлгеров не е бил приет добре у нас. Но за мен не е ясно защо хората разчитат по този начин публикуваната след изложбата в тогавашната преса критика на самия Гео Милев.
Какво пише Гео Милев по повод изложбата на Николай Дюлгеров?
А. Д.: Не мога да цитирам точно, но смисълът е, че е първият и най-млад български футурист, кубист и показва триъгълници, кръгове, геометрични фигури, което за съжаление у нас, в България, не е нещо, което публиката очаква да види.
Тогава понятията футуризъм, кубизъм още не са съвсем изгладени. Тоест ние сме свикнали да гледаме пейзажи, портрети. А Дюлгеров показва нещо различно и аз мисля, че от думите на Гео Милев по-скоро струи съжаление, че той се появява прекалено рано в българската действителност, която е много консервативна. А само Гео Милев по това време популяризира модернизма в България. Николай Райнов споменава с хубави думи тази изложба на Дюлгеров и всъщност критиката му също е положителна. Така че той не е отхвърлен, а просто малко хора са разбирали това, че Дюлгеров е представител на европейския авангард и се е появил прекалено рано на нашата сцена, където наченките на авангардизъм все още са бели лястовици.
В интернет има доста информация за Дюлгеров, но нищо не открихме за неговия личен живот, освен че е роден в Кюстендил, в семейство на печатари. Баща му притежава печатница и има трима сина. Какво знаем за личния му живот?
А. Д.: Филмът на Тодор ще разкаже за личния живот на Дюлгеров. Когато правехме нашето изследване в Италия, се срещнахме с единия му син Радослав и го интервюирахме. Той сподели интересни факти за баща си, които ще видим във филма. Но не би могъл да ни разкаже за неговите ранни години, за неговия живот в Кюстендил, защото самият той е роден в Италия и не говори български. Но колегата, с която разговаряхме в Кюстендилската галерия, ни разказа за годините на Дюлгеров като гимназист, за родителите му, много прогресивни хора за времето – началото на ХХ век, дошли от Велико Търново и установили се в Кюстендил. Владимир Димитров-Майстора, който често посещава града, впечатлява и омагьосва децата там. Те виждат тази висока, авторитетна фигура, която върви по улиците със статив в ръце, и решават, че и те ще станат художници. Разбира се, всеки един от тях е носел в себе си творчески импулс, който го е тласкал да се развива в тази посока. А тъй като семейството на Дюлгеров притежава печатница, той още от малък е свързан с печатните техники, с графиката, с начина, по който се правят издания.
И всъщност тези деца тогава – Асен Василиев, Иван Ненов, Борис Елисеев, Николай Дюлгеров, са вдъхновени от фигурата на Майстора. Те си правят собствени стативи, имат си място, където се събират и рисуват. Дори са били толкова амбициозни и със самочувствие, че са правили портрети за документи, които са ползвани от градската администрация, защото тогава не е имало масова фотография.
А защо Дюлгеров в един момент решава да следва във Виена? Срещнахме някъде, че тъй като е по-малкият брат, няма шанс печатницата да остане за него, и решава, че няма бъдеще в Кюстендил.
А. Д.: Възможно е, но аз нямам достоверна информация за това. Семейни истории. В началото на ХХ век много български младежи заминават да учат в чужбина.
А какво образование получава във Виена?
А. Д.: Във Виена той учи в приложно училище, после следва в Дрезден, където учи авангардно изкуство, след това във Ваймар, където учи в „Баухаус“ школата на Гропиус, по-късно и в Академията за изящни изкуства „Албертина“ в Торино, Италия, откъдето получава диплом за архитект. Той следва своя път на търсене на нещо по-различно от това, което се случва в България. Много е неподредена биографията на Дюлгеров наистина. Политическата атмосфера и в България, и в Европа е доста динамична. В семейството на Дюлгеров не са запазени тези документи и колкото пъти съм ги питала, винаги ми казват: „Анжела, имало е войни, имало е проблеми, ние сме се местили, а дипломите не са първото нещо, което човек взима със себе си, когато тръгва да се мести“. В този смисъл нямаме доказателства точно къде е учил Дюлгеров. Сигурна е само дипломата му за архитект. Всъщност първият, който пише биографията на Дюлгеров, е неговият приятел в Италия Луиджи Коломбо-Филия – двигателят на торинската група футуристи. Той ги обединява, той им вдъхва самочувствие. И той пише първата малка книжка, в която има някаква биография на Дюлгеров. Според мен тя е написана през преките му разговори със самия Дюлгеров. Но той не се опира, както ние сега искаме, на документални факти. И затова всичко това са хипотези.
Да, има сведение, че Дюлгеров е бил в „Баухаус“, но дали е бил записан наистина? Защото има разлика между това да си записан в институцията, да си учил определени години и да си минал курсовете, които са се изисквали. Друго е да си посещавал висшето художествено училище „Баухаус“ и свързаната с него художествената школа за визуално-пластични изкуства, дизайн и занаяти, която се превръща в център на модернизма през първата половина на ХХ век, защото ти е било интересно, защото си се записал само на един-два курса. Имаме такива примери с други наши художници, завършили в Италия. Но нямаме документи. Търсила съм в архивите. Самото училище се мести от едно място на друго и са се изгубили документи.
А известни ли са приятелства на Дюлгеров от това време?
А. Д.: В текстовете, написани за него, се казва, че е бил близък с швейцарския художник Йоханес Итен, който е в основата на идеите за цветовия анализ и е част от ядрото на „Баухаус“. Възможно е, когато Дюлгеров е посещавал школата, този преподавател да му е оказал влияние. В изкуството на Дюлгеров откриваме уроците на „Баухаус“, самият Итен по-късно е напуснал училището.
А какво знаем за творчеството на Дюлгеров от този „немски“ период?
А. Д.: Нямаме никаква информация. Нужно е любопитство, колегите да отидат в Дрезден и Ваймар в Германия, във Виена и да проучат архивите. Не е достатъчно да се опираме само на разкази. Колкото и да са близки Филия и Дюлгеров, това, което пише той за него, все пак е интерпретирана по друг начин информация. Всъщност от архивите на европейските академии са проучвани единствено италианските. Не искам да се хваля, но аз съм ги проучила. Разбира се, това е трудоемка, свързана с много време и средства работа. И разбирам, че не всеки колега би могъл да се нагърби с нея, защото не е достатъчно да отидеш в архива за ден-два, трябва да се остане доста по-дълго време, за да може да се събере информацията. След това идва, разбира се, процесът на анализ, на търсене на информация в България. Има много работа, която трябва да се свърши, и сте прави, че за Николай Дюлгеров тази работа не е свършена.
Как ще бъдат отразени неговите ранни години във филма, който правите?
Т. Т.: Със сигурност ще бъде засегнат този период. Ние се опитваме да направим нещо, което до момента не е правено за този автор. Искаме да систематизираме доста голяма част, макар и не цялата, от живота му, което е трудно, като имаме предвид колко е широка дейността му в Европа и България и колко малко знаем тук за него. Макар д-р Данева да казва, че той е доста известен, аз смятам, че на широката публика не е познат. Знаят го специалистите, изкуствоведите. Даже за мен е учудващо, че те не са направили достатъчно, ще ме извините, д-р Данева, за да бъде популяризиран през тези години. Правени са малко опити, недостатъчни за творец от такава величина. И затова съм се захванал с това начинание, за да може той да придобие още по-голяма известност, защото го заслужава.
Вие двамата посетихте Торино, Рим, Албисола, галерията в Кюстендил, Националната библиотека с цел да откриете още факти от живота и творчеството на Дюлгеров. Как всяко от тези места допълва картината за Дюлгеров?
Т. Т.: Дюлгеров получава покана от своя приятел Асен Тонев, който учи в Политехниката в Торино. Доколкото знам, той получава поканата в един момент, когато се е завърнал от Германия в България. Може би политическата обстановка по това време го е накарала да се прибере в Кюстендил и да започне работа като чертожник в общината. Дали има диплома от „Баухаус“, или не, всъщност не е толкова важно. Важното е, че е минал през неговата атмосфера и влияния. И какво заварва тук – политически борби, атентати. Той не попада в София, а отива в родния си град. Носейки прогресивни идеи и запален от авангардното изкуство на „Баухаус“, той попада в дълбоката провинция. Но пък по това време открива своята съпруга Люба Габровска, с която се познава по семейна линия. Те сключват брак в България и след това заминават за Торино. Габровска е от високоинтелигентна фамилия и също е учила в чужбина. Възможно е още там да са се запознали с Дюлгеров. Мисля, че е учила математика, но всъщност в Италия не е работила. Била е модел и вдъхновение на съпруга си, доколкото разбрахме, той е проектирал нейните дрехи, за сватбата ѝ подарява копринен шал в стила на „Баухаус“, който все още се пази в семейството. Била е много красива жена. Неслучайно художникът Иван Ненов я рисува в началото на 30-те години, когато гостува на семейство Дюлгерови в Торино. Всъщност този портрет на Люба Габровска-Дюлгерова се намира в Зала 20 в НБУ и всеки, който желае, би могъл да го види – такова беше желанието на семейството, когато портретът беше купен от тях и дарен на НБУ.
Имат двама сина. Разкажете и за тях.
А. Д.: Всъщност ние познаваме единствено Радослав, защото той се е ангажирал с наследството на баща си. Той се грижи за събирането на факти и документи. Така че засега той е най-близката връзка с художника и архитекта Николай Дюлгеров. Както споменах, семейството се е местело през годините, сменяли са къщи, ателиета. Знаят се, разбира се, адресите, на които са живели. Това, което внучката на Дюлгеров сподели с нас, докато бяхме при тях в Торино, беше много мило. Аз го намирам много силно, защото ни дава една друга перспектива към Дюлгеров. Тя тогава е била тийнейджърка, 12-годишна. И когато я попитах, какво помни от дядо си, помни ли го изобщо, тя направи описание на неговото ателие, което потвърди някои мои хипотези за Дюлгеров като личност и като творец. Спомни си, че в ателието му е имало четири големи маси, а той правел различни неща на всяка от тях. Тоест Дюлгеров е работел едновременно по няколко проекта, както казваме днес. На едната маса може да е имало архитектурни чертежи, на другата – интериорни проекти, на третата – рекламни. Вероятно и дизайн, защото той е мултифункционален автор, прави дизайн на мебели, както и индустриален дизайн.
Известни са неговите рекламни билбордове, които променят облика на Торино. Той е първият, който прави рекламите на „Чинцано“ и „Кампари“.
А. Д.: Можем да кажем, че Дюлгеров всъщност е създателят на билбордовете във вида, който ни е познат днес. Появяват се тогава на булеварда покрай реката По в Торино. Футуристите смятали, че е крайно време да направят картината достъпна за всеки човек и разбираема. И в това е революцията на футуристите. Да са различни и в същото време търсещи новото и динамиката на времето. Той има реклами и на „Фиат“. За футуризма машините и колите са били вдъхновение номер едно.
Като млад архитект Дюлгеров проектира къщата на Тулио Мацоти, наречен д’Албисола, в Лигурия. А вие бяхте в Албисола Марина, където се намира тази къща и прочутата фабрика „Мацоти“ за керамика. Каква е нейната история и как това място се свързва с футуризма?
Т. Т.: Заснехме фабрика „Мацоти“. Тя продължава да се управлява от семейството, което има трима наследници, и продължава да работи. Тулио д’Албисола е поръчал на Дюлгеров да направи архитектурата на самата сграда. Той също е част от торинската група на футуристите, посещавали неговата лаборатория, за да правят керамика и да експериментират. Тя съществува още преди той да реши да си построи къща. Той се познава с Дюлгеров по тази линия още от 1926 г., когато е дошъл в Италия, за да учи в Академията архитектура. Предполагам, че къщата в Албисола е първият проект на Николай Дюлгеров като архитект, защото не всеки би се доверил на един младеж, ако няма някакви протекции. Дюлгеров създава сградата на средиземноморския бряг, както и обзавеждането ѝ, за три години – между 1931 и 1934.
Архитектурата не остава ли все пак на заден план в творчеството му?
А. Д.: Не, той прави павилиони за панаири също в стила на футуризма. След панаира те се разглобяват и практически от тях има запазени само снимки и проекти. А къщата в Албисола всъщност е единствената футуристка архитектура, запазена като жилищна сграда и фабрика, защото тя съчетава и двете предназначения. Голямо доверие е гласувано на Дюлгеров, за да направи подобна сграда. В кореспонденцията си Тулио му пише, че са решили с брат си къщата да е червена, защото този цвят бил в околния пейзаж. Дюлгеров много настоятелно му обяснява, че той проектира къщата не просто като архитектура, като форма. Той я проектира от чертежа до мозайката на пода вътре. Всичко е синхронизирано така, че да отговаря на идеята на Николай Дюлгеров за това що е то футуризъм. Тук прозират и идеите на „Баухаус“ за цялостно изграждане, не само като архитектура и дизайн. Не можеш просто да построиш стените, външната част, екстериора, а да не обърнеш внимание на интериора. В самото писмо до Тулио Дюлгеров дава доста аргументи защо цветовете на къщата трябва да са жълто и синьо. Обяснява, че синьото резонира с морето, което е срещу нея, а жълтото с пясъка. Това е хармонията, която той създава. Хармония, която търси и иска да изяви в творчеството си. Жилищната сграда и природата трябва да са в симбиоза. Това е и съвременна тенденция в архитектурата. Ако погледнем към Австралия и Азия, където модерните сгради се съчетават с природата, можем да кажем, че това е тръгнало от европейския конструктивизъм на „Баухаус“. Дюлгеров определено е бил визионер. Това визионерство може да бъде надградено с други практики и перспективи, но ако не го носиш в себе си, няма как да се получат нещата.
Той не е ли проектирал един сферичен небостъргач, който и до днес е определян като новаторски и модернистичен проект?
А. Д.: За времето си, според мен, е било нещо специално. По това време се изграждат небостъргачите в САЩ. И Дюлгеров определено е следвал съвременните тенденции.
Да разкажем малко повече за тази прословута футуристична таверна, облицована с алуминий.
А. Д.: Таверната съществува твърде за кратко, защото концепцията ѝ е абсолютно антииталианска, ако говорим за кухнята. Но има снимки, на които се виждат, събрани в таверната, всички по-изявени футуристи начело с Тулио д’Албисола, Филипо Томазо Маринети, Николай Дюлгеров и др. Футуризмът е бил свързан с левите идеологии, проповядвал е антиелитарност, обявява се против музеите, против университетите. Всичко е анти. Против пастата, например.
И какви са тогава футуристичните ястия в таверната?
А. Д.: Някои са ставали за ядене, други не толкова. Например, на прословутия обяд имало сервитьори, които освен че сервират, ви пръскат в този момент с парфюм от теменужки, за да се убие миризмата на храна. Или се пуска вентилатор, който да я разсее. Всякакви такива провокации. Така че дори да е ставало за ядене ястието, ако на човек му пръснат парфюм от теменужки, едва ли ще му е вкусно. От днешна гледна точка можем да кажем, че Маринети е добър стратег в това да се рекламира и да пропагандира своите идеи по начин, какъвто виждаме в днешно време.
А в България какво е запазено от творчеството на Дюлгеров?
А. Д.: В Кюстендил от няколко години има зала, кръстена на Николай Дюлгеров, с десетина негови произведения, които той е дарил през 70-те години на миналия век. Дюлгеров е изпратил свои произведения за изложба в България, но за съжаление, на италианската граница част от тях са изчезнали. Пристигнали са само някои от последните иновации в творчеството му, представляват плексигласови кутии, в които има колажи от различна хартия, различни медии със светлина вътре. С времето светлината е променила цвета на хартията и те в момента се нуждаят от пълна реставрация. Не зная дали колегите смятат да я осъществят, дали някой изобщо ще се наеме да направи реставрация на такъв тип произведения.
А от керамичните му произведения?
А. Д.: Керамика няма. Тя е част от производството на фабриката в Албисола. В момента фабрика „Мацоти“ пуска лимитирани серии от неговите най-известни сервизи за кафе и за чай, които носят името му – сервиз „Дюлгеров“. Обикновено футуристите са правили проекта, а фабриката е изработвала по него керамиката. Понякога и те сами са ги изработвали на място, а фабриката правела определено производство. Тези сервизи за кафе се продават и до ден днешен, скъпи са и имаме снимки с надписа, че са по проект на Дюлгеров.
Има ли картини на Дюлгеров в колекционерски сбирки и къде?
В България, да кажа по-деликатно, е спорно какво точно има на Дюлгеров, но вероятно има. В Европа има.
Вие посетихте и архивите в Кюстендил и Националната библиотека. Там какво открихте за Дюлгеров?
А. Д.: В Националната библиотека Тодор дори имаше удоволствието да снима ламаринената книга на Тулио д’Албисола, произведение на изкуството, направено изцяло от метал. Листовете ѝ са метални. Върху тях са отпечатани стихове, футуристична поезия. Тя също футуристично е наречена L’Anguria lirica, което в превод би звучало „Лиричната диня“. Отпечатани са и изображения, рисунки. Тя е много известна с това, че на корицата ѝ има футуристичен портрет на Тулио д’Албисола, направен от Дюлгеров.
Как в нашата библиотека попада подобна футуристична книга?
Тя е дарена от Иван Ненов, другия художник и приятел на Дюлгеров, който е бил в Италия. След като Дюлгеров кани Ненов в Торино, той също се сближава с Тулио, поддържат връзка, става част от това футуристично общество. Тази книга му е подарена от Тулио и той я дарява на Библиотеката. Интересното за мен по-скоро, когато разглеждах архивите в Библиотеката, беше, че Дюлгеров е споменат като име, но дотам е участието му в този артефакт. Книгата по-скоро е свързана с Иван Ненов, а Дюлгеров се споменава заради футуризма, но остава на заден план. Начинът, по който в Библиотеката представят книгата, е по-скоро свързан с Ненов. Разбирам, че е дарение от него, но все пак Дюлгеров има участие в тази книга. Те вероятно не знаят.
Дюлгеров е човекът, който кани Иван Ненов в Торино, но по-късно пътищата им се разделят.
А. Д.: Да, точно така. По-късно Иван Ненов сякаш леко го загърбва, не го споменава. Има разрив между тях, но не мога да кажа със сигурност какъв и защо. Може просто връзката им да е прекъсната не по лични причини, а заради началото на Втората световна война. След това пък идват социализмът и тоталитарните години през 50-те в България, това може би още повече е депресирало човек като Дюлгеров, който не е от хората, които манифестират. Съвсем различна личност е.
Дистанцира ли се Дюлгеров по време на войната от футуристите, от Маринети?
Дюлгеров някак се дистанцира от футуристите по това време, остава политически неангажиран, а Маринети и другите се опитват да превърнат движението в политическа пропаганда. Всъщност по-скоро Мусолини се опитва да го подчини. Но все пак, това е авангардно движение и не може някой да го опитоми и да го сложи в рамка, за да служи на целите му. Имало е творци, които са последвали този пример, но е имало и такива, които запазват основните черти на футуризма и се дистанцират от политическата ангажираност. Не можем да слагаме под общ знаменател всички.
Нека се върнем към творчеството на Дюлгеров, с какво се отличава неговата живопис?
А. Д.: Неговата живопис е отличителна с това, че той много добре синтезира геометрията с цвета. Аз даже си мисля, че всъщност цветните композиции, които той представя, идват някак от нашата, българската душевност. Но въпреки че е надградил своите виждания за изкуството в Дрезден, в „Баухаус“, в Италия при футуристите, все пак той носи тази лека нишка, която се прокрадва в цветните му хармонии, особено в керамиката. Когато видите негова керамика, веднага ще кажете, че тук има българска нишка. Той има една ваза, емблематично произведение за времето. Веднага ще откриете в нея близостта с българските черги и халища.
Отличава ли се по нещо творчеството на Дюлгеров от това на останалите футуристи?
Всички характеристики на футуризма – движение, машини, aeropittura или поглед отгоре, разбира се, че ги има и в неговите произведения. Това, което го отличава от другите футуристи, е по-скоро конструктивизмът, който той носи в себе си, и тази симетричност.
Дюлгеров посещавал ли е през по-късните си години България?
Т. Т.: Мисля, че е идвал, защото има едно писмо, което той праща до Тулио, в което съобщава, че ще си ходи. Това е по-скоро във втората половина на 30-те. След войната не е идвал.
А поддържа ли някакви контакти с България?
А. Д.: Да, всъщност всичките му приятели са тук. Проблемът според мен е, че след 1944 г. имаме тоталитарен период, в който цялата интелигенция е разбита тотално. А и години наред след това, може би докъм 70-те, режимът тук не е бил особено толерантен. И не е случайно всъщност, че Дюлгеров прави дарението си на Кюстендилската галерия чак през 70-те. Не се знае дали по някакви свои причини не се е притеснявал да контактува с българи, но е говорел редовно по телефона с приятели. Но да идва насам, според мен е било по-скоро невъзможно за него, като се има предвид историята назад в годините.
Кои от неговите картини са ви впечатлили най-много?
А. Д.: Две от картините му са в Националната галерия в Рим. „Сестрите“ е най-репродуцираната. Другата е „Механичният човек“. Това са произведения от началото на неговия период, свързан с футуризма, и са много популярни. Иначе той работи много, както ви разказах, „на няколко стана“. До последно е експериментирал с какво ли не. Много е обичал да експериментира с материалите. На произведенията си в масло или в темпера след това той прави авторски копия. И всъщност много от тях са образци на футуризма. Има и портрети като картината, вдъхновена от известната балерина Айседора Дънкан, „Жената от четвъртия етаж“.
Дали предвиждаме тук, в България, да поставим паметна плоча на Дюлгеров? В Торино има такава.
А. Д.: Не знам какво да кажа. Просто за пореден път се случва да се поставят паметни плочи в Италия с грешки в тях, без да се изследват историческите факти. Срамно е. Първо, му е сбъркано името, поставянето не е съгласувано със семейството му и никой от тях не присъства на церемонията. Те дори не са били уведомени, че ще се прави такова нещо. Похвално е, че има такива инициативи, но не може да се правят по този начин. Между другото, Дюлгеров е обявен за почетен гражданин на Торино.
Как ще се казва филмът, който подготвяш, Тодоре?
Т. Т.: Нарекъл съм го „Прочути непознати. Николай Дюлгеров“, защото, както казахме, той не е достатъчно познат. Надявам се да получи широко разпространение.
В аудиоинтервюто участва и Веселина Даковска.
Интервюто за Николай Дюлгеров може да бъде чуто в Епизод 6 на подкаста за изкуство „Така видяно“, осъществен с подкрепата на НФК.
