Габор Томпа, един от водещите режисьори в Румъния и директор на Унгарския държавен театър на Клуж-Напока, е новият президент на Съюза на европейските театри.
Габор Томпа (1957, Търгу Муреш) е театрален режисьор и педагог. От 27 години е директор на Унгарския държавен театър на Клуж-Напока в Румъния и артистичен директор на фестивала Interferences. Завършва режисура в Букурещ през 1981 г., негови учители са Ливиу Чулей, Михай Димиу, Каталина Бузояну – основоположници на известната румънска режисьорска школа. От 1989 г. преподава в Театралната академия в град Търгу-Муреш. Основател е на Театралния факултет в Клуж-Напока и ръководи катедрата по режисура от 1991 г. Автор е на над 100 театрални постановки в Румъния, Унгария, Канада, Франция, Австрия, САЩ, Словения, Чехия, Сърбия, Англия. От 2007 г. преподава режисура в Калифорнийския университет, Сан Диего.
Наскоро той беше избран за президент на Съюза на европейските театри (UTE), основан през 1990 г. от Жак Ланг (френски министър на културата по онова време) и режисьора Джорджо Стрелер (директор на Пиколо театро в Милано). Съюзът на театрите в Европа има над 40 членове (театри и индивидуални членове), обединени от принципите за иновативно сътрудничество и международен обмен. Единственият български театър, който членува в UTE, е ТР „Сфумато“ (от 2011 г.). Габор Томпа прие поста от чешкия режисьор Михал Дочекал (Чехия), бивш директор на Пражкия национален театър.
Публикуваме размислите на Габор Томпа от среща с букурещката публика в края на 2017 г., водена от театралния критик Моника Андронеску.
Габор Томпа: Седим в една чудесна книжарница, а аз, когато вляза в книжарница, изпитвам желание да изкупя всичко. Неслучайно именно библиотеката беше основният фон в спектакъла ми „Вишнева градина“. Градината, която трябва да бъде отсечена, беше заменена от библиотека. Ставаше дума за болезнения преход от книгата към интернет, който по някакъв начин характеризира глобализацията. Разбира се, глобализацията има и положителните си страни, не бива да преувеличаваме. Когато поставих „Носорози“ на Йонеско в Пражкия национален театър, финалната сцена представяше мрачната страна на глобализацията: всички носеха маски с лицето на най-опортюнистичния персонаж, седяха на столове на различни нива, странна склуптурна композиция, и говореха по телефоните си, а телефоните звъняха в различни моменти. Не се виждаше нищо друго освен този унифициран персонаж на светлината на мобилните телефони. Финалната реплика се повтаряше до безкрай и звучеше така: „Аз съм последният човек и ще остана човек докрай“. Всички ние реагираме на актуалните събития и със сигурност усещаме негативното влияние на глобализацията всеки ден.
Дискурсът стана много радикален
В Америка театрите продължават да поставят предимно нови пиеси, от които може би 90 на сто са много лоши. Но така е било и по времето на Шекспир. Аз малко се плаша от твърденията, че режисьорският театър загива. Не мисля така. Продължавам да виждам силни режисьорски спектакли, но в същото време и спектакли без никаква режисура, без никаква драматургия… Не мога да се ориентирам в този лабиринт от определения, още повече че дискурсът не само в театъра, но и в политиката, дори в семейството стана много радикален. Светът е силно разделен, крайностите нямат никаква допирна точка, вече не съществува диалог. Ако театърът е документален, едни казват, че е много добър, ако е много художествен, че е лош, или обратното. Мисля, че това води до идеологизиране на дискурсите, което само вреди. Резултатът – прекалено много предразсъдъци. Вече не говорим за творби, произведения, не анализираме един феномен, не си вършим работата, не разглеждаме обекта, а предварително знаем, че ако е направено от Х, значи е добро, а ако е направено от Y, значи е много лошо, ако е класически театър не ходим, ако е документална драма, е изключителен спектакъл. Обратното също е валидно.
Струва ми се, че тези предразсъдъци много често са подхранвани и от медиите, които се превръщат във все по-големи манипулатори. И във вестниците, и по телевизията виждаме как някакъв слух се развива като новина и истината вече никого не интересува. Истината, която трябва да бъде анализирана, във всеки отделен случай, включително в онези истории, които сега са на мода, от типа me too… Ако някой е виновен и ако е сгрешил, трябва да си понесе наказанието, но да нападаш невинни, също е престъпление като това да оставиш виновните ненаказани. Такъв беше и случаят и в нашия театър със спектакъла „Росмерсхолм“, когато се чу, че режисьорът (Андрий Жолдак) е нападнал физически една актриса. Това изобщо не беше истина. Крещял ѝ е, което не е добре, не твърдя обратното, но между това да крещиш и да удариш, както се появи в разни публикации, разликата е голяма. И се стигна дотам да критикуват директорката на Националния театрален фестивал в Букурещ, че е поканила този спектакъл, без изобщо да са го гледали. Това ми се струва ужасяваща идеологическа слепота. Мисля, че винаги когато се стига до някакъв екстремизъм, ляв или десен, мачистки или феминистки, става опасно.
Доносничеството отново е в разцвет
Мисля, че всеки трябва да се радва на презумпцията за невинност, докато не се докаже противното с факти. Част от глобализацията е и това, че вече не ни интересува истината. Този наистина глобален феномен ни връща в периода на инквизицията или на сталинизма, когато процъфтяваха анонимните доноси. Изглежда, че този литературен жанр, който смятахме за изчезващ, пак е в неудържим възход. Проблемът е там, че когато подбуждаме общественото мнение с полуистини, се създава атмосфера на двуличие, която отвлича вниманието ни от много по-сериозните неща. Да, това е една много голяма опасност и трябва да внимаваме с този феномен на глобализацията.
Политическата коректност се превърна в индустрия
Политическата коректност в определени контексти се превърна в индустрия. Никога не съм имал проблем, че човек от друга раса, националност, цвят на кожата или пол може да бъде по-лош или по-добър. Но сега се стига до другата крайност. Вече имам дори врагове в Америка, в професорската колегия на университета, където преподавам, заради това мислене. Осем години бях ръководител на катедрата по режисура, вече не съм, отказах се и сега съм само преподавател. Именно случаи като този, който ще ви разкажа, ме мотивираха да се откажа.
Когато завеждах катедра, организирахме сесии за привличането на нови студенти, провеждахме интервюта с кандидатите. Приех две момичета, едното от които беше от Филипините. В американските университети съществуват т.нар. „отговорници за разнообразието“ или дори „секретари по разнообразието и равнопоставеността“. Един от тези служители дойде при мен и ме поздрави два пъти – първо, че съм приел в курса по режисура жена, и втори път – че тя освен това е и от филипински произход! Аз пък му казах, че ще го разочаровам, защото не съм я избрал нито защото е жена, нито защото е филипинка, а защото наистина се представи добре, най-добре от всички кандидати. Моята декларация изобщо не му хареса. Те много се грижат за пропорциите…
Знаете как беше в румънския театър през 50-те години, когато в репертоара трябваше да има 60% румънски пиеси. Е, и в Америка е така с пропорциите – от списъка не трябва да липсват афроамериканец, жена, гей… Акцентирането върху критерии, които нямат връзка с качеството на творчеството, сериозно уврежда същото това качеството. Създадени са много длъжности, които се грижат за политическата коректност. И всяка втора година трябва да се явяваш на специални онлайн тестове, без които не можеш да продължиш да преподаваш. Приличат на изпита за шофьорска книжка, трябва да избереш между отговор а, б, в или г. И без намесата на драматург можете да напишете абсурдистка пиеса по тези тестове!
Театърът е признание на другия
Винаги ми е приятно да уча чужди езици. Научих каталонски заради спектаклите, които направих в Барселона. Отначало работех с преводач, но думите ми стигаха до актьорите много формални и студени. Тогава си помислих, че за втория спектакъл ще науча езика и ще говоря без посредник с актьорите, ако трябва и с много грешки. Харесва ми да мисля, че всеки репетиционен процес диктува свои собствени методи. Няма рецепта. Ако искам да поставя „Плешивата певица“ в Париж или в Лимож по същия начин, по който съм я поставил в Клуж, няма да стане. Процесът на работа не може да бъде повторен. И публиката е различна. Корейската публика например е невероятно дисциплинирана, уважителна, любопитна и отворена. Същото мога да кажа и за японската публика. Когато поставих „Дантон и смъртта“ или когато театърът ни беше на турне там със спектакъла на Андрей Шербан „Шепот и вик“ и с моя „Ричард III“, публиката се ориентираше чудесно без да знае езика, само по субтитрите, реагираше на най-малките нюанси в репликите и в сцените.
В Сеул изиграхме шест представления на „Ричард III“ и видях само трима души, които си излязоха, като преди това си свалиха обувките и вървяха на пръсти, за да не пречат на другите. Те имат друга култура, но аз се опитвам да не съдя: „така е по-добре“. Не. Просто е различно. Винаги трябваше да оценяваме тази разлика. Театърът е само признание на другия. Това е важно.
Как открих магията на сцената
Баща ми, също театрал, ме заведе когато бях на 15–16 години, на няколко спектакъла, които ме окрилиха да опитам и аз. Толкова бях впечатлен, толкова различни бяха от всичко, което бях гледал дотогава! Става дума за много силен реалистичен театър, различен театър. „Племенникът на Рамо“ на реж. Давид Езриг, „Крал Лир“ на Раду Пенчулеску в Националния театър… Голям късмет имах, че баща ми ме заведе на втория спектакъл на „Ревизор“ по Гогол на Лучиан Пинтилие, от общо трите спектакъла, които се изиграха преди да го забранят и свалят от сцена. Затова никога няма да поставя „Ревизор“.
Всяка година си слагам дървен крак и тръгвам да прося за фестивала…
В Румъния министрите се сменят на всеки три месеца, а аз трябва отново и отново да се аргументирам защо нашият фестивал е важен, защо е важно за поканим Томас Остермайер и Силвиу Пуркарете, Андрей Шербан и т.н. Всеки път започвам от нулата. Всеки път си слагам дървения крак и започвам да прося за фестивала Interferences, който почти изцяло разчита на чуждестранно участие. Трябва да подписвам предварителни договори с трупи като Шаубюне, но аз не мога да направя това, защото не знам дали ще имам пари, а никой нищо не ми е обещал. Това ми губи много време. Единствената ми радост като директор на театър (думата „мениджър“ не ми харесва, не съм никакъв мениджър) е, че мога да поканя в театъра ни да работят творци, на които се възхищавам, които смятам за важни, които правят неща, които аз не знам да правя.
На света няма по самотен човек от театралния директор
Станах директор на Унгарския театър на Клуж след едно телефонно обаждане от г-н Андрей Плешу[i] през ноември 1990. Попита ме направо: „Искате ли да станете директор на Унгарския държавен театър в Клуж?“ „Не знам. Ще си помисля.“ „Имате 36 часа.“ Отидох при баща ми, основател и директор на театъра на Търгу-Муреш в продължение на 21 години, и му казах за какво става дума. Той много се ядоса и ми каза: „Да не ти мине през ума да приемеш! Режисурата е достатъчно самотно занимание, но на света няма по-самотен човек от театралния директор. Каквото и да направиш, все ще те хулят“. Спорихме до сутринта, накрая той каза: „Добре. Но да не очакваш, че като директор някой ще те обича. И запомни думите на Сика Александреску[ii], когато е поемал ръководството на Националния театър: „Не съм дошъл тук, за да ме обичате. Дошъл съм, за да ме слушате“.
Не сме застраховани срещу провал!
Никоя епоха не може да бъде оценявана с мярката на друга епоха. На първо място, трябва да поемем риска от неуспех за всеки опит. Ако приемем неуспехите си, можем да научим много. И в днешния театър, и сред днешното младо поколение има много талантливи хора. Направих конкурс за проекти на млади режисьори и избрах 4 от 31 предложения, всичките много интересни и много задълбочени. Има я тази страст у младите да говорят за нашия свят, за нашата реалност. Стилът е различен, това е вярно, но не мога да пренебрегна техния начин на виждане и мислене. Все още очакваме големите пиеси на нашето време, които да могат да се сравняват с тези на Бекет или Йонеско. И класиците трябва да бъдат преоткрити, защото пиесите им не могат да се поставят сами на сцената. Ако беше така, всички спектакли по пиеси на Шекспир би трябвало да са великолепни, но реалността е, че 95% от постановките по Шекспир са скучни. Не сме застраховани против провал! Не ме интересува думата „успех“, защото успехът може да те убие. Познавам актьори и режисьори, които защитават имиджа, с който веднъж са имали успех, и не искат да го изоставят, да продължат напред. Провалът трябва да бъде приет като възможност, трябва да го прегърнем, казвам аз на студентите.
Вярвам, че трябва да се доверим на поколението което идва, защото друго няма… Някои ще успеят, други ще се провалят, но трябва да им дадем възможност да грешат и да бъдем по-отворени.
Публикувано в сп. Yorick, 9/1/2018
Превод от румънски с малки съкращения Аглика Олтеан
[i] Андрей Плешу (1948, Букурещ) – румънски писател, историк на изкуството, създател на изследователския център Colegiul Noua Europa. Бил е министър на културата (1989–1991) и външен министър (1997–1999).
[ii] Сика Александреску (1896–1973) – известен румънски режисьор.
