Вече седемнайсет години Sofia MENAR Film Festival ни предоставя чудесна възможност да се запознаем (или да задълбочим запознанството си) с културните традиции и социалните особености на Близкия изток и Северна Африка. Индивидуалният фокус в програмата е въпрос на лични предпочитания и интереси. От опит мога да споделя, че Иран винаги е добър избор (вече с едно изключение).
Бях убедена, че ориенталски филм никога не би могъл да се квалифицира като „негледаем“. Тягостен – може би, но не и негледаем. Никога, докато не попаднах на „Рибка пъстроперка“ (2024, реж. Мохамад Уахадж, Мохамад Абдолахи), чието гледане се оказа истински мазохизъм. Изцяло „заровен“ в онова, което с поглед назад можем да определим като модернизъм (поне що се отнася до европейското авторско и американското независимо кино), „Рибка пъстроперка“ е сериозен анахронизъм – интерпретация на обществените събития в Иран от последните една-две години през филмовата естетика на 60-те. Сам по себе си язвителна критика на неравностойното положение на съвременната иранска жена и метафора за семейния живот, разказът се заема безмилостно да ни изтощи с налудното повторение на едни и същи кадри от зациклящото всекидневие на двама съпрузи и тяхното незабелязвано момиченце. В Европа подобни „тезисни“ творби (игрални или анимационни) вече се синтезират в късометражен вариант, докато скромните седемдесет и пет минути на „Рибка пъстроперка“ се усещат като двойно повече и с формалната си маниерност убиват етичната „ефективност“ на историята. Някъде между психологизма на Бергман, войнстващия екзистенциализъм на Годар и абстрактния хуманизъм на Миклош Янчо, този ирански артефакт постепенно размива посланието си в едно чисто изпитание на нервите (за неизкушените).
Гореспоменатото (неприятно) изключение е интересно в качеството си на елемент от пейзажното разнообразие на съвременното киноизкуство в Иран. Привидно в другия край на естетическата палитра можем да поставим „Доверчив народ“ (2024, реж. Мохамад Оджани). Привидно, защото битовата „доверчивост“ на филма, която на места граничи с наивизъм, съжителства с особен поетичен реализъм. Тук, от една страна, имаме провинциален традиционализъм, в който облеклата на жените доста се различават от техеранската мода, (пак според прожекции на Менар), а от друга – кротка възрастна жена в деликатно ментално състояние, около която се завърта историята… Семейният бит на двама братя и три сестри, дошли да изпратят майка си в мечтаното пътуване към Мека, е едновременно консервативен и изпълнен със съвременни противоречия – от преследване на наследствени пари, през любовни неволи до злоупотреба с… наркотици. Мелодраматичните изблици, дългогодишната кавга между братята с различни житейски ценности и шумната, но предпазлива „задружност“ на жените се редуват с осъзнаването на празничния повод, по който са се събрали, и с меланхолията на майката, потънала в убежището на спомените си. Чак до самия финал, едновременно трогателен и утвърждаващ жанровата многозначителност на „Доверчив народ“.
Многозначителен, но в съвсем друг аспект е и „Професорът“ (2023, реж. Емад Хосейни) – вероятно първият ирански психотрилър, който гледам. Между „Олеана“ на Дейвид Мамет и персийска версия на #MeToo, Емад Хосейни разгръща камерен сюжет, изпълнен с агресия и недоизказаност. В първата част 24-годишна студентка посещава дома на професора си, за да получи препоръка за кандидатстване в чуждестранен университет. Във втората годеникът ѝ идва да търси сметка на по-възрастния мъж заради начина, по който се е отнесъл с момичето. Някъде между двете остава скрита истината. Филмът поддържа интригуваща неяснота накъде ще поеме фабулата, известна доза тягостност – в празнословието или безмълвието, и съспенс агресия от различен порядък. Когато разбираме защо е дошъл годеникът, залогът се повишава, тъй като, подобно на него, зрителят не е бил пряк свидетел на директно непристойно поведение от страна на професора и в това отношение може да се довери единствено на думите на студентката, което пък налива масло в „лагера на съмненията“. Един запис на телефона като че ли осветлява ситуацията за отмъстителя, но публиката (или поне неиранската публика) не разбира какво точно е записало… Така че, реципрочността на унижението остава в сферата на предположението и подклажда мистерията, която ни подтиква да преглътнем недостатъците на „Професорът“.
Нещо, което не се налага да правим в случая със „Сезонът на зелените сливи“ (2024, реж. Али Баят) – единствения наистина вдъхновяващ филм в тази кратка селекция. Независимо дали откривате нещо от пасторала на Сергей Параджанов и Чеховата „кротка“ безнадеждност, или усещате чисто иранска културна традиция, историята, разказана от Али Баят, е застинала във времето и ни пренася с удивителна деликатност във свят, където географските, социалните и народопсихологическите характеристики са само „подробности от пейзажа“. Под звуците на пишещата машина, звъна на стационарния телефон и музиката, записана на аудиокасета, един съдия подава оставка, съпругата му иска развод, а синът им е политически активист… Изпълнената със спомени вила, която ги събира в началото на фабулата, е като място в душата, където всеки от тях търси убежище от собствената си неудовлетвореност, ревност, чувство за вина… Без да изпуска от поглед останалите персонажи, сюжетът премества акцента върху образа на съдията, който от страх да не разруши крехкото равновесие на момента се впуска в кореспонденция, представяйки се за друг човек. Докато истината неизбежно излиза наяве… Обгърнат в меланхолия и тръпчиво безпокойство пред неизвестното (или твърде предвидимо) бъдеще, „Сезонът на зелените сливи“ е отражение на най-добрите традиции в иранското кино.
