Разговор с художничката Рада Цанкова за нейните срещи с Изтока в новата ѝ изложба „Усмивката на Буда“, която се откри на 23 април в софийската галерия „Ракурси“
Среща с Изтока предлага художничката Рада Цанкова със своята изложба „Усмивката на Буда“, която се откри на 23 април 2025 г. в галерия „Ракурси“. От 90-те години на миналия век Рада Цанкова живее и работи в Париж, където завършва Висшето училище за изящни изкуства и следдипломно обучение в ателието на Жан-Мишел Алберола. Родена е в София, в семейството на Петър Цанков – един от основателите на първата рокгрупа в България „Бандараците“, композитор и член на „Щурците“, и плакатистката Вени Кантарджиева. Картини на Рада Цанкова са в колекциите на фондации като Benetton, „Минко Балкански“, Сolas, Plage pour Art, Asilah Forum, Мароко.
През миналата година френското списание за изкуство Artension ѝ посвещава специален брой, проследявайки нейния път, започнал в България, до днес. Текстовете в списанието са от известни френски автори и куратори, сред които Еманюел Дайдé и Кристиан Нурберген, а също и от български автори като Георги Тошев и Яна Борисова. По време на изложба ще бъде представено и списанието. През 2024 г. Рада Цанкова спечелва наградата за живопис на Duc d’Aumale на Френския институт, която се връчва веднъж на пет години на изтъкнати творци и интелектуалци.
В новата ви изложба в галерия „Ракурси“ – „Усмивката на Буда“, ни срещате с Изтока и по-точно с природата на Тайланд. Какво искате да покажете на зрителя от вашите впечатления от Тайланд?
Повечето картини в тази серия са създадени в Тайланд на открито. Идеята ми беше чрез силните, ярки цветове, светлината и топлината, които излъчват различните гами на пейзажите в сюжетите ми, да покажа една друга действителност – тази на свобода и човечност в отношенията между хората. Там сякаш усещаме по-силно как вибрира животът по улиците и това личи в картините „Нощен пазар“, „Племето ака“ и Big Buddha. В серията от 20 рисунки „Усмивката на Буда“, на която реших да кръстя изложбата, показвам моменти от места, които ме развълнуваха и които са събрани в един пачуърк. Цветните тайландски хартии се явяват символ на различното житейско начало на всеки един от нас – личните ни данни: родно място, семеен произход, ДНК, политика на държавата. В тези картини търся отговори на въпроса как различното начало на всеки от нас може да бъде хармонично съчетано в едно цяло между всички и как да допълни нашия human patchwork world.
А от висотата на един слон какво се вижда?
В полиптичната серия „Разходката на слона“ поглеждам през очите на слона, който се придвижва бавно, съзерцава от високо мимолетния живот на хората и вечната Природа. След посещението ми в болницата за слонове, близо до Чан Май, в северната част на Тайланд, бях изумена от вниманието и уважението, с което тези симпатични гиганти бяха лекувани и обгрижвани. Те бяха пострадали от войните със съседните страни, станали жертви на човешката жестокост и неразбиране. В тази серия поставям зрителя на мястото на слона. Какво чувство изпитва той сега? Благодарност ли, примирение, или ни осъжда за стореното му зло. И дали ще ни прости?
Какви уроци ви поднесе Изтокът?
В Страната на усмивките първият урок след приземяването беше как човек може да бъде в добро настроение независимо от ситуацията. Да подхожда с доверие в живота и да вярва, че всичко ще се нареди добре. Пристигаме напрегнати, недоверчиво настроени към човека, изпълнени с напрежение и оценки, а ни посрещат с радост и усмивки!
Разбира се, очакваме някой да ни излъже за нещо, да се възползва от нещо, а дори шофьорът на таксито беше коректен. На островите Ко Панган и Ко Тао решихме да се настаним близо до океана, за да работим. Хората не заключваха къщите си, оставяха ключовете си на моторите. Казах си: „Кражбата още не е дошла дотук“. Помислих си, че на Запад сме отишли напред технически и културно, но не толкова в развитието си като хора. В Тайланд будизмът не се тълкува, не се интерпретира – той просто се живее. Тайнствената усмивка на Буда е изобразена в скулптурите и стенописите в храмовете и тя ме плени.
Често рисувате природата. Какво е тя за вас?
Природата е била винаги източник на енергиен и креативен заряд за мене. Да я съзерцавам, е момент на медитация – тогава идеите ми придобиват форма. Обичам да гледам как едно малко синьо птиче ситно притичва по стъблото нагоре-надолу и търси най-подходящото място, за да си намери какво да клъвне. Това синьо ще се появи в следващите ми картини. Мои учители в съзерцаването на природата бяха първо родителите ми, а после художници като Клод Моне и Писаро и Хенри Давид Торо – писател и философ.
Разкажете нещо повече за сценографските ви проекти.
Един от най-интересните ми проекти в тази област беше поканата на леля ми Емилия Цанкова, режисьор и писател, да направя сценографията на пиесата на Рада Москова „Къде отиваш, конче ?“. Постановката беше представена в Столичния куклен театър през 2012 г. Петър Цанков, баща ми, беше композитор в пиесата. Провокацията беше двойна, от една страна, професионална и от друга, фактът, че в пиесата имаше доста голямо участие на Цанковия род. Увлекателната история на кончето и текстът на Рада Москова веднага ме плениха и реших да направя анимация с мои рисунки върху бели подвижни паравани. Беше вълнуващо да видя картините ми в движение, оживени от прекрасната игра на актьорите. Направихме и кратък филм, който представя пиесата, с талантливия Иван Москов.
Кои са вашите учители в изкуството?
Голяма роля за развитието ми като художничка изигра в България, преди да замина, Андрей Даниел. Срещата ми с него затвърди решението ми да стана художничка. Той ми каза: „Сигурна ли си, че искаш с това да се занимаваш? Нямаш ли други желания? Да знаеш, че не е лесно“. Имах и щастието да се срещна рано с Греди Асса, за когото живописта е експлозия на цветовете. Като студентка в Париж моят професор Жан-Мишел Алберола ми беше казал: „Ако искаш да правиш живопис – прави кино!“. Тези думи изиграха роля в неспирното ми търсене на движение на образите, с които се изразявам.
Във Висшето училище за изящни изкуства, където сте учили, се канят големи художници, режисьори, писатели, артисти, които говорят за работата си. Кой от тях ви направи най-силно впечатление и с какво?
Сред личностите, с които имах шанса да се срещна и работя в Художествената академия в Париж, беше Абрахам Пинкас – ерудиран и оригинален художник в мисленето, както и много витален и сърдечен човек. Той ми помогна в овладяването на техниката на живописта. Самият той е роднина на големия постимпресионист Жул Паскин (роден във Видин). С професор Владимир Величкович, член на Френската академия за изящни изкуства – ярко експресивен автор и майстор на рисунката, често сме говорили за композицията и нейното визуално въздействие. Писателят Франсоа Чън, особено интересен философ и поет, ме докосна с книгата си „За душата“. Той пише седем писма на приятелка художничка, в тях открих много близка чувствителност до моите картини. Тези текстове обогатиха погледа и подхода ми към изкуството. И имах също честта той да се съгласи да напише текст за картините ми в сп. Artension, което ми посвети извънреден брой, представяме го в изложбата в галерия „Ракурси“.
Вие самата преподавате. От какво се интересуват младите? Вълнува ли ги красотата?
Преподаването е, от една страна, зареждащ опит, а от друга уморителен процес. Намирам го интересен и богат във взаимната обмяна с младите хора. Срещата със студентите е провокация за мен. Задавам си въпроса как мога да формулирам най-точно с думи визуалните правила и възприятия, за да ги науча на графичен език, и как цветът може да изрази емоция. И също да могат през рисунката да се освободят от предубеждения и квалификации, да имат свободно и аналитично мислене. Да, интересуват се от красотата, без да успяват да я формулират, но могат да я разпознаят в изкуството и в работата си.
По какво това ново поколение се различава от вашето?
Имам наблюдения на първо място за намаляване на концентрацията за по-дълго време от пет минути. Скоро бях чела, че концентрацията на една червена рибка е девет секунди, застрашително се приближаваме… С използването на новите технологии се наблюдава отслабване на човешката памет. В нашата дейност работим много върху визуалната памет – тя е основен елемент. Мисля, че трябва да внимаваме в обучението на младите хора и да обръщаме повече внимание върху развитието на мисленето и аналитичните им способности. С появата на ИИ възникват много нови рискове, един от които е опасността всички да се успим.
Живеете в Париж отдавна. С какво е по-различен днешният Париж от този през 90-те, когато отивате там да учите?
О да, голяма разлика намирам оттогава. През студентските години бяхме няколко извънземни, които отивахме с колела до Академията. Чужденците ни снимаха по улиците като местни феномени. Сега това е официален начин на придвижване и много по-улеснен. През 90-те в Академията имаше зашеметяващи партита. Спомням си, че великият джаз пианист Мишел Петручани идваше на някои от тях да свири, това придаваше специална атмосфера. Париж вибрираше с повече свобода. Артистите са първите „лакмуси“ за това как се чувства едно общество. Сега ако нямаш разрешение, не можеш да влезеш дори в двора на Академията. Изрядно чистите и подредени ателиета приличат на лаборатории за разлика от предишния симпатичен артистичен хаос, който цареше в тях.
Какво ви даде Париж?
Едно от най-ценните неща, които Париж ми даде още като студентка, е признанието ми като художник с наградата за рисунка Пиер Давид-Вейл на Френската академия за изящни изкуства, както и миналата година с престижната награда Duc d‘Aumale на Френския институт, дадена за първи път на българска художничка. Първите години в Париж имах шанса да живея при прекрасното семейство Христофорови. Запознах се и се сприятелих с личности като Франсин и Саша Дистел – музикант и певец, Патрисия дьо Мопрьо – бивша ски състезателка от френския национален отбор, запознах се и с колекционери и почитатели на изкуството от Френската академия.
Богатствата на Париж са неизброими: бурният културен живот, красотата и хармонията на архитектурата, с която окото на човек свиква и разбира, че е свикнал, когато отива в друг град и сравнява, както и възможностите да продължаваш да срещаш интересни хора… Тук срещнах и мъжа ми.
В центъра сте на културния живот на Европа. Какво е състоянието на съвременното изкуство? Може ли да му поставите диагноза?
Благодаря ви за въпроса! Ще бъда директна, голяма част от изкуството днес прилича на „студен егоист“, артистите са се вторачили в пъпа си, разбира се, има изключения. Повечето съвременни изложби се ограничават до един, два сюжета. Липсва общият поглед на ерудиран автор с визия, артистите реагират на една ситуация или на своето лично усещане за нещо. Те не са „активно-креативни“, те са „реактивни“. Често пъти чувството ми, когато изляза от една съвременна изложба, е по-скоро на празнота и студенина. В моята работа се опитвам да предложа една друга гледна точка, като запазвам класическата двуизмерна форма. Вярвам, че тази форма има своето място в ХХI век и вярвам, че тя има възможност да се развива и да предложи нова съвременна визуалност.
Все още ли Париж е европейски център на съвременното изкуство, или вече има други центрове?
Да мисля, че центърът се измества. Много от колегите ми заминаха за Берлин, където има активен артистичен живот. Други са в Лондон и Ню Йорк. Мисля, че трябва да разграничаваме културния център от един арт бизнес център, какъвто е Дубай например.
Къде стои българското съвременно изкуство спрямо световното?
Това е труден въпрос. Зависи от бранша в изкуството. В музиката, скулптурата и отскоро в кинематографията и литературата България утвърждава своето място. В изобразителното изкуство правим своите първи стъпки на световната сцена, има още какво да се търси с повече яркост и сила. Разбира се, в тази оценка не влиза изкуството на автори като Кристо, Недко Солаков, Стефан Николаев и други.
