Начало Сцена Хореография на противоречията
Сцена

Хореография на противоречията

1625
„Еуфория на болестта“, фотография Теодора Симова

„Еуфория на болестта (или прекрачване на микроскопичните граници)“. Концепция, режисура и хореография Ива Свещаровa и Вили Прагер. Изпълнители: Ана Петкова, Зорница Стоянова, Даниел Денев, Ива Свещарова, Вили Прагер. Текст и драматургичен консултант Анна Данкова, музика Цветан Момчилов, костюм Пола Попова. 

„Еуфория на болестта (или прекрачване на микроскопичните граници)“, новият пърформанс на артистичния тандем Ива Свещарова и Вили Прагер, представя дръзка, задълбочена и най-вече авторска гледна точка с любопитен и запомнящ се подход. Както винаги в своите мултидисциплинарни произведения за сцена, екипът изследва сложна за артикулиране тема, която касае съвременното общество, като въпрос без еднозначен отговор.

Доколкото в „Преди края… (на света)“ това беше артистичната, но и човешка реакция от един колкото въображаем, толкова и осезаем за съвременната психика постпандемичен апокалипсис; в „Произведени за щастие“ – модерното, задъхано свръхпреследване на неизчерпаеми позитивни емоции; в Shamebox – срамът и съвременната еротична култура; в Balkan dance reality show – противоречивата ситуация на перформативните изкуства и артистите в нея… Екипът не разочарова в тълкуването на тенденции от познатия ни свят с артистичен коментар, който разкрива същинския въпрос по наболяла тема, в реално време и по изненадващ начин.

С динамична комбинация от безгрижен хумор и задълбочена наблюдателност новото им представление „Еуфория на болестта“ въвежда зрителя в преживяване, което надхвърля конвенционалните артистични норми. Заедно с Ива Свещарова и Вили Прагер на сцената са Ана Петкова, Зорница Стоянова и Даниел Денев – пърформъри от различни поколения и с разнообразен сценичен опит. От самото начало те дават тон за едно нетрадиционно пътешествие, предизвиквайки публиката да разгадае смисловите пластове, вплетени в този концептуален пърформанс – където микроскопичното среща мащаба, тялото – колективния организъм; ироничната гледна точка – отрезвяващата истина.

„Еуфория на болестта“, фотография Теодора Симова

Началото на „Еуфория на болестта“ е изградено от движения, чието доминиращо качество е специфичен вид импулс, тремор, приличащ на тик, който изпълнителите интегрират в динамиката си: сякаш вирусът е нещо външно за тялото, което го превзема, и това става видимо през изградения колективен образ. „Еуфорията“ е умело пресъздадена чрез пресилени усмивки, хиперболизирани лицеви експресии – още от самото начало на пърформанса изпълнителите сякаш се заразяват от изкуствена радост. Отначало тя има хумористичен ефект, но постепенно става ясна нейната „болестна“ природа: като вирус, разпространен помежду изпълнителите, който заразява и публиката.

Тези реципрочни реакции между сцена и публика са умело проведени от изпълнителите и с друг експеримент – прозявката. Освен с усмивки в хода на представлението зрителите са успешно „заразени“ и с прозявки: от десетки прозявки на изпълнителите на сцената неусетно и естествено зрителите също започват да се прозяват. През тези акции става видима природата на разпространението – по естествен и прост начин, без интелектуализация. Място за нея е отредено в диалозите.

Тук идва моментът да се спомене едно от най-удачните решения в пърформанса – лекотата, с която текстът прелива в движението – ненатрапчиво, ясно разделящо конкретиката от абстракцията.

Хореографията се разширява и елегантно приема в себе си диалога. Преходът се случва с поставянето на два микрофона, пред които двама от изпълнителите застават, за да пресъздадат комично и находчиво „интервюиране“ на вируса: един от артистите е в „ролята“ на „болестта“, а другият задава резонни въпроси, като и двамата го правят през преувеличено еуфоричната усмивка. За мен тези иронични, леко театрални елементи са едно от най-пленяващите зрителското внимание попадения на екипа.

Специфичните отговори, ироничните нюанси, нахалството на болестта през свръхпозитивния режим на присъствие придават много особен сатиричен оттенък на представлението. Особено на фона на хор от останалите изпълнители, движещи се в леко абсурден, широко усмихнат микротанц. Дистанцията на изпълнителите в представлението е видима: те не се въплъщават в образите си, а иронично ги коментират. Този класически ефект на отчуждението по Брехт е вплетен неусетно, с изключително съвременна сетивност, без да натежава в останалите чисто хореографски епизоди. До голяма степен това се дължи на опита на артистичния екип и умението му да борави свободно с различни инструменти от съвременния сценичен език, структурирайки кохерентен наратив за зрителя.

Очистителният смях, провокиран у публиката, не е просто отговор на остроумни попадения в текста, а е вход към размисъл за сложната природа и стратегиите на болестта. Но в същото време именно този хумор спасява авторите от тривиализиране на темата и позволява разглеждането ѝ през нова гледна точка.

„Еуфория на болестта“, фотография Теодора Симова

В композицията на пърформанса всяка сцена надгражда предходната, увеличавайки интензитета, ритъма и крайността в поднасянето на неочаквани, смели решения. Едно от тях е епизод със същински кратък хевиметъл концерт, в който изпълнителите рязко променят режима си на присъствие, сякаш настъпва моментът, в който „вирусът“ се е развихрил максимално – еуфорията се сменя с чудовищността; музиката – с шум, гласовете – с крясъци, в една всепоглъщаща вниманието природа на вируса. След това своеобразно тържество на заразата идва и финалът, в който като че ли виждаме за първи път същинското лице на мултиплициращата се болест, вече без ироничната ѝ обвивка – нейната цел е повтарящо се, машинално делене на повече и повече клетки, до безкрайност.

В „Еуфория на болестта” Ива Свещарова и Вили Прагер успяват отново да изненадат и провокират публиката, а вероятно и себе си като артисти. Те насърчават зрителите да се изправят срещу микроскопичните граници, които оформят нашите възприятия и предизвикват несъзнателно приетите от нас норми.

Следващото представление е на 13 февруари от 19 часа в РЦСИ Топлоцентрала.

Елена Ангелова има докторантура по театрознание от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. През годините има множество публикации върху събития от съвременния театрален и танцов живот в България в сп. Homo Ludens, сп. „Култура“, „Литературен вестник“, Портал Култура, въпреки.com и др. Работила е като преподавател по история на българския театър в НАТФИЗ, като координатор в Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“, сътрудничи на Международния театрален фестивал „Варненско лято“. Била е драматург в театрите в Плевен и Ловеч, работи по проекти на независимата сцена като организатор, драматургичен консултант и др.