0
4006

Юлиан Рахлин: Избрах музиката

Юлиан Рахлин, фотография Василка Балевска

Първият концерт на Софийската филхармония за новата година беше под диригентството на Юлиан Рахлин. Съставът започна втората половина от сезона си с Годишните времена на Глазунов и Симфония №104 „Лондонска“ на Хайдн. 

В последните години прочутият цигулар и диригент често гостува в България. За първи път свири у нас през 2001 г., след това през 2008 г. Последва почти десетгодишна пауза и той се завърна през 2019 г., като при най-тежките ограничения гостува на Софийската филхармония по два пъти през 2020 и 2021 г. Слушахме го и като диригент с различни солисти – Вилде Франг, Людмил Ангелов, Сара МакЕлрави, и като солист под палката на Максим Ешкенази и Найден Тодоров, и като солист и диригент. На 10 февруари той отново ще застане на сцената в София, за да изпълни Първия цигулков концерт на Шостакович под палката на Найден Тодоров.

Юлиан Рахлин е роден във Вилнюс на 8 декември1974 г. Баща му Михаил Рахлин е виолончелист, а майка му София Рахлина – пианистка. През 1978 г. семейството емигрира в Австрия. Първия си концерт пред публика Юлиан изнася през 1984 г. Под влияние на Пинкас Цукерман започва да свири и на виола, а по препоръка на Марис Янсонс изучава дирижиране. Бил е главен гост-диригент на Royal Northern Sinfonia, Филхармоничния оркестър на Турку и Симфоничния оркестър на Кристиансан. Организатор е на фестивала „Юлиан Рахлин и приятели“ в Дубровник. От 2021 г. e артистичен директор на фестивала „Златна есен“, който се провежда в легендарния дворец Естерхази в Айзенщад, Австрия. Създава и фондация „Юлиан Рахлин и приятели“, за да подпомага млади музиканти. Той е посланик на добрата воля на УНИЦЕФ.

Срещата ни беше в гримьорната на зала „България“ след репетицията. Юлиан е забавен, готов да споделя идеите си и да разказва за плановете си. Казва, че обича да се връща в София и да работи със Софийската филхармония.

Баща ви е челист, майка ви пианистка. За да направите клавирно трио ли започнахте за свирите на цигулка?

Само веднъж свирихме като трио. В родния ми град имаше голямо честване и концерт за УНИЦЕФ. Там се изяви трио „Рахлин“. Не съм избрал цигулката, избрах музиката. Всъщност исках да бъда челист, защото челото е най-любимият ми инструмент. Но баба и дядо, които не бяха музиканти, пристигнаха у дома с една цигулка. Аз бях на две години и половина и те казаха: „Това е челото ти“. Започнах да свиря на тази цигулка, сякаш беше чело. Но веднъж баща ми, който свиреше във Вилнюската филхармония, ме заведе на репетиция и тогава установих, че моето чело не е чело. Едва тогава започнах да го държа като цигулка. Останалото е история.

През 1988 г. дебютирате с Виенската филхармония и Рикардо Мути, но преди това е имало други концерти, които са ви довели до тази голяма сцена.

Този ден през 1988 г. беше много специален, защото за огромно съжаление един от моите идоли, Ленард Бърнстейн, почина точно два дена преди дебюта ми във Виена. Така този концерт на Виенската филхармония се превърна в официално отдаване на почит към Бърнстейн. Аз трябваше да свиря с него и с Бостънския симфоничен оркестър. Няколко месеца преди този дебют бях направил прослушване с Бърнстейн и той беше много доволен. За жалост, това никога не се случи. Винаги ще помня този ден – 26 октомври 1988 г…
Но да отговоря на въпроса – да, имах доста концерти преди този. Мисля, че бях на осем години, когато за първи път свирих с оркестър. Но аз никога не съм бил амбициозен. Някой би казал, че да свириш на петнадесет с Виенската филхармония, е твърде рано. Да, може би е много рано. Но признавам, че родителите ми, учителите ми, хората, които ме заобикаляха, никога не са ме принуждавали да свиря, никога не са ме подтиквали да правя световна кариера. За мен това не беше целта. Целта беше да правя музика, да работя, да ставам все по-добър музикант. И до днес това не се е променило.

Сега, когато при мен идват родители на много млади и талантливи студенти и ме питат как детето им да стане световен музикант, аз им казвам, че това е грешният път. Казвам им да не мислят за кариерата, а да мислят за музиката. Останалото ще се случи. Няма начин някой много надарен музикант, който работи сериозно и мисли за музиката, да не получи признание, да бъде игнориран. Този човек ще има голяма кариера.

Цигулка, виола, дирижиране – как се случва това? Често повтаряте, че виолата ви е на сърце.

Защото е по-близо до виолончелото (смее се). Трудничко се получава, защото освен това преподавам в университета във Виена. Вярно е, че имам само трима, четирима ученици. Много е трудно да бъдеш навсякъде на най-високо ниво. Трябва да знаеш точно програмата си, да правиш избор на репертоар – какво ще свириш, какво ще дирижираш. Трябва ти време за подготовка и всичко трябва да е много точно. Затова има някои правила. Ето например аз не уча никакъв нов репертоар за цигулка или виола, не свиря на камерни фестивали, защото ми трябва време да се подготвя. Но започнах да дирижирам опера. Това са стотици страници партитури на симфонии на Малер, на Брукнер, на Щраус, Стравински, Прокофиев.

Коя опера ще дирижирате?

„Сватбата на Фигаро“ ще бъде първата опера, която ще направя във Виенската Фолксопер през 2023 г., на следващата ми предстои и „Евгений Онегин“ на Чайковски. А опера се прави много, много трудно. Аз обичам да бъда много добре подготвен. Голяма отговорност е да се изправиш пред голям оркестър, съставен от много добри музиканти, които очакват от теб да имаш ясни музикални идеи. А тези идеи изискват много време.

Само Кшищоф Пендерецки ли ви е посветил концерт?

Не, също и Гия Канчели, който написа за мен прекрасната пиеса Chiaroscuro. Швейцарският композитор Ришар Дюбюньон – много обичам творбите му, създаде соната, клавирно трио. Обичам да работя със съвременни композитори. Много съм близък с Лера Ауербах – фантастична композиторка, а също и забележителна пианистка. Обичам да откривам нови неща, но тези открития трябва да са обвързани с приятелства. Не обичам да контактувам с мениджъри, защото са важни човешките връзки между композитора и артиста. Е, разбира се и композиторите са артисти. Веднага се сещам за голямото приятелство между Ростропович и Бритън, или с Шостакович, с Прокофиев. Когато има приятелство, се работи прекрасно. Създаването на произведение е магия, която се получава, когато композиторът обича интерпретациите на изпълнителя, харесва стила му.

Случва ви се често да свирите и да дирижирате…

Правя го през цялото време. Изпълнявам концертите на Чайковски, Брамс. Правих Втория концерт на Прокофиев. Често това са концертите на Бетовен, Менделсон. Мислил съм си за първия концерт на Шостакович. Да, обичам да го правя. Но също така много обичам да работя с превъзходни солисти. Това е голяма привилегия.

Моля ви да представите инструментите си!

За мен е голяма чест, че получих подкрепа от фондация „Прокоп“ (Dkfm. Angelika Prokopp Privatstiftung) от Виена. Те имат великолепна колекция от инструменти. Моята цигулка е Антонио Страдивари от 1704 г. Това е златният период на Страдивари, който е между 1700 и 1712 г. В тези дванадесет години са създадени невероятни инструменти.
Виолата също е забележителна. Направена е от Лоренцо Сториони. Той е правил и цигулки, но виолите му са изключителни. Те не са много на брой и е трудно да получиш такава. Моята е от 1785 г.

Дискографията ви е много богата. Подготвяте ли нещо ново?

Бетовен, Цигулковия концерт и Седма симфония с Английския камерен оркестър. След това Годишните времена на Вивалди и на Пиацола с Оркестъра на Баварското радио – и на двата записа свиря и дирижирам. Преди известно време направихме фантастичен запис, който още не е издаден, световна премиера на Двойния концерт на Пендерецки, който е посветен на мен. Осъществихме го с цигуларката Жанин Янсен и аз като виолист. Марис Янсонс е на пулта, дирижира оркестъра на Баварското радио. За жалост не зная кога ще бъде издаден, но ще излезе.

Водя разговори и да направя някои записи само като диригент, защото е важно за мен да започна да разделям свиренето и дирижирането. Все по-често изнасям концерти само като диригент или само като цигулар. Да свириш и да дирижираш е много интересно, но това е друга енергия. Вече се концентрирам на 65 процента в дирижирането и 35 процента в свиренето. В живота си твърде дълго съм свирил на цигулка, а по света има толкова много великолепни цигулари. А и ми е трудно вече да избирам с кой диригент или с кой оркестър да свиря. Искам в бъдеще да се концентрирам в дирижирането и да обогатя репертоара си.

На финала да ви попитам – като цигулар и виолист – на какво се дължат непрестанните вицове, които се разказват за виолистите?

(Смее се.) Защото ако някой не е достатъчно добър като цигулар, решава, че ще свири на виола, но ако не си добър цигулар, не можеш да си добър виолист. Единственото, което могат да правят, е да свирят лошо на виола. Разбира се, има великолепни виолисти. Но аз обичам тези вицове, защото мога се шегувам със себе си. Иначе виолата е невероятен инструмент, при това с много красив звук.

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. До януари 2022 г. е главен редактор на програма „Христо Ботев“.
Предишна статияТукидид
Следваща статияContra „Палечка“