Пето писмо от цикъла „Писма на един поклонник” – за градчето Санто Доминго де ла Калсада, основано от един свят човек по Пътя към св. Яков.
Санто Доминго де ла Калсада
Санто Доминго де ла Калсада е градче, плод на боговдъхновения порив на един светец-отшелник, роден през далечната 1019 г. и починал на преклонна възраст през 1109 г. Свят мъж, посветил целия си живот в служба на поклонниците по пътя на св. Яков. Всъщност неговият живот ни явява, за кой ли път вече, че пътищата Божии са неведоми, и че това, което с нашите ограничени представи смятаме за провал, е всъщност най-изобилна бащинска благословия свише. Още от малък, роденият в близкото кастилско селце Вилория, Доминго Гарсия почувствал духовно призвание, но не бил приет в никой от близките бенедиктински манастири, където направил опит да постъпи. Тогава става отшелник и заживява съзерцателен живот до тридесетгодишната си възраст, когато по онези земи пристига папският пратеник Грегорио, епископ на Ока, от когото Доминго получава свещенически сан. Това бележи и началото на титаничното дело на младия свят мъж, оставило дълбока следа в потомството, което е все още живо тук, сред многобройните негови приемници, пожертвали способности, средства, а понякога дори живот в името на гостоприемството към тълпите уморени, гладни и често болни поклонници, вече дванадесет века крачещи по тези земи.
Китното и пропито с поклонническа атмосфера градче, носещо днес името му, е негова лична „рожба”. Подобно на десетки други по Пътя на св. Яков, то възниква в „пустошта” – на мястото на вековни букови гори, покривали по онова време част от Иберийския полуостров. Но като че ли никое от тях не е свързано тъй безусловно и неразривно с определена личност, както Санто Доминго де ла Калсада. Удивително е как девет века изглеждат нищожно време, когато човек съзерцава плодовете на посятото тук семе с много плам и благоговение пред Бога и любов към човека. Накъдето и да се обърнеш, виждаш или името на светеца върху някоя от старите сгради, или портрети и фигурки на белобрадия мъж в грубо препасано расо по витрините на сувенирните магазинчета, или пък извадки от негови писма, или устно предадени през поколенията слова.
Начело на отряди от местни селяни и изобилстващите по тези земи преселници-франки, Санто Доминго разчиства в гората мястото за новото селище, обработва земята, строи здрав, каменен мост през река Ока, катедрала, поклоннически прислон; прокарва и застила нов отсек от Пътя, отклоняващ се от дотогавашния римски път, откъдето впрочем произлиза и прозвището на светеца (Санто Доминго де ла Калсада: Свети Доминик на Друма).
… В катедралата, в една от страните на клостера, изненадващо попадам на изложба на древно китайско изкуство, след което, по протежение на останалите страни – на невероятно стилно уредена изложба на свещено изкуство от самата катедрала: изображения и фигури на нашия Господ и Пресветата Дева; стари пергаментови кодекси – евангелия и сборници с грегориански песнопения, потири, свещенически одежди, релефи, стари масивни сандъци с тежък обков, панти и т.н. Видях дори един от 450-те екземпляра на Библията, отпечатана от Гутенберг. Силата на боговдъхновеното изкуство е тъй могъща, че се сещам за фотоапарата с известна досада и правя снимките едва ли не насила, приземявайки се за кратко от другия, свещения свят.
След това влизам в самата катедрала. Независимо, че тишината в храма е нарушена от декламативните разяснения на гидовете и от непринудените разговори на реставраторите, ме завладява, за кой ли път вече по Пътя, вълна от благоговение. Особено изпъква гробът на самия светец, изпълнен в мрамор, с изваяни околовръст сцени с чудесата, които е извършил. Като всеки свят човек, Санто Доминго е бил безкрайно учуден, че го смятат за такъв, и се възпротивявал на всеки намек да бъде погребан с почести, особено пък в катедралата. „Да не би да съм някакъв светец”, казвал той. Но любовта на хората и свидетелството за безспорните чудеса, които Бог вършел чрез него, се оказали по-силни и днес гробът на този необикновен човек е задължително място за поклонение на всеки поклонник на път за Сантяго.
Буквално в състояние на унес след посещението на катедралата, след всичко видяно и преживяно, се изкачих на камбанарията. Интересно е да се видят тежестите на градския часовник и големите зъбчатки от векове отброяващи бързолетното време. Лекото почукване на стария механизъм създава особено усещане за единение с духа на Санто Доминго, едновременно на тленност и вечност.
И най-горе – самите камбани на катедралата – всяка една със своята си неповторима история, размер, глас и мисия – досущ като нас, хората.
Последва задължителната бавна, накъсана от чести спирания разходка из средновековната част на градчето. Поех нататък, към Бургос, в алената светлина на залеза, в който отдалечаващата се камбанария на катедралата приличаше на огнено копие, забито в червеникавата кастилска земя от нечия могъща ръка.
Константин Димитров е писател, поет и преводач. Роден е в София през 1960 г. През 1991 г. заминава за Испания, където до 2008 г. работи като преводач и преподавател по английски език. Там започва и писателската си кариера, плод на която са книгите с афоризми и литературни фрагменти „Обичан съм, значи съществувам” и „Водата е в жаждата”. През 2007 г. прави велосипеден преход по Пътя на св. Яков. След завръщането си от Испания завършва богословие в СУ „Климент Охридски”, специалност „Християнско поклонничество”, с тема на дипломната работа „Пътят на св. Яков – път за всекиго и за всички”. Известен автор на хайку-поезия. Наскоро излязоха книгите му със сезонно хайку „Пролет” и „Лято”, представени на Международната хайку-конференция в София.
Четвъртото писмо на поклонника
