В „Гардиън” може да се прочете статия, излязла през последните дни, заглавието на която се превежда приблизително така: „Руският национализъм и логиката в действията на Кремъл в Украйна” ( „Nationalism and the Logic of Russian Actions in Ukraine”). Авторът на този интересен анализ, Хенри Хейл, настоява на това, че е необходимо, когато се говори за новия руски национализъм, да бъдат различавани две основни негови фигури. Тезата е, че се налага да се направи едно такова разграничение, за да не се бъркат и смесват две достатъчно различни и дори конфликтни концепции и програми в жалона на това мислене.
Първата от тях според анализатора на „Гардиън” е тази на етно-националната по своя тип националистическа визия, раждаща и съответната своя реторика. Модел, в който преследваната цел е приобщаването и при възможност присъединяването към Руската федерация на територии, населявани основно от руснаци. Нещо, което се видя, че може да стане, както показа случаят с Крим.
Става дума за страни, разбира се, които са бивши съветски републики. В по-амбициозния си, по-отворен и най- смел вариант, смята Хенри Е. Хейл, тази стратегия предвижда и реинтегрирането в руската държава на останалите славянски нации, били някога част от Руската империя, а впоследствие – и до не толкова отдавна – и от СССР. Но така или иначе, тази вариация на днешния руски национализъм е расистка, както казва авторът на статията. Защото предвижда по-скоро действия, насочени към изключването на чуждите, неславянски етноси. Това е програмата за една, доколкото е възможно, максимално славянска Руска федерация.
Вторият тип съвременен руски националистически проект, твърди професор Хейл в статията си за „Гардиън”, е далеч по-широк като кройка. Тази форма на национализъм се основава не на доктрината за етническата хомогенност на една разширена Русия, приобщаваща всички онези русские или даже източни славяни, останали извън нейните днешни граници, а на идеологията, залагаща като своя цел възстановяването под някаква форма на Руската империя. Или най-малкото на нейната частична реконструкция посредством присъединяването на държави като Азербайджан, Узбекистан и Таджикистан например. Точно тези трите са посочени от автора на статията, публикувана от „Гардиън”, поради което именно тях споменавам и аз. Наистина и трите тези държави имат рускоезично население, но не това ги прави интересни за управляващите в Кремъл, както всички знаем.
Публикацията, която цитирам, прави едно според мен по принцип адекватно и вярно разграничение. Както популярните националистически въжделения в днешна Русия, така и политиката на Владимир Путин наистина са разкрачени сега между квазиромантическия национализъм на чисто руското, от една страна, и претенциите за възстановяването на всероссийско-то, на имперското, от друга. В този смисъл професор Хейл е прав. Може да се каже действително, че в наши дни руският експанзионистичен дух е поделен между този на „чистите” националисти и онзи на съветско-имперски настроените.
Затова според професор Хенри Хейл в така създалата се ситуация Владимир Путин се държи като въжеиграч, притиснат от необходимостта да удържа трудния баланс между двете националистически тежнения в руското общество. Между пудовките на изключващия и включващия чуждото национализъм.
В същото време, подчертава с основание Хейл, последните проучвания и анкети показват, че самите руснаци не правят категорична разлика между понятията русский и российский, влагайки често в първото и смисъла на етническата принадлежност, а на гражданството. За почти половината от анкетираните, оказва се, понятието русский е равнозначно на гражданин на федерацията, независимо от народността. Това показва действително, че разграничаването се е размътило дори и в съзнанието на самите руснаци. В този смисъл, казва с право Хейл, дори и понятието русские в наши дни може да играе включваща, а не изключваща роля.
Въпреки безспорно точните попадения в написаното от Хенри Хейл, в неговата статия има нещо, което недостига. Професорът е прав, когато разяснява, че говоренето за руския национализъм в наши дни трябва да работи с изяснената по-горе диференциация, както е прав и за това, че Владимир Путин съвсем не се стреми към възраждане на отношенията от ерата на Студената война, а че се опитва да се движи ловко и внимателно между острите ръбове на различните и даже противоречиви националистически тенденции в Русия, за които стана дума по-горе.
Но в текста на господин Хейл е пропуснат един друг, всъщност, трети аспект на новата/стара руска имперска доктрина. Нещо традиционно, което не бива да се пренебрегва. Говоря за все по-ясно открояващото се в политиката на Путин образуване на периферия от държави и територии, които са зависими от Русия до степен, която ги превръща в нейни силно, критично зависими сателити. Степента на зависимост и нейният характер са важни в случая, тъй като от степента на зависимост тъкмо се определя и това дали тези страни рано или късно няма да се окажат полувладения на Русия.
Разбирате, че говоря и за нас, българите. Учудващо е, че много често западните политици и анализатори неглижират това острие в политиката на Кремъл. А този точно е третият лъч в модерния руски национализъм, за който пише Хенри Хейл. Този лъч той пропуска да отбележи в статията си.
Не знам дали трябва да го отдаваме на пренебрежение, но ми се вижда, че иначе добрият анализ в „Гардиън” недовижда опасността от всмукването на държави като България във водовъртежа на Путиновата политика на създаване на зависимости. Такива зависимости имам предвид, които правят страната отсреща трайно неравнопоставена и значи несвободна в отношенията й с руската държава.
В крайна сметка може би самото говорене за национализъм тогава, когато се имат предвид действията на Владимир Путин и неговата администрация спрямо Украйна, не е съвсем оправдано. Може би твърдо трябва да се заложи на термина империализъм, па макар и с уговорките и за неговата многозначност. Най-същественото не е в избора на термина естествено, а в онова, което казах по-горе за недоглеждането от страна на Запада и за подценяването на ефекта от Путиновата политика на засилващо се влияние в страни-членки на Европейския съюз, намиращи се в географска близост до Русия. И в поставянето на тези държави в състояние на трайна и силна зависимост.
Всеки прави своя избор сам, но помощта е страшно важна. Това не бива да се забравя.
Все пак сме общност, нали.
